Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (43)

43.

Ник работи до късно в кабинета си. Пронизителният звън на черния телефон на бюрото му го стресна. Погледна часовника си. Девет часът.

Вдигна телефона.

— Дейвис слуша.

— Ник, трябва да те видя! Спешно е.

— Какво е станало?

— В „Лиманс“, при Портата на палеца. След половин час. — И затвори.

 

 

Ник слезе от таксито на две преки от булевард „Истиклял“ и вървя пеша до Портата на палеца. Режещият вятър виеше по булеварда, но дори и в такава студена нощ имаше минувачи, които обикаляха баровете и ресторантите: офицери от германския щаб с унгарските си любовници, турски бизнесмени, които се смееха и пушеха, дипломати от британското посолство с жените си, някои от които той познаваше и поздрави с кимване. В кафенетата мъже и жени говореха на италиански и френски, на испански и румънски.

Спря на ъгъла срещу Портата на палеца, докато един ябълковозелен трамвай премина с трополене. Онзи, който го следеше, бе или невнимателен дилетант, или прекалено самоуверен — Ник видя червената точка от огънчето на цигарата му във входа в края на улицата. Беше по-лесно да се преследва обект през лятото; имаше много кафенета навън, маси, на които да седнеш и да се правиш, че четеш вестник, така че да не изглеждаш подозрително.

Сега, след като знаеше къде е наблюдателят, Ник се почувства по-сигурен. Прекоси улицата и се упъти към „Лиманс“. Не погледна въобще назад. Беше убеден, че когато си тръгне от заведението, преследвачът му все още ще бъде там.

Видя я на маса в дъното на ресторанта, завита със зеления копринен шал. Имаше само неколцина посетители, повечето от тях мъже. Той седна до нея и помоли сервитьора да донесе бутилка ракия и две чаши.

Даниела беше бледа. Никога не я е беше виждал толкова уплашена, от деня в Букурещ, когато бягаха от зеленоризците.

— Какво е станало? — попита тревожно.

Върху масата имаше хартиен плик. Тя го бутна към него.

Не беше запечатан. Вътре имаше тънко снопче листа.

— Какво е това?

— Прочети ги.

— Но това са оригинали! Как си ги донесла тук? Извадила си ги от сейфа?

— Трябва да ги върна обратно, преди той се прибере вкъщи.

— А кога ще стане това?

Тя се опита да се усмихне, но от опита й излезе само измъчена гримаса.

— Може вече да е там.

Господи! Та това беше лудост!

— Замина почти месец преди Коледа. За Берлин.

Ник ги прочете възможно най-бързо.

— Господи — промърмори, когато свърши.

— Той никога не говори за това. Но провежда много телефонни разговори, обикновено късно през нощта. Има много тайни, Ник.

— Трябва да върнеш документите в сейфа му веднага. Защо си го направила?

— Ти ми помогна да намеря Амос. Исках да сторя нещо за теб.

— Бутилка скоч щеше да е напълно достатъчна.

Лицето й се изопна, изглеждаше наранена. Взе документите от ръцете му и ги пъхна обратно в плика. Когато стана да си върви, той протегна ръка и я задържа.

— Проследиха ли те?

Даниела поклати глава.

— Не.

— Нека го кажа по друг начин. Следят те.

Тя го погледна през рамо.

— Откъде знаеш?

— Това ми е работата — да знам.

Даниела се строполи обратно на стола. И започна да трепери.

— О, Боже!

— Аз ще се погрижа.

— Как?

Ник остави пари на масата за ракията. Сервитьорът ги гледаше укорително. Беше се надявал добре облеченият чужденец да вечеря и да остави голям бакшиш.

— Сега ще изляза — обясни Ник. — Искам да изчакаш пет минути, после да тръгнеш по улицата и да завиеш наляво.

— Но натам е тъмно, няма улични лампи.

— Точно така, аз ще те пазя.

— Какво смяташ да правиш?

— Има един ресторант на име „Румели“ в края на уличката. Ще завиеш по нея и ще вървиш чак до края, след което ще влезеш в най-близкия вход и ще чакаш там.

Тя се поколеба.

— Направи каквото ти казвам и всичко ще бъде наред.

Сетне излезе. Върху камъните на паважа блестеше лед. Ник не погледна назад.

Премина две пресечки, преди да завие в тъмна странична уличка и да се върне до Портата на палеца, където влезе в един вход, стаи се в тъмните сенки и зачака. Зъзнеше дори през дебелия си вълнен балтон. Господи, колко беше студено! Дочу приглушените звуци на ориенталска музика, които идваха от ресторанта на горния етаж. Вятърът навяваше сняг по улицата. По булевард „Истиклял“ все още имаше минувачи, но тук, една пряка на юг, беше пусто.

Защо Даниела се бе изложила на подобна опасност? И сега трябваше да отнеме нечий живот, за да я спаси. Подобна атака на съвест не би притеснила другите хора, Ник го знаеше; в края на краищата всеки ден в Европа умираха хиляди, а човекът, който ги бе следил, беше враг. И все пак той така и не успя да свикне да се отнася безгрижно към убийството, както някои други.

Видя как Даниела излезе от ресторанта и се поколеба.

— Хайде, направи каквото ти казах — прошепна на себе си Ник.

Тя тръгна нагоре по улицата към него, достигна до края, което бе на по-малко от десет метра от мястото, където се бе скрил, и изчезна от погледа му.

Ник задържа дъха си.

Да, ето го и преследвачът! Идва! Вървеше бързо, с ръце в джобовете, меката шапка бе нахлупена ниско над очите му, а главата бе наведена срещу вятъра.

Токчетата на Даниела отекваха по калдъръма и се отдалечаваха.

Мъжът зави зад ъгъла и пое по тъмната улица след нея. Вървеше прекалено бързо, вероятно се страхуваше да не я изпусне в тъмнината. Ник изчака, докато почти го изгуби от поглед, и го последва.

Не бързаше, криеше се в сенките, така че да не бъде забелязан. От „Румели“ върху паважа падаше лъч жълта светлина. Видя как агентът на Майер се поколеба, вероятно се чудеше защо Даниела бе избрала да върви сама толкова встрани от булевард „Истиклял“. Но нямаше друг избор, освен да я последва. Сигурно такива бяха заповедите.

Ник забърза след него.

Едва преглътна обратно надигналата се в устата му жлъч. Знаеше, че трябва да го направи, но мразеше това. Ала и за него нямаше друг избор.

Тъмните входове на къщите се редяха от двете страни на улицата. Звукът от стъпките на Даниела се удряше и връщаше като ехо от стените. Тя зави и влезе в един вход, както й бе наредил, и неочаквано стана тихо.

Агентът на Майер се поколеба. Ник едва различаваше силуета му в тъмната алея, но човекът сигурно започваше да подозира нещо лошо.

Трябваше да го направи много бързо.

Мъжът не видя ръката, която смачка трахеята му. Свлече се на земята, хвана се за гърлото и умря бързо. Автоматичният „Лугер“, който бе извадил от джоба си, се търкулна по паважа. Не бе имал време дори да свали предпазителя на оръжието.

Когато свърши, Ник извади фенерче от джоба си и освети лицето на мъжа. Потърси и пулс, за да се увери, че е мъртъв.

Господи! Та това беше Халер.

Угаси светлината, преди Даниела да успее да види кой е убитият. Вдигна лугера и го скри в джоба си. Сетне отиде до канала и повърна ракията и останалото от вечерята му.

— Ти го уби — произнесе с равен глас Даниела.

Ник не отговори. Беше ядосан, искаше му се да не беше се излагала на подобна опасност. Заради нея бе принуден да извърши убийство. Изправи се и избърса устата си с опакото на ръката.

Издърпа Халер във входа, скри го там. Никой нямаше да се натъкне на тялото преди сутринта. Дотогава щяха да уредят то да изчезне.

— Да се махаме оттук — нареди той.

Да знаеш как се убива човек, бе едно; но да го направиш и при това да го направиш с голи ръце, а не с бомба, хвърлена от самолет, или през перископа на подводница, или дори през мерника на пушката, бе съвсем друго нещо.

Зачуди се какво ли си мисли сега за него, дали е уплашена или отвратена. Това не бе първият път, когато го виждаше да се навежда над труп; но през онзи ден в еврейския квартал не бе убил никого нарочно. За разлика от сега.

Ник я хвана за ръка и я поведе, след няколко минути двамата бяха обратно на „Истиклял“, където се носеше смях и музика от ресторантите и баровете, любовниците се гушкаха и се упътваха прегърнати към топлите си легла и сладостния си необезпокояван сън.

Ник знаеше, че няма да заспи въобще, нито тази нощ, нито много нощи занапред.

И двамата не продумаха, докато не стигнаха площад „Таксим“.

Накрая той попита:

— Какво ще правиш, ако Майер е вкъщи?

— Ще трябва да вляза.

— Но това е чисто самоубийство! Не мога да ти позволя да го направиш.

— Нямам избор.

— Той ще те убие. И той също няма друг избор.

— Ще намеря начин да върна документите обратно, без да ме види.

— Не — възпротиви се Ник. Крачеха бързо. Апартаментът на Майер бе само на две преки от немското посолство. Ник погледна часовника си. Беше почти единадесет.

— Грешката беше моя, аз съм виновна — каза Даниела.

— Не беше ничия грешка.

Двамата стигнаха до кооперацията, в която живееше Майер. Нямаше и следа от тъмносиния мерцедес отпред и Ник почувства вълна от разочарование. Не искаше тя да се връща там. Това бе възможност да избяга и ако пожелаеше да се възползва от нея, той щеше да направи всичко, за да помогне. И да вървят по дяволите и Ейбрамс, и всички от Интелиджънс Сървис, да върви по дяволите и тази проклета война!

Даниела тръгна да пресича улицата, но Ник я задържа за ръката.

— Не се връщай там! Ще те снабдя с виза. Ще те изпратя където поискаш! Ще те защитя!

— Защо? — попита тя.

„Само ако можеше Ейбрамс да ме чуе отнякъде“, помисли си Ник. Щеше да посинее и да получи апоплектичен удар. Даниела беше кокошка, която снасяше златни яйца — един от най-обещаващите агенти, които имаха в Истанбул, а той я увещаваше да спре да шпионира за тях. Онова, което му бе показала тази вечер, бе истинска бомба. Политически динамит.

А той се опитваше да я накара да прекъсне кариерата си на шпионин, преди да е започнала истински.

— Не мога — каза Даниела, след като не получи отговор на въпроса си.

Освободи се от него и Ник видя как пресече тичешком улицата. Обърна се и тръгна по тротоара към къщата. Щеше да мине през вратичката в задната градина и да се качи по задното стълбище, така че прислугата да не я види.

Нямаше да се успокои, докато не дочака телефонното й обаждане, докато не чуе, че е добре.

Но първо трябваше да се погрижи за Халер.