Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (27)

26.

Вейл мислеше за по-щастливи времена… Джонатан на люлка в парка в Куинс. Дийкън в командировка, докато работеше като мениджър на компания за доставка на колети. Перспективите за кариерата му бяха добри, нейните — също. Беше подала молба за ФБР, възможност не само да се издигне, но и да работи на по-безопасно място. Тригодишният Джонатан се люлееше и се смееше щастливо.

— По-високо! — извика той весело. — По-високо, мамо!

Тя забута люлката по-енергично. Беше ужасно горещо и влажно. Вейл избърса потта от врата си. Искаше й се да си бе взела шапка срещу изгарящото слънце. Лято в Ню Йорк.

Припомни си повишението си в Академията, което след три години бе последвано от уволнението на Дийкън заради счетоводни нередности. Той твърдеше, че е допуснал грешка, а тя му вярваше и го защитаваше. Падението му започна тогава и продължи през следващите четири години. Дийкън спря да пие лекарствата за биполярното си разстройство, започна да пие и загуби желание да търси нова работа. Местеше се от една нископлатена служба към следващата и всяка бе по-лоша от предишната. Изглеждаше победен. Вейл правеше всичко възможно да му помогне да се измъкне от депресията, но той потъна на дъното, когато тя бе повишена в отдела по профилиране. Мъжкото му его не можа да понесе този удар и той стана враждебен към нея.

Тя започна да се грижи сама за Джонатан. Уреди синът й да ходи на забавачница след училище, за да може да го прибира след работа. Заета с новата си кариера, тя все по-рядко виждаше Дийкън, който бе започнал работа като шофьор на камион. Любовта им постепенно се стопи и не остана нищичко от онова, което ги беше събрало. Мисълта за развод я посещаваше често, но тя не посмя да се задейства. Карън Вейл, опитен детектив от нюйоркската полиция и обещаващ агент от ФБР, не можеше да уцели най-важната мишена в живота си.

Уволнението на Дийкън поради многобройните му яростни изстъпления на пътя бе последната капка, която преля чашата. Той си остана у дома и се наливаше с бира, а гневът му се насочи към нея. Отначало се изразяваше в злобни обиди, но след шест месеца посмя да я удари. Тя напусна къщата с подута устна и обзета от силна тъга.

След пет дни връчи на Дийкън документите за развод.

Вейл поклати глава. Фитилът бе запален още тогава, а сега идваха резултатите. Синът й лежеше в кома. Какво точно се беше случило?

Вибрирането на телефона прекъсна мислите й и я разбуди напълно. Тя вдигна глава и осъзна, че слюнката й е потекла по ръката на Джонатан. Избърса я и си погледна часовника. Беше седем и половина.

Съобщението беше от Отдела по поведенчески анализ. Тя го набра бързо и я свързаха с кабинета на Томас Гифърд. Шефът й несъмнено бе научил за ареста й. Беше забравила да му се обади. Мамка му!

— Господин Гифърд иска да те види в кабинета си. Веднага — нареди секретарката му.

— Кажи му, че ще пристигна след около четирийсет и пет минути.

Тя целуна Джонатан по челото. Знаеше, че не може да направи нищо, като седи до него.

— Обичам те — каза му и излезе от стаята.

Пристигна в търговския център и паркира. Погледна се в огледалото за обратно виждане и призна, че изглежда кошмарно. Още беше с колата на Роби и не носеше чантата си. Освен това не бе имала време да се прибере у дома и да вземе душ.

Качи се с асансьора до втория етаж и тръгна по коридора към кабинета на Гифърд. Той беше три пъти по-голям от нейния и огромният прозорец осигуряваше чудесна гледка.

Вейл почука на открехнатата врата. Гифърд вдигна глава и й махна да влезе. Говореше по телефона и кимаше.

— Да, знам, но го искам точно така. Не ми пука дали се смята за изкупителна жертва… Знаеш ли какво? Добре, такъв е. Кажи му каквото искаш.

Той изсумтя и затвори.

— Ако моментът не е подходящ… — започна Вейл.

— Не, не. Седни. Всеки момент е подходящ за среща с един от агентите ми, който е бил… арестуван? Всеки момент е подходящ да седнем и да си побъбрим как една от агентките ми е пребила мъжа си, озовала се е в затвора и дори не си е направила труда да звънне на шефа си. Обадиха ми се от полицията във Феърфакс. Някакъв смотан лейтенант ми съобщи, че имал лоши новини за мен.

— Господине, съжалявам. Съжалявам, че ви изложих, вас и Бюрото…

— Трябваше да работиш заедно с колегите си от оперативната група. Забрави ли за Мъртви очи?

— Господине, щях да ви се обадя, когато излязох от затвора. Държаха ме там до два сутринта. Тъкмо отивах към операционния център, за да си прибера колата и чантата и да ви оставя съобщение на гласовата поща. Но по пътя получих съобщение от Пол Бледсо. Има нова жертва.

Гифърд се отпусна назад в кожения стол.

— Нова жертва на Мъртви очи?

Вейл кимна.

— Мамка му — изруга той и я изгледа внимателно. — Изглеждаш кошмарно.

— Знам, господине. Още не съм се прибирала вкъщи. Докато бях в дома на жертвата, научих, че синът ми е в болница…

Потисна сълзите и си пое дълбоко дъх.

— Баща му го бутнал по стълбите. В кома е.

Извърна се и избърса очите си.

— Съжалявам. Не знаех.

Тя кимна.

— Ще се преборя с обвиненията срещу мен, господине.

Гифърд взе химикалка от бюрото си и се вторачи в нея. Вейл предположи какво ще последва. Фактът, че не я погледна в очите, беше красноречив.

— Надявам се разбираш, че наистина съжалявам за това, което трябва да направя. Но съм длъжен да те пусна в платена отпуска. Веднага. Можеш да задържиш значката и пистолета си. Но няма да работиш. Говорих с Отдела за вътрешни разследвания преди малко. В единайсет ще бъдат тук, за да те разпитат. Трябва да им сътрудничиш. Не забравяй, че са на твоя страна. Разпитите са просто формалност. Очевидно си имаме работа с лични проблеми. След като те се намесят, ще наблюдават положението. И ще действат само ако обвиненията останат.

Вейл заби поглед в пода.

— Разбирам, господине.

— Защо не ги изчакаш в кабинета си? Оправи си бюрото и се опитай да си починеш. Когато агентите дойдат, ще ти се обадя.

Вейл се надигна от стола и тръгна към вратата.