Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (82)

82.

Главата на Вейл бе наведена. Раменете я боляха, а вратът й направо гореше. Съзнанието й се завърна бавно и тя осъзна защо изпитва такава силна болка. Китките й бяха стегнати с белезници, закачени към греда на тавана. Тялото й висеше на няколко сантиметра от земята. Глезените й бяха оковани и от тях висеше верига.

И беше гола.

Гола крушка светеше в лицето й, на няколко метра от главата й. Мръзнеше. Усещаше силна миризма на мухъл.

Примигна и се опита да проясни замъгленото си зрение. Не знаеше какво й се е случило, след като се опита да си поеме дъх за последен път. Спомни си рязката болка в гърдите. Единственото обяснение беше електрошокова палка.

Но много неща си оставаха без обяснение. Най-важното беше как Мъртви очи се е съживил. Беше видяла трупа на Патрик Фаруел с очите си. И най-значимото доказателство — левите ръце.

Ами ако трупът не беше на Патрик Фаруел? Единствените му снимки бяха отпреди двайсет години. Ами ако Фаруел бе намерил човек, който прилича на него, и го е убил, инсценирайки самоубийство?

Ако това наистина не беше трупът на Фаруел, тогава местопрестъплението бе инсценирано. А това бе признак на организиран престъпник. Фактът, че не се е сетила по-рано, я притесняваше. Още една пропусната следа. Никога не й се бе искало да признае, че може да греши. Но болката в раменете и китките непрестанно й напомняше, че е допуснала грешка.

Затвори очи и се опита да съживи нощното си зрение. Ярката крушка я заслепяваше, а тя искаше да огледа по-тъмното пространство наоколо. Надяваше се то да й подскаже къде се намира.

Затварянето на очите й донесе още нещо: изостри сетивата й. Беше готова да се закълне, че е усетила нещо. Лек парфюм. Беше усещала този аромат и преди. Но къде?

Отвори очи и погледна наляво, където тесен рафт бе монтиран към гола талашитена стена. Пространството бе широко около три метра, а таванът бе също толкова висок. Приличаше на килер, макар й голям. Завъртя глава и погледна над дясното си рамо. Стъпала. Очевидно се намираше в мазе или в празното пространство под стълбище.

На стената вдясно от нея висяха снимки на жертвите на Мъртви очи. Бяха маркирани с нещо като червило: имената им, номерата на личните им карти. Всички бяха там: Марси Евърс, Норийн О’Ригън, Анджелина Сардучи, Мелани Хофман, Сандра Франкс, Дениз Кранстън и снимка от вестник на Елинор Линуд. Два ножа бяха забити в очите й.

Вейл вече знаеше къде се намира — в леговището на убиеца. Затвори очи и се опита да се съсредоточи и да блокира болката в раменете си. Струваше й се, че ще се пречупят всеки момент, като сухите съчки под краката й в двора на родителите й в Олд Уестбъри. Щеше да е чудесно, ако сега бе там, а не тук.

Но положението й нямаше да се подобри, ако си представяше разни места или си припомняше миналото. Беше муха, хваната в паяжина, която очаква хищникът да дойде и да я изяде.

Раздвижи крака, макар и оковани при глезените, но болката в лявото й коляно беше ужасна. Не можеше да прецени кое я боли повече — раменете и китките или коляното. Но в момента това нямаше значение. Трябваше да потисне всички болки и пораженчески мисли.

Огледът на обстановката й показа, че няма какво да използва, за да си помогне. Налагаше се да използва само краката си.

Безброй въпроси препускаха из ума й. Къде се намираше? Близо до дома си, или в друг щат? В провинцията? Припомни си банката и мъжа, който приличаше на Алвин, и как зад гърба й нямаше тактически екип, който да я подкрепи. Но там, застанала с насочен към главата на Алвин пистолет, бе имала контрол и сила.

Макар и опасно, изправянето пред трийсет и осемкалибровия пистолет на наркомана не можеше да се сравни със сегашното й положение.

 

 

Бледсо се върна в кухнята при Роби, който клечеше до криминолога.

— Открихте ли нещо? — попита Роби.

Бледсо поклати глава.

— Нищо полезно. В кухнята е имало борба, но няма следи от влизане с взлом.

— Нещо при теб? — обърна се Роби към криминолога.

— Най-доброто, което мога да ти съобщя засега, е, че няма кръв. Намерихме няколко отпечатъка в пръстта навън, които не отговарят на вашите обувки. Маратонки, девети размер. Предполагам, че са „Рийбок“. Много отпечатъци, но ще мине известно време, докато ги сортираме. Съжалявам, иска ми се да можех да ви кажа повече. Ще научим още по-късно.

— По-късно… — изсумтя Бледсо и се отдалечи заедно с Роби.

— И къде сме сега? — попита Роби.

Бледсо разтърка изморените си очи.

— Мислехме, че Патрик Фаруел е Мъртви очи. Всичко сочеше към този извод, дори намереното в дома му. Но той е мъртъв…

— Дали? — попита Роби.

— Слушай, Хернандес, знам, че е късно и сме притиснати до стената, но в думите ти няма логика. Видя раната от куршума. Трупът му лежи в моргата и очаква аутопсия.

Роби размаха ръце.

— Не, не. Някой е бил прострелян в ранчото, но може да не е бил Фаруел?

Бледсо се отпусна на канапето и заби очи в пода.

— Приличаше на него. Имахме снимките от досието му…

— Да, направени преди двайсет години. Послушай ме. Обади се на съдебния лекар и разбери къде ще е аутопсията. И виж дали вече са проверили отпечатъците му.

Бледсо извади телефона си и бърза набра номера.

Роби стоеше до него и се опитваше да обмисли положението. Чувстваше, че нещо липсва, но не беше сигурен какво. После осъзна какво го притесняваше. Имейлът на престъпника. Припомни си го внимателно.

Мястото миришеше на мухъл… беше малко и тъмно. Той наблюдаваше всичко през малки дупчици в стените…

Това беше. Ако грешеше, щяха да изгубят ценно време, но в момента не разполагаха с друго.

— Може ли да ги проверите веднага? — извика Бледсо в телефона. — Трупът може да не е на Фаруел. Обади ми се веднага щом научите нещо.

Той поклати глава и затвори.

Роби го сграбчи за ръката.

— Знам къде е Карън.

— Знаеш? Или си мислиш, че знаеш?

Роби се поколеба. Беше си задал същия въпрос, но разчиташе на интуицията си… и на аналитична логика.

— Колко скоро хеликоптерът може да стигне дотам?

— Ако има наш хеликоптер във въздуха, десет минути. Ако не — повече.

— Да бъдат десет. Животът на Карън е заложен на карта.

 

 

Болката започваше да става непоносима. Вейл се опита да се вдигне, за да облекчи напрежението в раменете си. Ако ръцете й бяха малко по-раздалечени, позата й щеше да е същата, както когато правеше упражнения за стягане на коремните мускули във фитнеса. Но тъй като ръцете й бяха закопчани прекалено стегнато, напрежението само засилваше болката в китките й.

— Мамка му! — изпъшка тя.

Беше сигурна, че интелигентният престъпник би запушил устата й, ако се страхуваше да не чуят писъците й, а от това следваше, че викането за помощ е безсмислено.

Все пак го направи.

След първия вик млъкна, защото усети, че зад нея стои някой. Извъртя се и видя облечена в тъмни дрехи фигура. Найлоновият чорапогащник още закриваше лицето й.

— Няма смисъл — каза груб и напрегнат, но самоуверен глас.

— Кой си ти? — извика Вейл.

— Мислех те за по-умна — отвърна престъпникът и пристъпи надясно.

Вейл беше убедена, че това е ход за демонстриране на надмощието му. Той говореше и тя трябваше да слуша, но не можеше да го види.

— Ти ли си Мъртви очи? — попита тя.

— Още не загряваш, а? Прочут профайлър, старши специален агент, а задава тъпи въпроси. За какво ти е титлата „специален“, ако си тъпа като останалите? Разбира се, че аз съм Мъртви очи!

Вейл отново усети миризмата. Опита се да я пропъди, но тя се завърна упорито. Задният двор. Задният двор на Сандра Франкс, където бе почувствала, че убиецът я наблюдава, където бе тичала през храсталаците и беше изкълчила коляното си.

— Да, това си ти — каза Вейл.

— Най-после ти просветна. Колко обещаващо. А сега въпросът за милиони. Знаеш ли къде си?

— Според мен въпросът за милиони е кой си ти, а не къде съм.

Рязкото изплющяване отекна в ушите й, преди да усети камшика по кожата си.

— Аз задавам въпросите, агент Вейл. Карън. Малката сладка Карън.

Болката от удара притъпи всички останали болежки. Вейл прехапа устна, за да не изпищи. Нямаше да му достави това удоволствие.

— Ще ти кажа къде си. Там, където израснахме. Там, откъдето наблюдавахме баща си през дупката пред теб. Там, където се криехме, прекалено изплашени, за да излезем.

— Ние?

Вейл стисна зъби и се опита да прогони болката, за да се съсредоточи.

Хайде, Вейл, мисли! Съучастник. Много серийни убийци бяха използвали приятел или съпруг за партньор в престъпленията си.

— Къде е другият? — попита Вейл. — Или се страхува да се покаже?

Камшикът изплющя отново. Този път се стовари върху кръста и задника й. От стиснатите й очи се процедиха сълзи.

— Надявах се да се сетиш, но виждам, че си прекалено тъпа за това. А не ми е интересно да си играя на въпроси и отговори.

Престъпникът пристъпи към нея. Крушката освети покритата му с чорапогащник глава. Вейл присви очи и се подготви. Стомашните й мускули се стегнаха. Трябваше някак да вдигне крака, за да облекчи напрежението върху корема си.

Но начинът, по който бе увесена, й пречеше да се защити. Вместо да я нарани обаче, престъпникът просто вдигна ръка и свали чорапогащника.

В този миг профайлърът у Карън изчезна. Всички мисли, емоции и думи излетяха от ума й. Минаха секунди, преди шокът да отшуми достатъчно. И дори тогава единственото, което успя да прошепне, бе:

— Мили Боже!