Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (20)

20.

Младата жена ридаеше. Цялото й тяло се тресеше от силата на мъката й. Мъжът във военен шинел я прегръщаше и я притискаше сякаш бе единствената му опора в света. Ник така и не разбра кои бяха тези хора, откъде бяха, не знаеше дали някога щяха да се съберат отново; харесваше му да мисли, че да. Когато си представяше тяхната история в мислите си, войникът винаги се връщаше вкъщи цял и невредим и тя го очакваше.

Подобни раздели се разиграваха тази вечер по целия перон. Гарата бе претъпкана с хора, които викаха и се бутаха, носачите, натоварени с багаж, си пробиваха път с лакти и рамене през тълпата — истинска лудница от раздели и сбогувания. Хора спяха сред оскъдния си багаж от денкове и вързопи, чести от мебели и навити на ролки килими. Бежанците готвеха ечемичена каша и качамак върху малки спиртници, а лицата им бяха изопнати и безнадеждни.

Ник и Дженифър се гледаха през пропастта, която лежеше между тях, докато най-накрая той протегна несръчно ръце и я прегърна. Чувстваше се като измамник. Искаше да бъде мъжът с военния шинел, да притиска жена си така, както младия войник прегръщаше своята.

— Предай на Джейми и Рич, че ги обичам — каза й.

— Разбира се, непременно. Мисля си, че няма да ги позная. — Крехък, чуплив смях. — А ти се пази, Ник.

— Не се тревожи за мен.

— Ако нещо ти се случи, не знам какво ще правя.

Това изявление малко го изненада. Винаги бе мислил, че Дженифър ще се оправи отлично в живота и без него.

— Няма страшно, всичко ще бъде наред.

Тя го прегърна.

Ник почувства, че плаче, и я потупа неловко по рамото.

— Не се безпокой, скъпа. — От много отдавна не беше я наричал така.

— Пази се.

— Не се тревожи за мен. Тук бомби не падат.

— Все още.

Влакът щеше да я закара до пристанището на Констанца на Черно море. Там щеше да чака един турски миноносец, за да отведе всички британски граждани до Истанбул, където конвой на кралския флот щеше да ескортира кораба им през опасните води на Средиземно море до Англия.

Не знаеха дали това не е последният път, когато се виждат.

Дженифър вдигна ръка и нежно докосна лицето му с облечените си в ръкавица пръсти. Ник нямаше сили да я погледне в очите. Тя го целуна и прегърна бързо през шията, след което се откъсна от него и тръгна. Гледаше я как изчезва сред тълпата.

Видя я да се качва на влака — тънка, елегантна жена, облечена с жълто-кафяв шлифер, сетне силуетът й се размаза и стана неразличим. Ник маха след влака, загубен сред облаците пара, дим и пушек, а Дженифър бе навела глава през прозореца на купето. Не откъсна поглед от нея, докато не изчезна напълно в далечината, един спомен, който щеше да съхрани в паметта си като снимка, скрита в тайно чекмедже, за да бъде извадена след време, в бъдещето, когато повече нямаше да бъдат мъж и жена.

 

 

Апартаментът беше разхвърлян и малък. Даниела надникна през открехнатата врата, изглеждаше бледа и уплашена. Без грим му се стори по-млада и по-крехка.

— Ник?

— Здравей.

— Как ме намери?

— Проследих те — отвърна, а тя си помисли, че се шегува.

— Влез.

Направи кафе в джезвето на печката в миниатюрната кухничка. Беше нервна.

— Какво правиш тук?

— Трябваше да те видя.

Изражението на лицето й се промени. Мисли си, че съм тук за секс, мина през ума му. Е, сега вече нямаше какво да го спре да си поиска, ако сексът беше онова, което наистина желаеше.

— Сама ли живееш тук?

Тя не отговори.

— Трябва да се измъкнеш, докато все още можеш.

На печката вреше пилешка супа.

Даниела наля малко от бульона в една купа и я покри с кърпа. Някой се закашля откъм спалнята и Ник я последва по тъмния и тесен коридор.

Немощен стар мъж лежеше на леглото, дъхът стържеше в гърдите му. Стаята миришеше лошо, на пот и изпражнения.

— Това е баща ми — рече Даниела. — Виж какво са направили с него. Когато го арестуваха, беше силен и красив мъж.

Помогна на баща си да седне в леглото и започна да го храни с лъжица. Супата се стичаше по брадата му, оставяйки следа в брадясалата четина на челюстта му. Тя попи струйката с кърпичка. Това беше неизвестна черта от характера на неговата изкусителка, не бе я виждал такава досега.

— И така, не ми каза защо си дошъл? — попита го отново Даниела.

— Въпросът е деликатен.

Очите им се срещнаха.

— Искаш да спиш с мен ли?

Прямотата й го стъписа.

— Става дума за Майер.

— Искаш да спиш с Майер? — попита Даниела и с това разчупи напрежението.

— Не е мой тип.

— Прекалено е нисък?

— Прекалено е рус.

Тя се усмихна за миг, сетне сложи пълна лъжица супа в устата на баща си, който чак сега отвори очи.

— Ще ти платя за известна информация.

— Искаш от мен да го шпионирам? След като Зиги ми помогна да спася татко от префектурата?

— Той ли го направи?

— В известен смисъл да. — Тя сви рамене. — Но ми струваше купища пари. Каза, че били за шефа на полицията.

— Сигурно е вярно.

— Ти шпионин ли си?

— Приличам ли ти на такъв?

Старият човек се извърна встрани, за да избегне лъжицата. Даниела му каза нещо на еврейски, но той поклати глава. Тя въздъхна и остави яденето.

— Каква информация искаш? — попита.

— Просто да си държиш ушите отворени. Не питам за никакви тайни. Моето правителство иска да знае какво мислят хора като Майер, какво казват за войната, какво е отношението им към нея.

— Той е просто бизнесмен.

При тези думи Ник се усмихна, тя също.

— Ще го направиш ли?

Даниела помогна на стареца да легне отново, целуна го нежно по челото и покри купата с кърпата, после се изправи.

— Не мога да ти обещая.

Ник я последва извън стаята. Тя остави купата на кухненската маса и се обърна към него. Ръцете й бяха зад гърба, в очите й светеше предизвикателство.

— Искаш ли да останеш? — попита го, а погледът й говореше повече от думите.

— Би трябвало да вървя.

„Влюбен съм до уши в тази жена. Това ли е, което искам?“ — помисли си Ник. Една проста, обикновена, всекидневна любовна историйка сега, когато жена му бе заминала? Изглеждаше толкова „ЯСНО“.

— Трябва да вървя — повтори, поколеба се за миг и бързо излезе от квартирата, преди да е променил решението си.

 

 

Даниела го наблюдаваше през прозореца, докато вървеше по калдъръмената улица. В известен смисъл беше доволна, че той не прие поканата й. Това го отличаваше и го правеше различен от другите мъже. Но една частица от нея се натъжи — колко пъти трябваше да й доказва, че е благороден? Никога преди не бе изпитвала подобни емоции към никой мъж. За пръв път в живота си пожелаваше нещо за себе си. Искаше този миг и този мъж. Един-единствен път, сега.

Чу, че баща й се разкашля в другата стая, и отиде при него. Той умираше, дробовете му бяха изгнили. Когато го изведоха от затвора, едва го позна. Влезе там здрав и силен, а сега беше истински скелет.

Не си спомняше баща й да я е прегръщал или гушкал, когато беше малка; когато порасна, той я бе нарекъл блудница, разпусната жена, пачавра. А ето че сега се нуждаеше от нея, но вече бе прекалено късно. Можеше да вземе визата, която Ники предложи, и да отиде в Палестина, като избяга от целия този ад. Но ако баща й никога не я бе обичал, то поне сега тя можеше да му покаже, че го обича, и дори никога да не отвореше очи и да не изречеше думите, които толкова копнееше да чуе от него, все пак се надяваше да разбере, че накрая, до последния му дъх е била добра дъщеря…