Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (57)

57.

Беше ранна сутрин. Истанбул се събуждаше за живот. Гърменето на трафика стигаше доста приглушено до кабинета на Доналдсън. Навън един турски слуга метеше плочника на двора с метла.

— Исках да говоря с теб за Троян — рече Доналдсън.

Ник го загледа. Нима той също я подозираше?

— По-точно за последния филм, който ни изпрати.

— Да, сър?

— Троян е златна мина.

— Поласкан съм, сър.

— Снимките са от последното пътуване на Майер до Германия. Дават ни местоположението на две фабрики за гуми и три за производство на „Месершмит“, които напоследък са били преместени в няколко изоставени текстилни завода на около двадесет километра от Виена. Препратихме информацията на главното командване на бомбардировачите в Уайтхол. Отлична работа, Дейвис.

— Благодаря, сър.

— Тя вероятно е най-важният ни агент в Истанбул, може би в целия Близък изток. Пази я, Дейвис.

— Разбирам.

Доналдсън се наведе напред.

— Трябва да я опазим и да я опазим на всяка цена. Не ме интересува как ще го направиш.

Ник стана и напусна стаята, земята сякаш се разлюля под краката му. Даниела го обичаше. Не беше го излъгала. Това бе доказателството, нали?

А дали беше така?

Дворът на джамията бе потънал в сянката на дърветата. Гълъбите пляскаха с криле във въздуха, един изостанал претича по плочника, сетне се спусна и смешно се заклатушка, вдигайки врява около фонтана, където мъжете миеха краката си преди молитва. Някакъв сакат, превил се в сянката на храма, продаваше малки табли със зърна за онези посетители неверници, които имаха желание да ги нахранят.

Ник я наблюдаваше как върви към него през нагретите от жегата камъни, със зеления шал на главата и златна гривна на тънката ръка. Не можеше да прочете какво му казват на очите й.

Те не се докоснаха.

Тя протегна ръка да отмахне кичур коса от челото си и да го скрие под шала, така че да не възбужда похот у мюсюлманите в поеното свещено посвещение и молитва. На китката й се забелязваха съвсем фини златисти косъмчета. За миг той зърна голата й ръка и си спомни колко много обичаше да я целува точно там. Устните му докосваха нежно гладката бледа кожа, тръгвайки от китката, и продължаваха до интимната гънка на лакътя.

— Липсваше ми — каза Ник.

— Ще ми кажеш ли какво става?

Той поклати глава.

— Не мога.

Това беше жената, за която винаги бе мечтал.

Молитвите му се бяха сбъднали. Елате на молитва, Бог е велик. Да, велик беше, но каква игра играеше тук и сега? Беше му дал тази прекрасна жена и бе нагласил съдбите им така, че те да могат да бъдат заедно, и по някакво чудо бе направил така, че да го обича. Бог е велик, но Той му я бе изпратил в неправилното време, докато светът се гърчеше във война и животът му бе обвързан с друга жена.

Те свалиха обувките си и влязоха в джамията. Стотици маслени лампи висяха от тавана и хвърляха жълта като кехлибар светлина върху керамичните плочки и големия купол.

— Обичам те — прошепна тя. — Знам, че не ми вярваш, но истината е в очите ми.

Той я погледна. Често открадваше тези моменти от нея, като я наблюдаваше, докато тя гледаше другите хора. Даниела така и не разбра, че той го прави. Понякога улавяше, че я наблюдава как се облича или как сресва косата си, и той знаеше, че погледът му я кара да се чувства неудобно. Не защото бе най-красивата жена на света, тя просто се бе превърнала в най-красивата жена на света за него.

— Истината е тук, в моите очи — повтори Даниела, но когато се взря в тях, не видя истината, а само собственото си объркване.

Аллах акбар. Бог е велик. Време е за молитва.