Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (74)

74.

Вейл тръгна, или по-скоро закуца, към колата си, без да усеща болка. И това не се дължеше само на тиленола. Причината бе, че за първи път бе получила уважението, което заслужаваше. Качи се в колата, като щадеше лявото си коляно, и подкара по паркинга.

Възнамеряваше да послуша съвета на Гифърд и да се наспи, но първо трябваше да се отбие в болницата. Влезе вътре, качи се с асансьора до етажа на Джонатан и чу:

— Код синьо! Код синьо! Всички служители…

Пред стаята на Джонатан имаше хора с бели престилки.

— О, Господи! — изохка тя и се втурна уплашено натам.

Мислите й запрепускаха.

Джонатан вървеше толкова добре! Малки стъпки. Бавен напредък. Парченца от мозайката. Синът ми, синът ми…

Лекари и сестри в хирургически униформи профучаха към нея по коридора. Вейл осъзна, че спешният случай е друг пациент, а не Джонатан. Но мислите й още не се бяха прояснили и тя заблъска хората, скупчени пред стаята на Джонатан. Стажанти се бяха струпали около Олтман, който стоеше до сина й. Очите на Джонатан бяха отворени и той се усмихваше.

— Мамо!

— Джонатан?

Тя пристъпи напред с протегнати ръце и след миг усети как неговите я потупват нежно по гърба. Най-после го пусна и отстъпи назад, за да го погледне.

— Мислехме, че ще пристигнете по-рано — каза Олтман.

— По-рано?

— Накарах сестрата да ви се обади снощи. Но вие не отговорихте и тя остави съобщение на телефонния ви секретар.

— Нямах достъп до него — лаконично отговори тя и се обърна към сина си. Изглеждаше слаб, блед и измършавял. — Скъпи, изглеждаш изморен.

— Изморен съм. Спах, но се чувствам изтощен.

— Аз пък не спах и също съм изтощена — прегърна го тя. — Толкова е хубаво, че си пак с нас, скъпи.

— Хайде да го оставим да си почине — каза Олтман и огледа струпаните около него студенти. — Някакви въпроси?

Никой не отговори.

— Добре, да разберем какъв е спешният случай и как вървят нещата.

Тълпата започна да се разпръсва и Олтман се обърна към Вейл.

— Трябва да го наблюдаваме няколко дни и да направим някои тестове, после ще може да се прибере у дома — каза той и постави ръка на рамото й в знак, че е време и тя да си тръгва.

— Само един въпрос… — Тя погледна към Джонатан. — Помниш ли какво стана и как се озова в болницата?

Той прехапа долната си устна и очите му зашариха нагоре–надолу, преди да се върнат на майка му.

— Последното, което помня, е, че се прибрах у дома след училище. Това е всичко. Чакай, татко беше ядосан за нещо. Заради теб…

Той се огледа наоколо и поклати глава.

— Защо не мога да си спомня?

Олтман го потупа по рамото.

— Не се тревожи за това. Съвсем нормално е. Ако имаш късмет, краткосрочната ти памет ще се върне. Днес, утре, вдругиден… трудно е да се каже. Но има и вероятност да не се завърне.

Лекарят го увери, че ще се отбие при него по-късно, напомни на Вейл да го остави да си почине и излезе.

Тя стисна нежно ръката на сина си. Надяваше се, че паметта му ще се завърне, за да потвърди думите й за склонността на Дийкън към насилие и така да осигури влизането му в затвора за дълго време. Но, от друга страна, не искаше синът й да страда от спомена как баща му го бута по стълбите.

— Почини си — каза тя и го целуна по челото. — Ще се върна по-късно.