Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (34)

33.

Вейл остана да лежи до него будна, потънала в мисли и тревоги.

Пътуването обратно до Вирджиния я унесе. Роби отново я остави на мира и след трийсет минути по магистралата Вейл задряма. През последните два дни не беше спала много и умората и стресът я скапваха.

Колата пое по магистралата към Мериленд и Вейл надигна глава. Протегна се и се помъчи да се ориентира.

— Добре дошла — каза Роби.

Тя присви очи срещу яркото слънце.

— Къде сме?

— Влизаме в Мериленд.

— Май се сетих как да свържем жертва номер три с Мъртви очи. Къде ти е папката?

— Сети за това, докато спеше?

— Мозъкът ми работи на пълни обороти напоследък. Къде е папката?

Роби погледна през рамо.

— На задната седалка.

Вейл грабна кожената му чанта и извади дебелата папка. Прелисти до третата жертва, Анджелина Сардучи, и намери протокола от местопрестъплението. Посочи една от бележките.

— Пакет — каза тя лаконично.

Извади мобифона си и набра номера на „Ю Пи Ес“^[1]. Вкара номера за проследяване на колети, който бе вписан в протокола, и изчака системата да обработи молбата й. После затвори и подаде телефона на Роби.

— Бил е доставен в шест и половина — каза тя и прелисти още няколко страници.

— Е и?

— Съдебният лекар смята, че е убита между шест и седем — обясни тя, като погледна Роби, който не сваляше очи от пътя.

— Не загрявам. Какво значение има това?

— Ето ти сценария. Жертвата пуска престъпника в дома си, той я убива и започва да обезобразява трупа. Но в шест и половина пристига доставчикът и звъни на вратата. Убиецът се шашва и изчезва през задната врата. Не успява да отреже лявата ръка и да прободе очите на жертвата.

— Ясно. Вече схванах — отвърна Роби замислено и сви рамене. — Звучи правдоподобно.

Вейл кимна бавно.

— И аз така мисля.

В дванайсет и петнайсет Роби паркира зад доджа на Вейл пред оперативния център.

— Ще влезеш ли? — попита той.

— Не, отивам направо в болницата. Искам да проверя как е Джонатан. После ще се отбия в службата и ще споделя теорията за третата жертва с колегите. Кажи на Бледсо, че ще му се обадя по-късно.

Тя хвана ръката му и я стисна леко.

— Благодаря ти.

Качи се в колата и си припомни как полицай Гринуич бе стоял до нея. Беше станало едва преди два дни, а й изглеждаше преди цяла вечност. Пристигна в болницата в един часа, без да помни как е стигнала дотам.

Влезе в стаята на Джонатан, където доктор Олтман и една сестра бяха наведени над машината. И двамата се обърнаха към нея.

— Госпожице Вейл — поздрави я лекарят.

— Как е Джонатан?

— Има частично подобрение. Леко отваряне на очите. Нищо драматично, затова не им наредих да ви се обадят. Но определено изглежда окуражаващо.

А трябваше да я уведомят за всяка промяна.

Но не можеше да ги вини. За нея това подобрение бе нещо голямо, но в медицинско отношение бе само „частично“. Пристъпи към сина си и го хвана за ръката.

— Това ли е всичко, което можете да ми кажете? — попита тя лекаря.

— За съжаление само това мога да кажа засега. Трябва да почакаме и…

— Да почакаме и да видим. Да, знам — въздъхна тя. — Съжалявам, докторе. Седмицата беше изключително тежка.

— Разбирам. Ще ви държим в течение.

— Дали… любопитна съм… дали бащата на Джонатан е идвал да го види? Дийкън Тъкър.

Олтман се обърна към сестрата, която отговори:

— Вие сте единствената му посетителка.

Лекарят наклони глава замислено.

— Искате ли да ви уведомим, ако дойде?

— Ако подозренията ми са верни, той е бутнал Джонатан по стълбите. Но нямам доказателство, затова не мога да се снабдя със съдебно нареждане срещу него. Да, бих искала да знам, ако се появи тук. Още в мига, когато застане на гишето за информация.

— Добре — кимна Олтман. — Ще предупредя всички сестри.

Тя му благодари и той и сестрата излязоха от стаята. Вейл придърпа стол до леглото и започна да гали сина си и да му говори. Каза му, че го обича и планира да отидат на къмпинг в Йелоустоун, когато излезе от болницата.

Чувстваше се глупаво да говори на човек в безсъзнание. Но все пак го направи, защото според Олтман бе възможно Джонатан да чува гласа й. А тъй като никой не знаеше доколко активен е коматозният мозък, съществуваше и вероятност синът й да се чувства уплашен и самотен. Тя самата познаваше тези емоции прекалено добре. Беше извадила късмет, че приятелството й с Роби бе истинско и той ясно й бе показал, че ще й помогне да преживее всички неприятности.