Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (72)

72.

Франк Дел Монако клекна до нея и също се вторачи в трупа.

— Не разбирам — каза най-после Вейл.

— Скапал се е — отвърна Дел Монако. — Също като другите.

— Кои други? — попита Роби, който стоеше зад тях.

— Всички серийни убийци. Стигат до момент, когато убийствата им идват в повече и не могат да се справят с тях. И макар да нямат морал, дълбоко в себе си знаят, че това, което вършат, е нередно. Не е достатъчно да ги спре, но напрежението нараства до момент, с който не могат да се справят. И това е краят.

— Но чак самоубийство? — озадачи се Роби.

— Скапват се — обясни му Вейл. — Фантазиите им стават все по-жестоки, редът преминава в безредие. Организацията — в безпорядък. Така заловихме Бънди. Ако не го бяхме арестували, вероятно и той щеше да се самоубие.

— Местопрестъплението в дома на Линуд определено сочеше за разпадане — обади се Дел Монако, — въпреки че тогава не го забелязахме. Но мисля, че преценката ни беше правилна. Личната връзка, прекалената жестокост.

— Но жестокостта не е била само заради това — добави Вейл. — По онова време вече се е разпадал. Може би убийството на Линуд — жената, която му е отнела дъщерята — е било прекалено много за него.

Дел Монако поклати глава.

— По-скоро е извършил онова, от което се е нуждаел. Фантазирал е за него през петнайсетте години в затвора. Излязъл е и е видял жени, които му напомняли за младата Линуд. Може да не го е осъзнавал, но ги е убил, защото е убивал нея отново й отново. А после някак си я е открил. И е решил да я очисти.

— Каква е причината за смъртта? — попита Синклер, като влезе в стаята.

Дел Монако отговори:

— Изстрел в челото. От упор. Стар трийсет и осемкалибров пистолет. Още е в ръката му. Прилича на самоубийство.

— Преди колко време?

— Не съм сигурен, но бих казал един ден или по-малко.

— Хайде да потърсим остатъци от барут, за да се уверим — предложи Синклер.

— Карън — извика Бледсо, — трябва да видиш това.

Тя се надигна и тръгна нагоре по стълбите. Влезе в спалнята. Пет леви ръце висяха от тавана, окачени на рибарска корда.

— Пет… кажи в лабораторията, че трябва да узнаем коя липсва.

Бледсо кимна.

— Има и още нещо.

Той я поведе по коридора към банята. На огледалото с червило бяха надраскани думите: „То е в кръвта“.

Вейл въздъхна и огледа старомодната баня.

— Май намерихме нашия човек — отбеляза Бледсо.

Тя кимна.

— Добре ли си?

Вейл изкриви устни.

— Мислех, че ще почувствам нещо. Например да си спомня, че съм била тук преди. Защото сигурно съм била. Като бебе, преди Линуд да прояви достатъчно разум и да избяга.

Очите й зашариха из банята и коридора.

— Но не чувствам абсолютно нищо.

— Била си бебе. Какво очакваш?

— Не знам, Бледсо. Просто смятах, че ще изпитам нещо.