Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (37)

36.

Давай, хвани я за косата и проводи очите. Пробождай, пробождай, пробождай! Направи го!

Грабваш шепа суха като слама коса, вдигаш главата и забождаш ножа в окото! Пук!

Погледни се, не бъди сляпа. Погледни се в прозореца и виж.

След като пуска ножа, кръвта покапва от пръстите като слюнката на гладен вълк, надвесен над плячката си. Изправя се… поглежда в тъмния прозорец. Тя е. Отново. Карън Вейл е отразена в прозореца.

Ти уби майка си. Как се чувстваш?

Вейл наклони глава и се опита да погледне отвъд ножа, който стърчеше от дясното око, но не можа да види лицето. Приближи се. Убила е майка си?

Да, кучката трябваше да умре. Ти го направи. Направи го, направи го.

Сутрешното слънце прогони облаците, надвиснали над района през последните няколко седмици.

Мрачното време се бе превърнало в символ на бедите й, може би слънцето щеше да обещае промяна.

Разбира се, първо трябваше да се отърве от зловещия образ в главата си — как бе убила майка си. Налагаше се да направи нещо, да поговори с някого. Тези кошмари трябваше да престанат.

Докато шофираше към болницата, звънна на леля Фей, която се бе заела със задачата да намери добър старчески дом в района на Александрия. Въз основа на застраховката на Ема, Фей бе свела възможностите до три. Сега Вейл трябваше да ги проучи, за да определи кой ще е най-добър за нуждите на майка й. Междувременно, за да не отделят Ема от познатата й обстановка, трите дъщери на Фей живееха в дома й на смени, като се грижеха да се храни редовно и да не изчезне някъде. В огромен горист двор като техния тя можеше да се отдалечи на двайсет метра от къщата и да забрави как да се прибере.

Вейл влезе в болницата с любимите книги на Джонатан: „Хобит“, „Призрачната будка“ и онази, която бе чел, преди да изпадне в кома: седмия том на „Хари Потър“. Носеше си и термос с кафе. Седна до сина си и го загледа внимателно. Очите му се отваряха и затваряха, шареха напред–назад, сякаш виждаше обстановката, но не можеше да я осъзнае.

Чете му около час, после си даде кратка почивка и започна да звъни в старческите домове. Веднага елиминира единия заради отношението на персонала и нивото на грижите, които осигуряваха. Другите два щяха да свършат работа, но първо трябваше да проучи дали срещу тях има някакви оплаквания.

Целуна Джонатан, каза му, че го обича, и тръгна да обядва с Бледсо. Видяха се в заведение за бързо хранене, на около километър от операционния център. Бледсо седеше с мрачна физиономия, но когато я видя, изражението му се проясни.

— Каквото и да искаш, аз черпя — каза той.

— Риба тон върху ръжен хляб. И всички възможни зеленчуци.

Той кимна, обърна се към сервитьорката и поръча.

— Как мина посещението при майка ти?

— Болна е от алцхаймер. Положението й се влошава и трябва да я настаня в старчески дом.

Бледсо въздъхна.

— Съжалявам.

— Аз също. Не бях подготвена за това.

— Сигурно ти е било тежко.

— Да.

Тя се зачуди дали да му разкаже за Нели и Ема, но реши, че е по-разумно да си замълчи.

— Мислех, че се нуждая да остана малко време сама, но като се има предвид всичко, което се случи, се радвам, че Роби беше с мен. Благодаря ти, че го пусна.

Бледсо я изгледа накриво.

— Не го пуснах.

— Как…

— Не постигнахме съгласие по въпроса. Той ми каза, че си взима личен свободен ден и излезе.

Вейл се замисли. Беше повярвала на Роби, че Бледсо му е дал благословията си.

— Не се тревожи — каза детективът. — Поговорих с него. Това няма да е проблем. Имаме по-сериозни задачи.

— Да… съжалявам, че не дойдох тази сутрин — отвърна тя.

— В отпуска си.

— От Бюрото, а не от групата.

Бледсо плати за сандвичите и ги сложи на табла.

— Линуд и шефът на полицията искаха да ти отнемат случая.

Вейл се настани удобно.

— Предполагам, че съм лоша реклама. Вестниците не одобряват жени, които бият съпрузите си.

Бледсо разопакова сандвича си и извади киселите краставички.

— Казах й да не слага краставички. Ти ме чу, нали? — поклати глава той.

— Трябва да разрешиш случая — каза Вейл. — А аз улеснявам работата и вероятно дори помагам за бързото й приключване. По-бързият край означава, че по-малко жени ще умрат. Имаш нужда от мен.

— Заявиха ми категорично, че искат да стоиш настрани.

— Ти искаш ли да стоя настрани? — попита тя, като спря да дъвче и прикова очи в неговите.

— Не.

— Аз работя за жертвите, Бледсо. Не за правителството, не за теб и не за шефа на полицията.

— Знам това.

— Тогава прати всички по дяволите. Позволи ми да работя по случая. Ще го правя у дома. Дай ми копие от досието и ще действаме заедно.

Бледсо задъвка бавно и я загледа замислено. Вейл отвърна на погледа му. Очите й го молеха безмълвно. Той довърши сандвича и отпи от колата си.

— Добре.

— Ще ми дадеш копие от досието?

— Аз лично ще го донеса у вас.

— Чудесно. Дръж ме в течение за работата на групата.

Той избърса устата си и стана.

— Благодаря, че обядва с мен.

— Благодаря ти за почерпката. И за това, че вярваш в мен.

Тя го загледа как се отдалечава. Знаеше, че е постъпила правилно. Искаше да помогне, но се чудеше дали това е разумен ход за кариерата й.