Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (75)

75.

Преди да напусне болницата, Вейл намери доктор Олтман и му каза, че иска да се възползва от предложението му за преглед на коляното й. След по-малко от час вече седеше в кабинета на ортопеда. Трийсет минути по-късно хирургът я прегледа, заведе я до рентгенологията и уведоми лаборантката, че трябва да направи магнитен резонанс.

След два часа рентгенологът каза, че снимките й показват скъсан менискус. Той уведоми ортопеда и операцията й бе насрочена след два дни. Вейл се изненада колко бързо се движи медицинската машина, когато човек има връзки.

След като си тръгна от болницата, тя отиде в къщата на Роби, събра си нещата и се върна у дома. Случаят с Мъртви очи бе приключен и тя копнееше да се прибере. Дните у Роби бяха прекрасни и бе уверена, че в бъдеще ще прекарва доста време там, но връщането в дома й бе морална победа. Все пак не възнамеряваше да спи там, докато Джонатан не се прибере.

По-късно, след вечеря, с Роби посетиха Джонатан в болницата. По пътя Роби се отби в магазин за електроника. Беше затворен, но той каза на собственика, че трябва да купи подарък за сина на приятелката си, който тъкмо излязъл от кома. Човекът прояви съчувствие и направи изключение. Роби знаеше точно какво иска да купи.

Когато Вейл влезе в стаята на сина си, Джонатан спеше. Лицето му беше спокойно и той лежеше на едната си страна.

Роби чакаше търпеливо в коридора, за да й предостави малко време насаме с Джонатан. Вейл седна внимателно до леглото, но шумоленето на пазарската торба събуди сина й. Той се размърда и отвори очи. Опита да се фокусира върху майка си и примигна, сякаш не бе сигурен дали тя наистина седи до него.

— Здрасти, шампионе.

— Мамо. Колко е часът?

— Осем и половина.

— Толкова съм изморен — прозя се той и се протегна. — Спах цял ден.

— Яде ли нещо?

— Мисля, че ме събудиха за обяд, но не съм сигурен.

— Ще звънна на сестрата и ще я помоля да ти донесе вечеря.

Роби влезе в стаята.

— Ти сигурно си Джонатан — каза той.

— Това е Роби Хернандес — представи го Вейл. — Мой добър приятел. Детектив от полицията във Виена.

— Радвам се, че си по-добре, човече. Майка ти ужасно се тревожеше — каза Роби.

— О, имаме нещо за теб — Вейл посегна към торбата.

— Какво?

— Съжалявам, но нямахме време да го опаковаме. Не мисля, че ще имаш нещо против — усмихна се тя и извади кутията.

— Xbox 360! Страхотно!

— Трябва да призная, че идеята не беше моя. Имах помощник.

Джонатан завъртя бялата кутия и се загледа в лимоненозелените надписи.

— Мечтаех си за такава още преди да ги пуснат на пазара.

Вейл се усмихна.

— Е, вече я имаш. Но не искам да пренебрегваш домашните заради нея.

— Мамо — провлече Джонатан и я изгледа накриво, сякаш се опитваше да прикрие смущението си.

— Ще имаш нужда от това, за да играеш — каза Роби и му подаде по-малкия плик.

Джонатан бръкна вътре и извади игра „Рейнбоу Вегас“.

— Жестоко! Велика работа, Роби, благодаря.

— Няма защо, хлапе — отвърна Роби и кимна на Вейл. — Ще мина да те взема утре около един.

— Веднага се връщам — каза тя на Джонатан.

Синът й разглеждаше внимателно новата си игра.

— Мисля, че няма да му липсвам много — отбеляза Вейл.

Излязоха в коридора и Роби я хвана за ръката.

— Вероятно трябва да кажеш на Джонатан, че сме повече от приятели.

— Ще поговоря с него по-късно. Сигурна съм, че няма да има нищо против. Ти спечели много точки с тая игра „Рамбо“.

— Не е „Рамбо“, а „Рейнбоу“.

— Каквото и да е.

— Хей, чу момчето. Велика работа.

Стигнаха до асансьора и Роби натисна бутона.

— Утре вечер сме заедно, нали?

Тя се наведе и го целуна.

— Не е нужно да ме молиш.