Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (3)

2.

„Не ми върви с банките?“

Специален агент Карън Вейл се прицели в загубеняка, който просто си стоеше там, насочил към нея трийсет и осемкалибров пистолет. Мазното му чело бе покрито с пот, а мръсната му черна коса беше полепнала по кожата. Ръцете му трепереха, очите му бяха ококорени, а дишането му — ускорено.

— Не мърдай, или ще ти пръсна проклетата глава! — изрева Вейл по-високо, отколкото възнамеряваше, но това се дължеше на прилива на адреналин.

Искаше да набие в дебелата кратуна на престъпника, че говори сериозно. Уплашените служители и клиенти на банката схванаха посланието. Онези, които още стояха прави, се проснаха енергично на земята.

— Пусни шибания пистолет! — изкрещя мъжът. — Пусни го веднага!

Вейл се подсмихна. Бе възнамерявала да му каже абсолютно същото. Онзи се размърда и стисна заложничката с лявата си ръка. Вейл си спомни Алвин, кретен, когото бе арестувала преди шестнайсет години, докато работеше в нюйоркската полиция. Е, този не беше Алвин, разбира се — Алвин лежеше в затвора на остров Райкърс, — но приличаше на негов близнак.

— Няма да пусна пистолета, докато ти не пуснеш твоя, приятел — отвърна тя.

— Аз давам заповедите тук, кучко!

Чудесно, помисли си тя. Падна ми се идиот, който иска да се бие. Бяха изминали шестнайсет години, откакто бе рискувала живота си по улиците, и единайсет години, откакто беше получила детективската значка. Още се доверяваше на инстинкта си, но уменията й бяха отишли на кино. Това не беше като да си обуваш чорапогащника всяка сутрин. Справянето в ситуации със заложници изискваше значителна практика и способността да действаш правилно и без да се замисляш, когато си под напрежение. Но както колегите й често се шегуваха, за нея бе напълно естествено да действа, без да мисли.

— Щом не искаш да ми кажеш името си, ще те наричам „Алвин“ — каза тя. — Съгласен ли си, Алвин?

— Не ми пука как ще ме наричаш, само пусни шибаното оръжие!

Той се размърда отново, а очите му се застрелкаха наляво–надясно, сякаш наблюдаваше тенис мач.

Заложничката на Алвин, трийсет и няколко годишна блондинка с пръстен с едър диамант, започна да скимти. И нейните очи бяха ококорени, но не от дрога, а от ужас. Внезапно бе осъзнала, че макар и да е от ФБР, агент Вейл може и да не успее да я измъкне жива от опасната ситуация.

А и Вейл трябваше да признае, че нещата не вървят добре. Вече бе нарушила правилата, като абсолютен начинаещ. Трябваше да извика: „Стой, ФБР!“ и той щеше да се напикае, да изпусне пистолета и да се предаде на закона. Поне така ставаше в старите телевизионни филми, които гледаше като малка.

Но действителността беше друга. Поне за нея. За приличащия на Алвин кретен това явно бе предизвикана от наркотиците лудост, сън, в който може да направи абсолютно всичко, без да пострада.

И точно това я притесняваше.

Тя стисна глока и се прицели в носа му. Алвин беше само на шест–седем метра от нея, но жената, която държеше, или по-скоро душеше, с лявата си ръка, бе прекалено близо и Вейл не смееше да стреля.

Другото правило, което наруши, бе, че трябваше да говори спокойно с него и да не го предизвиква. Така пишеше в ръководството за оперативни служители, познато във ФБР като „МБ“, или „Мили Боже“. Според Вейл трябваше да го кръстят „Късогледо и неразумно“. Беше сигурна, че онзи, който е написал ръководството, не е стоял срещу откачен наркоман, насочил трийсет и осемкалибров пищов към него.

Продължиха да си стоят така. Алвин тъпчеше на място, изпълнявайки странен бавен танц със заложничката си, и Вейл си помисли, че участват в нещо като „мексиканска безизходица“. Дали този термин бе правилен? Не знаеше и не й пукаше. Навън нямаше подкрепления, нито снайперисти, прицелени в челото на Алвин, които да очакват заповед за стрелба. Тя бе влязла в банката, за да внесе малко пари, а се натъкна на това.

Отклони поглед вляво от рамото на Алвин, после бързо го върна към него, сякаш бе видяла някой да се промъква зад гърба му. Наркоманът присви очи подозрително, но не се хвана на въдицата. Продължи да я наблюдава внимателно. Вейл реши, че се налага да приложи по-груб подход.

Завъртя глава и отново погледна над рамото му. Призова на помощ актьорските си умения от гимназията и извика:

— Не! Не стреляй!

Е, това вече привлече вниманието на Алвин. Той се обърна да погледне през рамо и блъсна заложничката си настрани. Вейл го уцели право в слепоочието. Докато наркоманът падаше бавно на земята, тя се запита дали стрелбата й е оправдана.

Не се чуди дълго, а хукна към него и ритна оръжието му настрани. Не й пукаше дали стрелбата е оправдана. Службата за професионална отговорност към ФБР щеше да се произнесе по това. Заложничката, макар и зашеметена, беше жива. А в момента това беше важното.

След като изрита оръжието на наркомана, Вейл огледа внимателно лицето му. Отблизо не приличаше толкова на Алвин. Сигурно защото вече носеше маската на смъртта. Или пък заради кървящата рана на слепоочието му. Беше трудно да се каже.

Банковите чиновници и охранителите се раздвижиха и излязоха от скривалищата си, а заложничката пищеше и дрънкаше нещо неразбираемо. Мъж със сив костюм застана до нея и се опита да я успокои.

— Не стой така! — извика Вейл на най-близкия охранител. — Звънни на 911 и им кажи, че офицер има нужда от помощ.

Не беше съвсем вярно, но пък не беше и лъжа. Просто бе убедена, че ченгетата ще пристигнат по-бързо, ако смятаха, че един от тях, а не агент на ФБР се нуждае от помощ. Местните полицаи не си падаха много по федералните служители. Но в работата с банките полицията трябваше да сподели юрисдикцията си с Бюрото и тя не очакваше големи разправии.

Отдръпна се от трупа на Алвин. Телефонът й завибрира и я накара да подскочи. Тя го дръпна от колана си и погледна екранчето. Стомахът й се сви. Сърдечният й ритъм, ускорен от прилива на адреналин, се забави опасно. Краткото съобщение я накара да въздъхне тежко.

Беше се надявала никога вече да не преживее още един от онези дни. Беше се надявала, че всичко е свършило.

Но Мъртви очи бе убил поредната си жертва.