Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (44)

43.

Вейл прекара следобеда в болницата.

Държеше ръката на Джонатан, галеше косата му и му говореше. За всеки случай. Каза му, че го обича. Най-малко сто пъти. Той още беше в кома, но поне очите му вече не само се отваряха и затваряха, но и мърдаха настрани и проследяваха движещи се предмети. С течение на времето обаче й ставаше все по-трудно да се вълнува от „частични подобрения“.

Лекарят продължаваше да я окуражава.

— Джонатан прави малки стъпки. Това е важното. Трябва да се надяваме.

Вейл поклати глава. Думите на доктора й звучаха също като тези на Гифърд и Роби. Може би беше време да се вслуша в тях внимателно.

След като се върна вкъщи, взе папката за Мъртви очи и подреди документите на пода в кабинета си. Профилът и информацията към него бяха в една купчина, снимките от местопрестъпленията — в друга, докладите от ПЗЖП за всяка жертва бяха в купчината с профилите на жертвите. Протоколите от разговорите с членовете на семействата, работодателите и познатите бяха оставени на друго място. Докладите на съдебния лекар, криминолозите и лабораторията бяха подредени грижливо на пода.

Тя се надигна и огледа организираната документация. Идеално организирана, също като престъпника.

Седна на канапето и остави мислите си да се лутат безцелно. Кървавите стенописи, съобщенията, оставени на всяко местопрестъпление след оспорваната трета жертва, отрязаната лява ръка, ножовете в очите. Изкормени жертви, лесно обезвредени. Да, ставаше дума за значително планиране. Интелигентен престъпник. Организиран. Мислите й бяха направили пълен кръг.

На вратата се позвъни. Вейл стана да отвори. Роби стоеше навън с букет цветя.

— Добър ден, госпожице, бихте ли направили дарение на полицейската фондация?

Вейл отвори вратата и отговори:

— Разбира се, полицай. Ето дарението ми.

Тя се протегна, грабна го за реверите и го дръпна към себе си. Целуна го страстно по устните, после се отдръпна и се вгледа в лицето му.

— Няма да забравя да ви дам разписка. За данъчните — усмихна се той, после се наведе, вдигна я и я занесе във всекидневната, където отново се целунаха.

Отпуснаха се на канапето…

Внезапно Вейл спря и сложи ръка на гърдите му.

— Какво има?

— Не искам нищо да съсипе този момент. Може ли просто да полежим така няколко минути?

— Разбира се.

След няколко секунди Вейл попита:

— Имаш ли нещо против да намалим темпото? Имам нужда от време. Не съм сигурна какво искам. Всъщност, знам какво искам, но в момента стават толкова много неща, че може би е най-добре да почакаме…

Роби притисна пръст към устните й.

— Ако искаш да изчакаме, добре. Мисля, че мога да понеса още няколко студени душа.

И двамата се усмихнаха.

— Благодаря.

— Ще отидем да вечеряме някъде. Може да идем на кино. Мисля, че и двамата имаме нужда да се поразсеем.

Вейл кимна, притисната към гърдите му.

— След малко. Сега искам да полежа.