Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (62)

62.

На петнадесет километра източно от Москва

Генерал-лейтенант Леонид Фьодоров стоеше до прозореца на кабинета си взрян в брезата, потънал в мислите си. В къщата беше студено, не бе палил огън откакто се бе върнал от фронта и можеше да види парата от дъха си във въздуха. От вътрешната страна на прозорците имаше тънък пласт лед.

Личните удобства вече не го вълнуваха. Беше свикнал на студа. В Сталинград бе много по-лошо оттук; студът, гладът и изтощението се бяха превърнали в толкова неизменна част от живота му, че сега почти му липсваха.

Когато жена му все още беше жива, беше различно. Тогава се наслаждаваше на спокойствието. Но след като Наташа умря, Фьодоров откри, че предпочита живота си на войник дори когато бе далеч от огневата линия. Трудно му бе да се грижи за нещо друго.

Дачата беше празна от месеци, навсякъде имаше прах. Беше освободил прислугата след погребението на Наташа.

Завесите в дневната бяха спуснати. Той се разходи из стаята, търсейки призраците, които живееха тук. Имаше пиано, вдигна капака му и докосна няколко клавиша. Не можеше да свири, пианистката беше Наташа. Дори сега, когато затвореше очи, можеше да чуе преследващите го звуци на „На Елизе“ и да види устните й, прехапани от напрежение, докато четеше нотните листи, а дългите й чувствени пръсти танцуваха върху пожълтелите клавиши с цвят на слонова кост.

В ъгъла на стаята имаше грамофон, който се навиваше. Фьодоров постави рамото върху плочата — етюд на Бах.

Докато гледаше отломките от предишния си живот, за пореден път си повтори как щеше да убие Йосиф Сталин.

Неговото старо, очукано кожено куфарче лежеше на масата в кабинета. Друго, абсолютно същото бе поставено до него. То съдържаше бомба с часовников механизъм и мощен експлозив. Когато отидеше на следващия военен съвет в Кремъл, щеше да остави куфарчето до стола си и когато то експлодираше, той със сигурност щеше да умре, но и другарят Сталин щеше да умре заедно с него.

След атентата НКВД — сталинският вариант на Гестапо, със сигурност щяха да проверят дачата му и щяха да намерят в бюрото му — сред книжата и документите, телефонен номер на британското консулство в Истанбул, както и името на един истанбулски ресторант, който бе любимо място за срещи на служителите от британските разузнавателни служби. Също така щяха да открият, че предната седмица той е бил в Севастопол и се е срещнал с капитана на турски търговски кораб. Щяха да потърсят капитана и щяха да установят, че е бил вербуван от британското разузнаване в Истанбул.

Щеше да последва едно-единствено и неизбежно заключение.

Фьодоров се намръщи и присви. Ракът, който лекарите откриха наскоро, го измъчваше все повече и повече всеки божи ден. Скоро болката щеше да стане толкова непоносима, та щеше да се нуждае от опиати. Но ако всичко минеше гладко, щеше да бъде мъртъв много преди това. Нямаше да позволи на коварната болест да направи с него онова, което стори с Наташа.

Фьодоров беше войник, а не политик. Да се бие с германците, беше негово задължение, но винаги бе презирал другаря Сталин. Този човек беше касапин. Фьодоров нямаше друг избор, освен да извърши каквото трябва, но не можеше да отрече, че да свърши живота си по този начин му доставяше известно удовлетворение.

Ник не знаеше името на посетителя, нито дипломатическия му ранг. Предполагаше, че е от Форин Офис в Уайтхол.

— Бих искал да се видиш с един човек, Дейвис — каза му Доналдсън, след като секретарката му го въведе в кабинета. Другият мъж уморено се изправи на крака.

— Това е Никълъс Дейвис. Троян е негово протеже. Достатъчно голямо и пищно перо на шапката му.

— Радвам се да се запознаем. — Последва вяло и твърде влажно ръкостискане. Мъжът беше висок, предразположен към напълняване, с оредяваща коса, вчесана от челото назад, и розови бузи на градски банкер. Беше весел, разбира се, и се усмихваше като самия дявол.

Ейбрамс се присъедини към тях и всички седнаха в кабинета на Доналдсън и пиха чай от портокалови листенца, който секретарката им донесе, докато мъжът от Уайтхол грееше пълния си гръб на радиатора и обсъждаше с тях времето, за което мислел, че ще бъде доста по-топло. Това показваше очарователно непознаване на световната география и климат, което, според мнението на Ник, си бе пълна преструвка.

Студените сиви очи бяха като кремък.

— А сега — рече най-накрая посетителят, — бих искал да говоря с вас за Троян.

Нещо в тона му накара Ник да застане нащрек.

— Какво знаем за този агент?

Ник си пое дълбоко въздух. Чудеше се докъде ще доведе всичко това.

— Троян беше вербуван в Букурещ — обясни Ейбрамс.

— Колко му плащаме?

Доналдсън погледна Ейбрамс и кимна. Идентичността на всеки агент бе защитена от кодово име и то можеше да бъде разкрито само пред много висш офицер от службите.

— Всъщност е тя — поясни Ейбрамс. — Метреса е на главния представител на Абвера тук, в Истанбул.

— Много впечатляващо.

— Има няколко значителни попадения.

— Знам. Прекалено е хубаво, за да е истина.

Настъпи тишина.

— Скъпо ли ни струва? — попита посетителят.

— Тя не работи за пари — отвърна Ник.

— Тогава защо работи за нас?

— Румънка е. Баща й бил разорен от фашистите и смятаме, че брат й е бил убит от „Желязната гвардия“. Мрази германците.

— Хубава приказка. Звучи доста правдоподобно. Но аз прегледах документите, с които разполагаме в Лондон. По-голямата част от информацията, която ни дава, е неясна и неубедителна, а в някои случаи доста неточна. Месеци наред бяхме подведени да вярваме, че германският посланик в Анкара ще стигне до споразумение с турците, и въз основа на тази информация почти предприехме действие, което щеше да доведе до истинска катастрофа. Всъщност, сега си задаваме въпроса дали вашият ентусиазъм относно този източник не е, меко казано, неуместен.

Ник си помисли за Добруджа. Мислеше за операцията в тази част на Румъния през цялото време. Мъжът от Уайтхол бе сложил ръце зад гърба си и ги гледаше като офицер, който инспектира военните си части.

— Кралските военновъздушни сили и американски бомбардировачи летят всеки ден над Германия. Главното командване търси надеждни и сигурни цели. Немски фабрики за гуми, нефт, бензин, самолети и резервни части са на първите места на списъка. Ето защо обърнахме внимание, когато видяхме последната информация от Троян — за заводите на „Месершмит“ близо до Виена. Харис няма търпение да ги бомбардира. Но ако информацията не е вярна? Това може да бъде капан и много от нашите млади летци ще платят с живота си за подобна грешка. Разбирате ли какво имам предвид?

— Разбихме основна шпионска група в Ирак благодарение на информацията, която получихме от Троян — намеси се Ейбрамс.

— Всъщност не знаехме колко ефективна е работата на тези иракчани. Практиката да се смесват лъжи с истина винаги е била добра идея. Даваш малко, за да получиш. Всички знаем тези игри.

— Какво искате да кажете, сър? Нима мислите, че Ник е отговорен за надеждността на неговия агент?

Неговият агент, значи? — помисли си Ник. Виж ти, Ейбрамс вече се дистанцираше.

— Защо Майер има толкова много информация за Балканите? Това е въпросът.

Секретарката на Доналдсън почука на вратата. Генералният консул бил свободен да се види с посетителя.

— Ще продължим по-късно — рече мъжът от Уайтхол. — Може би вие, момчета, ще помислите върху онова, което ви казах. — Той кимна бодро и излетя като вихър от стаята.

След като си отиде, настъпи дълга, тягостна тишина. Ейбрамс и Доналдсън се спогледаха.

— Надявам се, че Троян няма да се превърне във фиаско — продума накрая Доналдсън.

— Аз й вярвам — намеси се Ник.

— Да, но дали Главното командване й вярва? — прекъсна го Ейбрамс. Ник знаеше, че шефът му не мислеше за съдбата на екипажите на бомбардировачите. Мислеше за собствената си кариера.

— А какво ще кажете за документите, които открадна от сейфа на Майер? Сега вече знаем, че бяха истински.

Ейбрамс сви рамене. Доналдсън само погледна някъде встрани.

Тази нощ Ник стоеше до прозореца на кабинета си и гледаше към малката градинка със самотното юдово дърво, тайния двор, през който тя идваше при него в къщата. Ситният дъждец се бе превърнал в обилен просмукващ се порой и дъждовните капки падаха тежко от стрехите. Ник си я представи там, в тъмната градина, извика образа й и я видя как се движи като сянка от облак над морето, като дух сред звездите. Не можеше да повярва, че го е предала; но сега не можеше и да си позволи да й вярва. Не и сега. Може би точно това беше проблемът. Беше вложил прекалено много в своята версия за истината, за да повярва, че може да е сгрешил.