Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (2)

1.

В наши дни Област Феърфакс,

Вирджиния

Облачета пара се издигаха в мразовития нощен въздух като подплашени призраци. Той прогони духовете, погледна си часовника и забърза по тъмната улица. Беше избрал къщата и жертвата си по определена причина.

След няколко часа пребледнели съседи щяха да стоят пред телевизионните камери, а репортерите щяха да тикат микрофони в лицата им, за да чуят коментарите и мненията им.

„Разкажете ни за нея. Нека се трогнем. Нека заплачем. Накарайте сърцата ни да прокървят. Точно както е кървяла жертвата.“

Дясната му ръка беше топла, стиснала в джоба на палтото кожения портфейл със значката от ФБР. Панталоните му бяха прекалено тънки, за да спрат студа. Той потръпна и ускори ход. След миг щеше да е на закрито, у дома, с работата си.

У дома с жертвата си. Гъста кестенява коса и чиста кожа. Дълги крака и малко чипо носле. Но под красивата външност се криеше зло — беше го видял в очите й. Очите винаги бяха ключът.

Силни пръсти опипаха фалшивия мустак, за да се уверят, че си е на мястото. Той премести късата тръба, пъхната в палтото му, после стисна папката под лявата си мишница и пристъпи към входната врата. През последните дни бе идвал тук няколко пъти, за да огледа района. Наблюдаваше движението на съседите. Преценяваше видимостта към предната врата. Сега оставаше безукорното изпълнение.

Натисна звънеца и се усмихна пред шпионката. Правило номер едно: придай си приятен и незаплашителен вид. Просто дружелюбен агент от ФБР, който идва да зададе няколко въпроса, за да поддържа квартала безопасен.

Око затъмни малката шпионка.

— Кой е?

Мил глас. Тези долни курви лесно могат да те измамят.

— ФБР, госпожо. Агент Кокс.

Едва сдържа усмивката си, когато произнесе името. И за него имаше причина. За всяко нещо си имаше причина.

Той разтвори портфейла, както правеха агентите, отстъпи леко назад и й позволи да го огледа внимателно. Спретнат агент от ФБР с вълнено палто и костюм. Лесна работа, нали?

След леко колебание вратата се отвори. Жената беше облечена с прекалено голям за нея суичър и вехти джинси. Държеше шпатула в дясната си ръка и кърпа в лявата. Очевидно приготвяше вечерята си.

Последната си вечеря, помисли си той доволно.

— Госпожице Хофман, получихме няколко доклада за изнасилвач в този район. Нападенията му зачестяват. Чудехме се дали бихте могли да ни помогнете.

— Изнасилвач? — попита хубавата Мелани Хофман. — Не съм чувала нищо такова.

— Не сме съобщили на пресата, госпожице. Работим различно от полицията. Смятаме, че е по-добре да запазим мълчание, за да не го подплашим, че сме по дирите му.

Той пристъпи от крак на крак, духна на дясната си ръка и притисна папката към гърдите си с лявата.

„Студено е. Покани ме вътре“, това казваха жестовете му.

— С какво мога да ви помогна?

— Нося албум със снимки. Искаме просто да ги разгледате и да кажете дали сте виждали някой от тези хора в квартала през последните два месеца. Няма да отнеме повече от няколко минути.

Очите й пробягаха от папката към лицето му, където се задържаха малко по-дълго, отколкото трябваше. Той реши да я притисне. Биваше го да се възползва от предоставените възможности. Налагаше се да направи ход, и то бързо.

— Госпожице, не искам да проявявам неучтивост, но ми предстои да посетя още няколко къщи тази вечер, а вече става доста късно — каза той и сви рамене. — А колкото повече време ни отнеме да открием този тип, толкова повече жени ще бъдат нападнати.

Мелани Хофман отпусна шпатулата и отстъпи встрани.

— Разбира се. Съжалявам. Моля, заповядайте.

Той щракна с ножицата и отряза кичур коса. Отпусна се назад и се възхити на творбата си. Грабна безжизнената глава на Мелани Хофман и отряза още един кичур. После трети. Четвърти.

Щрак. Щрак. Щрак.

Сладкото ухание на кръв беше навсякъде. Той го вдиша и потръпна. Невероятно усещане. Внезапно еротично удоволствие.

Когато приключи с косата й, се прехвърли на ноктите. Отряза до живеца и още по-дълбоко. Потече кръв и той я облиза нежно като любовник, който ближе шоколад от пръстите на партньорката си. Разположи внимателно ръката на Мелани и вдигна ножицата отново.

Щрак. Щрак. Щрак.

Потече още кръв и той жадно я изпи.

Сигурно беше минал поне час, той обичаше да върши всичко идеално. Пък и не бързаше да се върне навън, на студа. Взе сусамово хлебче от кухненския плот, намаза го с топено сирене и фъстъчено масло й извади кетчупа от хладилника. Изсипа щедро количество — символичната привлекателност на червеното пюре го накара да се усмихне — и отхапа голямо парче. Внимаваше да не остави трохи, слюнка или нещо друго, по което можеха да го идентифицират.

Във всекидневната имаше меко канапе от кремава кожа, което още ухаеше на ново. Той се отпусна на него и включи телевизора. Запрехвърля каналите и се спря на състезание по борба.

„Ама че безсмислено насилие. Как може да показват тези гнусотии по телевизията?“

Остави телевизора включен и се заразхожда из къщата, като ядеше сандвича и се любуваше на картините по стените. Одобряваше вкуса на Мелани по отношение на изкуството. Картините бяха абстрактни, но все пак с известна структура. Организирани, но отразяващи творческо вдъхновение. Застана пред една от тях и забеляза подписа на Мелани. Значи тя ги беше рисувала. Цъкна с език. Колко жалко. Какви ли други красиви творби щеше да създаде, ако не беше толкова зла.

Облегна се на вратата на спалнята и се възхити на работата си. Довърши сандвича, кръстоса ръце на гърдите си и наклони глава, оглеждайки стаята. Да, наистина беше шедьовър. Не по-лош от картините от Мелани. Най-сложната творба, която бе създавал.

Приближи се до Мелани и погледна отворените й, приковани в тавана очи. Не, не в тавана. Гледаха право в него.

Злото трябваше да бъде пречистено. Налагаше се.

Той вдигна назъбения нож и усети тежестта и могъществото му в ръката си. Мелани Хофман си беше платила скъпо. Справедлива отплата за несправедливо престъпление.

Така беше. Точно така.

Като майстор художник, изписващ името си в долната част на платното, той вдигна ножа и го заби в лявото око на Мелани Хофман.

Тя не трябва да вижда.

Не трябва.