Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (44)

44.

— Изглеждаш много зле — рече с укор Ейбрамс.

Ник седна. Не беше спал и не бе в състояние да преглътне закуската си. Гледаше през прозореца към сивия град, разсипал се от Пера надолу към Златния рог. Навън се виеха вихрушки от сняг и лягаха уморено върху перваза. Беше най-студената зима, която Истанбул бе преживявал от години. Кахлената печка в ъгъла на кабинета безнадеждно се опитваше да се пребори със студа. Ейбрамс духаше на ръцете си, за да ги стопли.

— Чух какво се е случило.

Ник сви рамене.

— Сигурен съм, че е трябвало. Какво искаше Троян от теб по това време на нощта?

— Донесе ми някои документи от сейфа на Майер. Не е могла да ги фотографира.

— И?

Ник си пое дълбоко дъх.

— Беше план за предполагаемо германско правителство от националсоциалисти. Планираше се смъртта на Хитлер и арест на всички висши партийни функционери. Също така се определяха срокове за започване на преговори за примирие с Британската империя. В общи линии беше кратък документ, неподписан и незаведен.

Ейбрамс просто зяпна от удивление.

— Както вие отбелязахте в Букурещ, хер Майер е доста интересен човек.

— Смяташ ли, че документът е достоверен?

Ник вдигна рамене.

— Не знам.

Доста време никой от двамата мъже не продума.

— Какво смятате да правите? — попита накрая Ник. — Ще съобщим ли тази информация в Уайтхол?

Ейбрамс поклати глава.

— Те не могат да направят нищо с нея. А това само ще постави Майер в опасност, когато може да ни бъде полезен по-нататък.

— Вие казахте в Букурещ, че проявявате специален интерес към Майер.

Ейбрамс се замисли, сетне явно реши какво да отговори.

— Неговият баща е близък семеен приятел с шефа на Абвера адмирал Канарис. Канарис произхожда от една от най-известните немски аристократични фамилии и мрази нацистите. Той не вербува фашисти в която и да е от разузнавателните си служби. Естествено, Майер представлява голям интерес за нас. Не е задължително тази война да бъде решена чрез военни средства, Дейвид. Има хора в Лондон и Берлин, които смятат, че може да се намери и друг начин.

— Значи вие смятате, че документът е истински?

— Има слухове, че някои от членовете на немския елит искат да елиминират Хитлер и да сложат край на войната. Засега обаче можем само да седим и да чакаме. — Той почука с пръсти по бюрото си. — Какво стана с тялото на Халер?

— Върнах се тук и се обадих в отдел „Специални операции“. Те би трябвало да знаят какво да направят. Най-вероятно е отпътувал на борда на някоя рибарска лодка в Мраморно море преди разсъмване добре завързан и с тежести на краката. Едва ли ще изплува, за да ни безпокои. Майер ще установи, че е мъртъв, но няма да знае защо и как.

— Това няма ли да хвърли подозрение върху Троян?

— Познавам една унгарска танцьорка в един от клубовете на площад „Таксим“. Убедих я да разпространи сред познатите си колеги, че се е прибрала с Халер в апартамента си, но той бил пиян и започнал да я бие, така че го изхвърлила. Историята ще се разпространи бързо из квартала. Това достатъчно ще обърка нещата, без да звучи като прекалена измислица. Майер ще си помисли, че Халер е излязъл да кърка и хойка по жени, вместо да си гледа работата. Може да стане подозрителен, но по никакъв начин няма да открие истината.

— Надявам се да си прав — отвърна Ейбрамс.

Аз също, помисли си Ник. Но не го каза на глас.

Те чакаха в кабинета му, като Даниела нервно пиеше чай от портокалов цвят, а Ник джин с тоник. Говориха малко. Той на няколко пъти се опита да завърже разговор, но тя бе толкова разсеяна, че не му отговаряше, и затова потънаха в мълчание.

Около девет Ник чу някаква кола да спира отвън. Отиде до прозореца и погледна към улицата. Беше полицейска кола. Турски офицер отвори задната й врата и слаб млад мъж със смачкан костюм слезе, влачейки очукан мукавен куфар.

— Той е тук — съобщи Ник.

Даниела стана и оправи нервно роклята си.

— Е? — продължи Ник. — Ще отидем ли да го посрещнем?

— Ник?

Той се обърна.

— Прости ми.

— За какво?

Полицията чукаше на вратата. Ник слезе долу и отвори. Един турски капитан го поздрави и младият мъж с куфара се отдели от сенките. Беше висок, блед, измъчен и изглеждаше ужасно уплашен.

— Амос — рече Ник. — Bienvenu. Добре дошъл. Влез.

Ник благодари на полицейския капитан и офицерът, след като го поздрави, се върна в колата си и отпътува.

Младият мъж стоеше до вратата, местеше куфара от едната си ръка в другата и се оглеждаше крадешком с бърз страхлив поглед.

Даниела слезе по стълбите и те се загледаха. Ник очакваше да се хвърлят в прегръдките си, но това не се случи.

— Кой е този човек? — попита тя.