Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (63)

63.

На следващата сутрин, след като лежа будна през по-голямата част от нощта, Вейл бързо се изкъпа и облече, после се втурна към болницата. Искаше да държи ръката на Джонатан, да го гали по бузите, да го прегръща. Изпитваше този силен копнеж винаги, когато бе далеч от него, и можеше да го сравни само с жаждата и глада. Синът й, дори в сегашното му състояние, й даваше сили да продължи. Както Ема казваше, когато видиш детето, си зареждаш батериите.

Остана три часа в болницата и тръгна към оперативния център. Списъците бяха проверявани внимателно, но засега нямаше очевидни съвпадения. Само няколко възможности, върху които Роби и Манет работеха.

Вейл напусна центъра и потегли към старческия дом, за да подаде документите на майка си. Докато пътуваше, звънна на леля Фей, която й съобщи, че всичко е готово за преместването на Ема. Но макар вещите на майка й да бяха опаковани, все още имаше доста чекмеджета и кашони, които Вейл трябваше да прегледа, тъй като Фей не знаеше кое да изхвърли и кое да запази.

— А и колекцията ти от кукли е тук — добави тя.

Вейл въздъхна.

— Има толкова много за вършене.

— Не се тревожи за къщата — успокои я Фей. — Погрижи се за Джонатан и майка си. Аз ще се грижа за къщата, докато решиш да я продадеш.

Вейл й благодари за неоценимата помощ.

— Ще ти донеса да прегледаш няколко кашона, когато имаш време — каза Фей.

Разбраха се да се срещнат в старческия дом в три часа и се сбогуваха.

След като се видя за няколко минути с управителката на „Сребристи ливади“, Вейл преглътна сълзите си и подписа документите. Договорът бе сключен. Стаята на Ема я очакваше.

Телефонът й звънна, когато тръгна през паркинга. Тя избърса очите си, прокашля се и вдигна. Обаждаше се Джаксън Паркър, за да я уведоми за развитието на делото й. Една от забележките му й се стори особено интригуваща — Паркър я попита дали, е размишлявала върху възможността Дийкън да е убил Линуд. По пътя към оперативния център Вейл обмисляше това. Вниманието на престъпника изглеждаше фокусирано върху нея, личната й връзка с него подхождаше на профила. А и убийствата започнаха горе–долу по времето, когато Вейл подаде молба за развод.

Но как Дийкън е научил за роднинската й връзка с Елинор Линуд? А и най-важното — отговаряше ли на профила? В много отношения — да. Трябваше да огледа положението обективно и да се освободи от емоциите. Това бе едно от най-трудните неща, с които се сблъскваха профайлърите. Личното им отношение често ги лишаваше от способността да се дистанцират, да преценяват и анализират безпристрастно.

Тя се обади на Дел Монако, разказа му сценария и той се съгласи, че си струва да го проверят внимателно. Затвори телефона и поклати глава. Отново не бе видяла очевидна следа. Можеше да не доведе доникъде, но все пак не се бе сетила за нея. Трябваше да благодари на Паркър за помощта.

Когато пристигна в оперативния център, разказа на Бледсо за идеята за Дийкън, после го разпита за Хенкок.

— Нашият човек не го е изпускал от поглед — Обясни й Бледсо. — Но засега няма нищо ново.

— А убиецът си кротува, откакто прикачихме опашка на Хенкок.

— Съвпадение?

— Предполагам, че рано или късно ще разберем. Лаборантите откриха ли нещо по вещите, които взехте от дома му?

Бледсо се отпусна тежко на стола си.

— Нищо.

— Надявах се да намерят нещо. Често убиецът пази в дома си трофеите, които взима от жертвите, за да може да си играе с тях, когато изпита желание. Но понякога има и други скривалища, в случай че полицията обискира къщата му.

— Хенкок знае какво бихме търсили — отбеляза Бледсо. — Колкото и да е нагъл, ако той е Мъртви очи, би проявил достатъчно разум да не държи трофеите си на място, където бихме се появили.

— Освен това всички жертви са убити в домовете им, така че калта и кръвта не могат да ни помогнат. Ако той се преоблича и изхвърля старите си дрехи и обувки, след като напусне дома на жертвата, всичко отдавна е изчезнало. А това ни оставя с празни ръце.

Бледсо й пожела късмет с настаняването на майка й в старческия дом.

— Извини ме за честите ми отсъствия, но трябва да се погрижа за безброй неща, преди тя да се настани там — каза Вейл.

— Става дума за майка ти. Настани я, после се върни тук. Имам нужда от теб.

Фей и Ема пристигнаха малко преди три. Разтовариха куфарите, регистрираха Ема и й помогнаха да се ориентира в новата среда. Фей отиде да се изкъпе, а Вейл седна и опита да поговори с майка си, за да се увери, че тя разбира какво става и защо. Но белите петна в мозъка на Ема само я натъжиха и обезпокоиха.

След половин час, когато Фей се върна, Ема вече спеше. Фей планираше да прекара нощта на кушетка в стаята й и да се прибере у дома на следващия ден. Разтовариха кашоните, които Фей бе донесла от мазето и килера на Ема, и ги сложиха на задната седалка на колата на Вейл.

Вейл прегърна леля си, благодари й за помощта и потегли към болницата при Джонатан. Вечеря в стаята му, поговори му известно време и му съобщи, че баба му вече е настанена във Вирджиния. И както винаги, му каза колко много го обича.

Пристигна у Роби малко след осем. Той не си беше у дома и къщата бе безмълвна. Вейл пренесе кашоните от колата си и ги остави на пода във всекидневната. Преоблече се с джинси и си направи чаша горещ шоколад. Коленичи и отвори кашоните.

В първия беше Лили, стара кукла, с която си беше играла като малка. Облегна я на канапето и се усмихна. Ема беше добра шивачка и бе прекарала безброй часове в изработване на богат гардероб за куклата. Вейл зарови из кашона и откри, че много от тоалетите още са в добро състояние. Сети се за приятелката си Андреа и за часовете, които прекарваха заедно в игра на кукли.

Електронното писукане на един от часовниците на Роби я откъсна от мислите й. Лили я бе накарала да потъне в спомени от детството и само засили нерешителността й как да постъпи с къщата на Ема. Предпочиташе да не я продава. Единствените разноски по нея бяха данъците, застраховката и известна поддръжка, така че имаше логика да я задържи. Но Олд Уестбъри, макар и чаровен и спокоен, се намираше на пет часа път, а и не отговаряше на идеята й за добра почивка.

Тя остави Лили встрани и зарови в следващия кашон. Трябваше да подбере внимателно кои предмети да запази, тъй като в дома й нямаше много място, а тя мразеше безпорядъка. Наложи си шапката на криминалист и започна да оглежда вещите, сякаш принадлежаха на жертва. Ако продължеше със спомените, емоциите й щяха да избухнат и да засилят чувството й за вина, че е вкарала майка си в старчески дом, макар да знаеше, че това е правилното решение.

В четвъртия кашон намери заключена метална кутия. Разтърси я енергично. Беше тежка. Любопитството й се събуди. Тя отиде в кухнята, намери ножица и отвори евтината ключалка.

Вътре имаше документи. Вейл зарови из тях и намери стари снимки на родителите си, сами, с приятели и няколко от семейно пътешествие. Остави ги встрани и видя малък, увит в плат предмет. Взе то, разви плата и видя това, което се криеше в него.

Ченето й увисна. Остана вторачена в предмета, а мозъкът й блокира.

— Мили Боже! — изстена тя, преди да осъзнае, че телефонът й звъни.

Нова загадка. Какво ли означаваше?

Тя си припомни всички улики, събрани от местопрестъпленията, както и всяко парченце от мозайката. Но цялата картина липсваше.

Досега.

Телефонът звънеше.

Вейл бързо го извади от джоба си и отговори.

— Вейл.

— Карън, обажда се Томас Ъндъруд. Надявам се, нямаш нищо против, че си пъхам носа в случая ти, но мисля, че открих нещо.

Тя още обмисляше новата информация и почти не го слушаше.

— Няма проблем…

— Съобщението, оставено от престъпника. Беше права, че означава „То е в кръвта“. Кръвта е ключът. Но не става дума за пренесено по кръвен път заболяване, а…

— Гени — каза тя.

— Точно така — потвърди Ъндъруд. — Вече си се сетила?

— Преди секунда — призна тя. — И още нещо. Мисля, че знам кой е убиецът.