Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (38)

38.

Ник прекоси фоайето на хотел „Пера Палас“ и изтича по мраморните стълби към куполообразната зала. Миришеше на цигари и старост, една любопитна смесица от Ориент и викторианска епоха.

Червеният плюш и махагонът не хармонираха на разядените, извити като арки прозорци на мецанина.

Завари Макс да се налива с джин с тоник на бара, клатейки се заплашително на едно от високите столчета. След премеждието им в Букурещ репортерът бе почти постоянно пиян; тичането в снега и срещата с момчето легионер бяха разбили нервите му.

Сега Макс работеше за бюрото на „Ройтерс“ в Истанбул. Но той се бе променил; разликата бе почти неуловима и вероятно само приятелите му можеха да я забележат по сянката в очите и лекото треперене на ръцете му.

— Приличаш на смъртта — упрекна той Ник, когато го видя. — Да не си я срещнал, старче?

— Опитите продължават.

— Щом казваш. Искаш ли пиене?

— Защо не.

Макс поръча още два джина с тоник.

— Чу ли за онова старо корито, което ще акостира утре тук? „Струма“ от Констанца. Някаква ръждясала пробита кофа, натъпкана с еврейски бежанци, които никой не иска. Отново „Поема за древния моряк“^[1]. Или в този случай е подходящо да се каже за „древния Мешугах“^[2] — поправи се и се разсмя звънко. Добрият стар Макс, винаги верен на себе си и прочутия си английски хумор. Никаква чувствителност въобще и към никого.

— Нищо не можем да направим за „Струма“.

— Разбира се, че не можем. Ние сме британци. Не правим разни неща за хора, които не са от нашата религия.

— Какво искаш да кажеш, Макс? Изплюй камъчето — ядоса се Ник.

— Не си ли чул слуховете, старче? Какво става по нашата скъпа стара земя, която тъпчем? Никога не съм харесвал циганите и евреите, не им вярвам. Но подочух, че германците ги товарели в конски вагони с хиляди и след това те изчезвали. В Кишев имало кланета. Ти сам видя с очите си на какво са способни зеленоризците.

Ник, разбира се, знаеше за кланетата в Кишев и за масовото депортиране на евреи и цигани от Бесарабия и Буковина. Беше изпратил безброй доклади в Уайтхол. Но по въпроса така или иначе до този момент нямаше отговор.

— А какво се говори в консулството, стари приятелю? Ще дочакаме ли другата седмица да видим как танковете „Панцер“ преминават по моста Галата?

— Знаеш толкова, колкото и аз.

— Хайде де! Само една думичка ми подшушни. Няма да го публикувам. Кълна се в живота на мама.

— Не знаем, Макс. Това е самата истина. Мисля, че дори самият Хитлер не е наясно какво смята да направи. Но той няма да атакува Турция, докато не сложи ръка на цяла Русия.

Макс привърши питието си и си поръча друго.

— Понякога имам кошмари как Луфтвафе бомбардира Истанбул. Всички тези дървени къщи ще горят цяла седмица. Отблясъците ще се виждат чак в Дюселдорф.

Ник имаше същите ужасяващи съновидения. Извърна се и в една от облицованите с огледала колони видя отражението на турчин с кафяв костюм да пуши цигара и да пие raki, преструвайки се, че чете брой на „Джумхуриет“. Следяха го. Най-вероятно Емниет — турските разузнавателни служби, предположи.

— Познай кого видях оня ден? — рече Макс.

От изражението на лицето му Ник отгатна накъде бие.

— Нашия стар приятел Майер. Помниш ли го? Прекарах най-дългите два часа в живота си, когато спасявахме любовницата му от гадната каша заради него.

— Той в Истанбул ли е? — попита невинно Ник.

— Какво мислиш, че прави тук? Чудя се дали и онова момиче е с него.

— Нямам представа.

Макс го погледна с усмивка и се наведе към него.

— Внимавай, старче. Не позволявай да те хванат отново.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — каза хладно Ник и остави разговора да замре.

Ейбрамс седеше на задната седалка на бентлито и наблюдаваше суетнята по доковете на Еминьоню^[3] с поглед на дълбоко вътрешно отвращение. Прозорците бяха вдигнати, но носът му долавяше отвратителната, тежка миризма на риба.

Ник познаваше Ейбрамс вече повече от две години, но все още не бе сигурен как да се държи с него. Началникът му бе аскетичен човек, никога не се смееше или гневеше. Някои хора го смятаха за студен като риба, но Ник често се чудеше дали не го подценяваха. Той страстно се вълнуваше от идеи и философии например, на Ник обаче му се струваше, че е от хората, които обичат истински хуманизма, но недолюбват особено много човечеството.

— А, ето го къде бил — промърмори Ейбрамс.

Корабът „Струма“ бе акостирал на дока точно срещу кея на ферибота „Тофане“, на тристатина метра от пристанището на азиатския бряг. Те излязоха от колата тръгнаха по кея, за да го огледат по-добре. Сутрешният въздух беше остър и хладен, Ник можеше дори да види белите облачета от дъха си. Чайките цепеха въздуха с писъците си.

„Струма“ беше старо, ръждясало, препълнено корабно корито, вонята, която се разнасяше от него, можеше да се усети дори от кея. Влекачите и турските военноморски съдове се въртяха наоколо, а по пристаните патрулираха войници, в случай че някой от бежанците се опита да преплува до вълнолома.

Тълпи от турци бяха дошли да зяпат, но израженията им бяха враждебни. Онези там все пак бяха евреи и не бяха желани в Турция.

Корабът „Струма“ бе напуснал Констанца преди три дни, натоварен до спукване по шевовете с еврейски бежанци от Румъния. При навлизането в Босфора моторът се бе повредил и корабът бе отнесен към минните полета, но бе спасен от турските военноморски катери и влачен последните осемнадесет мили до Истанбул на буксир.

— Капитанът казал на пристанищните власти, че двигателят им се нуждае от поправка, но те се отнасят подозрително към твърдението му. Ще отнеме почти цяла седмица, за да отстранят проблема, но никой не иска да плати пет хиляди американски долара за ремонт. Няма да позволят на екипажа и на пътниците да слязат от кораба, докато не бъде поправен.

По повърхността на перлената вода се движеха сенките на приближаващите се дъждовни облаци. Те тръгнаха бързо към колата си.

— Не можем ли да направим нещо?

Ейбрамс го погледна недоумяващо.

— Защо?

— В името на благоприличието. Или от християнско милосърдие.

— Какво общо имат тези хора с християнското милосърдие? Че те са евреи. Уайтхол подозира, че между тях има нацистки агенти.

— И по каква причина мислят така?

— Сега Румъния е на страната на Германия. Тези хора са от вражеска държава. Ето защо трябва да бъдем внимателни, Дейвис. Има доклади, че в Прага германците са основали училище за обучение на немски агенти — как да действат като евреи. Учат ги да говорят иврит и да се молят.

— Надявам се, че са ги обрязали както подобава — саркастично вметна Ник. Качиха се в колата. — С цялото ми уважение, сър, но това е абсолютно нелепо.

— Знам, но такава е политиката на правителството, а нашата работа е да я изпълняваме. Определено не е смешна обаче идеята, че нацистите нарочно ни наводниха с еврейски бежанци, за да бъдат ядосани арабите в Палестина и да ги затворят в лагери на Оста.

Ник поклати глава. После кимна към кораба.

— Но какво ще стане с тях?

— Това не е проблем на британското правителство. Ние си имаме достатъчно собствени проблеми.

Прекосиха обратно с колата моста Галата. Ник почувства, че му се гади. За миг си представи, че Даниела би могла да бъде на този кораб. Политиката е по-лесна и проста, когато хората са само цифри. Когато придобият лица обаче, тя става доста по-сложна.