Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (22)

22.

Зимата хвана Букурещ за гърлото. Куполите на църквата „Кретулеску“^[1] бяха покрити със сняг като бял прах и с изключение на булевардите, където минаваха машини за почистване, снабдени с дървени лопати, снегът бе оставен недокоснат — на преспи и навети пространства, из целия град. Всяка сутрин планините на север се извисяваха прясно измити, набраздени от глетчерите като сини вени.

Ботуши и гумени галоши оставяха локвички от разтопен лед и сняг в гардеробните на хотелите и в чакалнята на легацията. Обикновените румънци носеха изтъркани калпаци от черен и сив астраган; бежанците и циганите си правеха шапки от стари вестници.

Когато излезе от хотела, един нов звук му направи впечатление: звънът на камбанките на шейните.

Германските части продължаваха да заливат страната. Площадът пред хотела приличаше на полеви лагер, с редици от мръсни, сиви военни камиони, паркирани един след друг. Независимо дали искаха или не, румънците щяха да воюват с Русия.

Входът бе леденостуден, ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на палтото. Тя бе навлечена с дрехи срещу студа и се огледа нагоре и надолу по улицата, преди да се присъедини към него във входа, все едно бяха любовници, излезли на тайна среща. Двама германски войници с тежки сиви шинели минаха покрай тях с кутии шоколад под мишниците, купени за дребни стотинки от chocolaterie^[2] на Chaussee. Те се смееха на някаква шега.

Градът живееше на ръба на пропастта. Всяка нощ групи от фанатизирани зеленоризци с кожени палта и високи кожени калпаци подкарваха мотоциклетите си, за да нападат еврейски домове, да плячкосват и тероризират. Главорези от крайните квартали обикаляха улиците и правеха каквото си искат.

От месеци страната се пързаляше стремително по наклонената плоскост към пропастта на анархията. Антонеску уволни директора и префекта на полицията — и двамата членове на „Желязната гвардия“, и издаде декрет, с който смени всички комисари от техните доходни постове. За една нощ отне на националистите властта и парите. Предизвикателството беше хвърлено.

— Записала съм всичко, което помня — каза му Даниела. — Имена на германци, които симпатизират на гвардията, есесовци, които доставят на зеленоризците оръжие.

Извади един плик от палтото си и Ник го пъхна бързо в задния си джоб.

— Майер какво смята, че ще стане?

— Чух го да казва на един от своите приятели във вермахта, че Килингер е обещал на Сима да го подкрепи срещу Антонеску. Това е лъжа. Немците искат да видят гвардията разбита. Интересува ги нефтът и само нефтът, а зеленоризците са прекалено луди дори и за нацистите.

— Ти вярваш ли му?

— Германците не са придирчиви. За тях това е просто политика.

— Значи Килингер ще ги преметне?

— Разбира се.

Ник въздъхна. Каква каша, за Бога! Казват, че разузнаването прилича на слепец, който търси в тъмна стая черна котка, а нея въобще я няма. На кого да вярва? На Романеску — близкия приятел на Хория Сима, или на любовницата на собственото си съответствие от Абвера? Дали и двамата не грешаха? Или може би единият от тях (а защо не и двамата) нарочно го снабдяваше с лъжливи сведения? Не му оставаше друго, освен да докладва за получените сведения и да остави някой друг да вземе решението. Искаше му се само животът на толкова много хора, в това число и собственият му, да не зависи от това решение.

Можеше ли да й вярва?

Лицето й бе обърнато към неговото. И тогава най-неочаквано я целуна. Този път не беше импулс. Желаеше я, сдържаността му се бе стопила. Лицето й беше студено, но устата топла. Тя мигновено отвърна на целувката, тялото й се притисна към неговото. Сетне се отдръпна и си отиде.

А Ник остана още дълго време във входа, пометен, удавен в чувствата си. За пръв път в живота си се чувстваше жив.

Ейбрамс гледаше докладите, пръснати по бюрото му: лъжи, слухове, полуистини, противоречия. В края на краищата всичко се свеждаше до предположения, догадки и логика.

— Какво мислите, сър?

— Не знам, Дейвис. Това, че Фон Килингер играе двойна игра има смисъл. — Той потърка челото си. — В такъв случай трябва да пренебрегнем сведенията на нашия доверен агент, внедрен в „Желязната гвардия“, така ли?

— Вие ме помолихте да я вербувам, сър.

Ейбрамс въздъхна.

— Посланикът иска да знае дали е наложително да евакуираме останалия персонал на посолството.

— Мисля, че би трябвало да вярваме на госпожица Симоничи. Германците никога няма да позволят на Сима да завземе Букурещ.

— Значи ти й вярваш?

— Нещо повече. Сведенията й имат смисъл, струват ми се разумни.

Ейбрамс кимна.

— Надявам се от цялото си сърце да си прав. В противен случай другата седмица всички ще сме мъртви.