Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (41)

41.

Неман Коник ги накара да чакат половин час пред неговия кабинет в министерството на отбраната, преди да се види с тях. Личният му секретар, млад мъж с буйни черни мустаци, ги покани в кабинета. Коник ги поздрави бодро и веднага бяха напълнени три чаши с чай. Обсъдиха времето — това бе една от най-студените зими по всеобщо мнение — и развитието на войната, което беше мрачно и безрадостно. Дивизиите на Ромел в Африка заплашваха Египет, а в Тихия океан японците бяха превзели Рабаул^[1].

Коник им предложи цигари. Запали своята и главата му моментално се обви в гъст облак дим.

— А сега, господа — рече на отличен, макар и с тежък акцент английски, — какво мога да направя за вас?

— Въпросът е много деликатен — започна Ейбрамс. — Става дума за „Струма“.

Името на кораба увисна в стаята като проклятие. Коник ги гледаше мълчаливо.

— На борда му има човек, който представлява голям интерес за нас. Искаме да го свалим на брега.

Коник вдигна вежди.

— Вашето правителство бе най-настоятелното от всички да не даваме на никого от тези бежанци убежище или свободно преминаване.

— Въпросът е от друго естество. Молбата ни не означава промяна в политиката на правителството.

— Ще бъдете ли така добър да ми обясните за какво става дума?

— На борда на кораба има определена личност, която е в състояние да помогне на правителството на негово величество.

Коник изглеждаше развеселен. Очите му блестяха, очевидно се забавляваше.

— Разбирам. Вероятно може да се направи нещо. Но, разбира се, трябва да се действа дискретно. Как се казва тази личност?

Ник се наведе напред.

— Името му е Амос Симоничи. На двадесет и четири години, евреин от Букурещ.

— И защо го искате?

— Както вече отбелязах, това е въпрос на разузнавателните служби — намеси се Ейбрамс.

— Какво ще направите с него, ако го свалим от борда?

— Ще му уредим виза — отвърна Ник. — След това ще го качим на влак през Сирия за Хайфа.

Коник кимна и сложи три лъжици захар в малката си чашка с ябълков чай.

— Ако се съглася да ви помогна, вероятно след това вие ще можете да ни съдействате в една разузнавателна мисия.

— Разбира се. Стига да можем.

— Подозираме, че някой в министерството предоставя на германците копия от телеграмите между Истанбул и Анкара. Искаме името му.

Ник погледна Ейбрамс. Даниела вече им бе дала тази информация. Името на човека бе Шафет Дикер, личният секретар на Коник, мъжът с внушителните мустаци, който ги бе въвел преди малко в кабинета му. Ник се бе свързал с него и го бе изнудил да работи за неговата служба. Копия от телеграмите, предназначени за Коник, сега пристигаха първо на бюрото на Ник в британското консулство. Положението можеше да се окаже много конфузно, ако мъжът бъдеше разпитан от Емниет.

— Защо мислите, че можем да ви дадем такава информация? — попита Ейбрамс.

— Един от вашите чиновници се среща редовно с любовницата на полковник от Абвера. Или Абверът получава информацията от вас, или вие от тях. Подозирам, че е второто.

Така — помисли си Ник, — бях прав, Емниет ме следи.

— Ще видим какво можем да сторим — обеща Ейбрамс.

Когато напуснаха кабинета и тръгнаха към колата, той каза:

— Надявам се, че това упражнение ще си струва времето и неприятностите.

— Ако не, поне ще мога да спя спокойно. Ще знам, че сме направили необходимото усилие.

— Аз винаги спя добре, Дейвис — каза хладно Ейбрамс и влезе в очакващата ги дипломатическа кола. — На съвестта ми не тежи нищо. А на твоята?

 

 

Ясно небе с леденосини звезди. Вятърът караше бузите да пламтят. Ник стоеше на кърмата на полицейската лодка, която пореше вълните към черния силует на „Струма“. Светлините на града проблясваха в студения прозрачен въздух, а прожекторите играеха над черната вода.

Корабът стоеше на котва, все още на около триста метра от пристана. На пръв поглед изглеждаше изоставен, но когато приближиха, Ник видя множество хора, облегнати на парапетите. Бяха смълчани, като опечалени на погребение.

Отблизо „Струма“ изглеждаше още по-плачевно. Ник се зачуди как изобщо бе успяла да стигне до Истанбул; нямаше да се довери на това корито дори само за да прекоси Златния рог.

Дървеният корпус беше разяден и изгнил, отстрани бяха прикрепени ръждясали стоманени плочи, които да държат кораба цял. На палубата бе издигната груба дървена надстройка, без съмнение да служи като помещение за допълнително заплатили пътници на вече претоварения кораб. Не се виждаха никакви спасителни лодки или животоспасяващи средства. И се надяваха да стигнат до Палестина с това разнебитено корито? Беше най-разбитият морски съд, който Ник бе виждал в живота си.

В задната част на кораба отпуснато висеше жълт флаг, означаващ, че корабът е под карантина.

Ник вдигна глава и видя хората да гледат към него — бледите и изпити лица на прокълнатите. Катерът приближи и спря встрани, а от палубата им спуснаха въжена стълба. Двама полицаи се закатериха първи, Ник ги последва.

Първото нещо, което долови, беше вонята — всепроникващата смрад на човешки изпражнения. Корабът бе потънал в пълна тъмнина, но Ник успя да зърне едно бледо човешко лице на светлината на свещ, преди пламъкът да бъде угасен от порива на вятъра.

Полицаите имаха фенерчета и осветиха палубата, разкривайки купчини от уплашени, треперещи хора, скупчени на малки групи.

— Добре дошли в капана за плъхове — произнесе на френски един глас. — Името ми е Гарабетенко. Аз съм капитан на този прокълнат кораб. С какво мога да ви бъда полезен, мосю?

— Казвам се Дейвис. Аз съм от британското посолство.

— Нима вашите хора най-сетне са решили да помогнат на тези бедни нещастници?

— Бих искал да можехме.

Капитанът прокара ръка през лицето си.

— Не мисля така. Е, какво искате?

— Търся един човек. Казва се Амос Симоничи.

— Защо?

— Искам да го сваля от този кораб.

— Да не би да имате виза за него?

— Може би.

— Виза? Виза! Мосю, как ли се чувства човек в ролята на Бог? — Той си пое дълбоко въздух. — Един от седемстотин. Какво е направил, за да заслужи това щастие?

— На борда ли е?

Връхлетя ги нов леден порив на вятъра. Капитанът отново прекара ръка по лицето си и Ник дочу стърженето на наболата по челюстта му брада.

— Нямам списък на пътниците, мосю. Мошеникът, на когото принадлежи това корито, не ми даде списъци.

— Трябва да намеря този човек.

— Колко възрастен е този Симоничи?

— На двадесет и четири години и е от Букурещ.

— Откъде знаете, че е на борда?

— Писал е на сестра си, преди да потегли от Констанца.

— Има сестра значи — повтори капитанът и огледа подозрително лицето на Ник. — Да отидем и да видим дали можем да го открием. Може да ви стане интересно, докато сте тук.

Ник последва Гарабетенко по три извивки на стълбата надолу към вътрешността на кораба. Подхлъзна се веднъж и протегна ръка, за да се хване за нещо, при което откъсна част от облицовката, разядена от ръжда.

Когато слязоха долу, Ник едва не се задуши. Острата воня на урина, пот и човешки отпадъци правеше дишането невъзможно. Включи собственото си фенерче и освети мястото около себе си. Мъже, жени и деца бяха натъпкани на нарове чак до тавана, ред след ред, по четирима дори по петима на нар. Единственият звук беше тихото хленчене на децата и неравномерното дишане на болните.

Не хора, а добитък.

— Някои от децата имат треска — рече Гарабетенко. — На борда има трима доктори, но нито един аспирин.

— Мога да ви доставя лекарства.

— Би било много мило. Както виждате, няма място за спане. Но поне тук долу са на завет и е малко по-топло. Не можем да позволим повече от сто души да са горе на палубата едновременно, защото тази кучка ще се разпадне.

— Бих искал да мога да ви помогна.

— Но, разбира се, че бихте искали, мосю. Не се и съмнявам. — Капитанът сложи ръце на кръста си и извика: — Има ли тук някой си Амос Симоничи?

Сред блъсканицата от нещастни хора настъпи раздвижване. Но никой не отговори.

Гарабетенко се промъкна в тълпата, покатери се върху смачканите, натрупани на куп куфари и евтини кашони и пак извика името на Амос.

— Кой го търси? — обади се нечий глас от тъмнината.

— Ти ли си Амос Симоничи?

— Зависи.

— Ти ли си или не?

— Защо го търсите?

— Покажи ми документите си. — Когато мъжът не го направи, Гарабетенко го изблъска с погнуса. Слезе долу на пътеката между редовете нарове, клатейки глава.

— Видяхте ли, мосю?

— Той трябва да е тук.

Гарабетенко стоеше с ръце на кръста.

— Ако им кажа, че имате виза, всички ще се обявят за Амос Симоничи. Как изглежда той, между другото?

Ник разчиташе на онова, което му бе казала Даниела: висок, с тъмна къдрава коса, говори английски, на двадесет и четири години. Гарабетенко отново поклати глава.

— Сигурен ли сте, че е на борда?

— Не.

— Добре, ще продължим да го търсим. Вероятно е на палубата. Те се върнаха по стълбата. Когато излязоха горе на чист въздух, Ник си помисли, че ще повърне. Отиде до закътаната от вятъра страна и напълни дробовете си със свеж въздух.

— От шест седмици стоим тук — рече Гарабетенко. — Защо никой не иска да ни помогне?

— Политика.

— Политика! Пфу! — капитанът се изплю встрани. — Чакайте тук. Ще видя дали мога да намеря този Симоничи. Но не ви обещавам нищо.

След кратко време обаче той се завърна, като водеше със себе си един висок, мършав млад мъж с опърпан костюм, целият в мръсотия от шестте седмици спане на палубата на „Струма“.

— Вие ли сте Амос Симоничи? — попита го Ник.

Младият мъж изглеждаше ужасен. Погледна Гарабетенко, сетне полицията, после отново Ник.

— Да.

— Имате ли сестра? Даниела?

Той отново кимна.

— Тя се тревожи за вас. — Ник приближи към него. Мъжът вонеше. — Сестра ви, ви издирва. Може да успеем да ви извадим оттук.

— Да ме изведете оттук? — Мъжът погледна Гарабетенко, сетне отново Ник. Сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

— Добре ли сте?

— Той е много болен. Не виждате ли? — сопна се Гарабетенко. Сержантът от турската полиция изръмжа нещо. Бяха на борда почти час и той искаше да се махнат колкото може по-бързо.

Ник сложи ръка на рамото на Амос.

— Чули ли сте някакви новини за Симон?

Отново поклащане на глава.

— Всичко ще бъде наред — успокои го той. — Ще ви вземем оттук.

Амос не каза нищо.

Сержантът от турската полиция настояваше да тръгват.

— Всичко ще бъде наред — обеща отново Ник и се обърна, за да последва полицаите по стълбата към катера.

Когато лодката им се отдели от кораба, няколко от пасажерите протягаха ръце и плачеха, като викаха на румънски и немски.

Тази нощ Ник се въртя в леглото си, без да успее да заспи. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше лицата на онези измъчени човешки същества, натикани като животни във вонящата утроба на „Струма“, и всички демони от ада го сочеха обвинително с пръст. Той крещеше, че е невинен, но никой не го слушаше.