Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (58)

58.

Томас Ъндъруд стисна ръката на Ричард Рей Сингълтъри. Беше неудобно и за двамата заради белезниците, но Ъндъруд бе твърдо решен да осъществи физически контакт.

— Как си, Рей?

— Толкова добре, колкото може да се очаква, когато си в подобно място и те очаква екзекуция.

 

 

Вейл се обърна към Бледсо, който стоеше до Дел Монако зад огледалото. Звукът на микрофона в стаята за разпити бе увеличен и чуваха и най-слабите звуци. Гласовете звучаха странно, сякаш минаваха през филтър.

— Приличат на близки приятели — отбеляза Бледсо. — Как може Ъндъруд да се ръкува с този тип и да се държи като най-добрия му приятел?

— Това е част от успеха му при разпитите на тези чудовища — обясни Вейл. — Притежава талант за сближаване и разбира психиката на престъпниците. Преподаваме техники за разпити в отдела, така че ако искаш, мога да ги обясня на подчинените ти.

— Благодаря — отвърна Бледсо без интерес.

 

 

— Разбираш, че не ти съчувствам особено, нали, Рей? — попита Ъндъруд. — Сам си постла леглото и сега трябва да легнеш в него.

— Аха. Пенсионирането те е направило циник, а?

— Пенсионирах се от Бюрото, но не и от работата си — усмихна се Ъндъруд. — Е, казаха, че искаш да говориш с мен.

Сингълтъри се наведе над масата и очите му зашариха напред–назад, сякаш очакваше личен и конфиденциален разговор. Сниши глас и каза:

— Знам кой написа писмото. Знам кой е Мъртви очи.

Той вдигна вежди и се облегна на стола си.

Ъндъруд знаеше как да се разправя с подобни типове.

— Е, кой е той?

— Имам си определена цена.

— Слушай, Рей, настоя да ме докарат тук и аз оставих всичко и се качих на самолета. Тук съм. Хайде да не си играем.

— Не става дума за игрички, Томас. А за живота ми. Не искам да умра. Остават ми само пет дни до екзекуцията. Животът ми ще свърши след сто и шейсет часа. Те искат да заловят този тип, а аз искам да живея. Всичко е тук — посочи той главата си. — Давам им името, а те ми връщат живота. Не искам прекалено много, Томас. Съвсем просто е.

— Положението е много по-сложно, Рей. Знаеш го. Ти си умен човек. Става дума за политика. Ако изпълнят желанието ти, това ще бъде лош прецедент.

— Ако ме оставят да умра, без да чуят името, лошият прецедент ще е най-малкият им проблем. Кой политик ще иска кръвта на още няколко жени по ръцете си? — отвърна Сингълтъри, като отмести поглед и после го върна към Ъндъруд. — По дяволите, след като от Сената разберат, че знам кой е Мъртви очи, ще искат да чуят името, за да го арестуват и обесят на обществено място. Важно е да покажат, че не можеш да убиеш щатски сенатор и да се отървеш безнаказано, нали? Така че не ми говори за политика.

Ъндъруд се облегна на стола си.

— Да предположим, че не са склонни да сключат сделка. Какво друго мога да направя за теб?

— Няма за какво друго да говорим. Това е цената, ако искате да узнаете самоличността на убиеца.

— Проблемът, Рей, е, че те нямат начин да удостоверят, че писмото наистина е от Мъртви очи. Ти твърдиш, че е така, защото си разпознал, използвана от него фраза. Но може да е просто съвпадение. Все пак той не е подписал писмото и не е включил отпечатък и снимка.

— Ще ви кажа името, а вие ще го арестувате. Ако се окаже, че е той, сключваме сделката. Ако не е, тогава ще получа инжекцията. Няма какво да губите.

 

 

— Помислил е за всичко — отбеляза Бледсо в съседната стая.

— Сингълтъри беше от организираните престъпници — обясни Вейл. — Висок коефициент на интелигентност. Нападал колежанки, които не живеели в студентското градче. Проследявал ги до супермаркета и ги подмамвал, като се оплаквал, че си е счупил ръката. Носел и гипс. Молел ги да му помогнат да натовари покупките във вана си. Щом те отивали до колата, той ги удрял по главата с гипса и ги мятал във вана — каза Вейл и се обърна към огледалото. — Можеш да се обзаложиш, че е помислил за всичко. И точно затова не мога да му се доверя.

— Ще видим какво е мнението на Ъндъруд по въпроса — каза Бледсо. — Познава го по-добре от нас и може да ни помогне.

Вейл скръсти ръце пред гърдите си.

— Като се има предвид колко му плащаме, просто трябва да ни помогне.

— Мислех, че Бюрото е платило само за разноските му — отвърна Бледсо.

— Той е международен консултант — обясни Вейл. — Известен е в целия свят. Сигурна съм, че е получил солидна сума за услугите си.

Дел Монако кимна.

— Гифърд беше против, но все пак се споразумяха; Мисля, че Ъндъруд гледа на това като на възможност за нова книга.

 

 

— … е, дай ми нещо — каза Ъндъруд на Сингълтъри. — Нещо, с което да докажеш, че информацията ти си струва. Няма да искат да привлекат вниманието на медиите, а после да се окаже, че това не е истинският убиец. Дори да знаем името му, пак ще е нужно известно време да го намерим. Ако се съгласят на сделка с теб, екзекуцията ти ще бъде отменена. Но ако информацията ти се окаже фалшива, ще трябва да насрочат нова дата, на която да напуснеш света, а това е голяма бъркотия. Разбираш проблема, нали, Рей?

Сингълтъри се размърда, но не отговори.

— Имаме и други проблеми, Рей — продължи Ъндъруд. — Те мислят, че просто си играеш с нас и искаш да ни пратиш за зелен хайвер. Да ни отмъстиш.

— Възможно е, но не е вероятно. Дори тъпият психиатричен анализ, който ти ми направи, може да им каже, че не съм такъв човек.

— Освен това мислят, че по този начин искаш да си осигуриш петнайсет минути слава.

— Получих си моите петнайсет минути. И петнайсет години внимание. Като част от тях бяха заради теб, Томас. Името ми е вписано завинаги в хрониките на престъпността. И в книгите ти.

Ъндъруд поклати глава.

— Пропускаш страхотна възможност, Рей. Цялата реклама, която получи, откакто бе арестуван, беше негативна. Но „Осъден убиец предава на полицията самоличността на Мъртви очи“ ще те накара да изглеждаш добре. Огромни заглавия.

— И с какво ще ми помогнат заглавията, след като инжектират отровата в мен?

— Мога да споря с теб философски. Да ти обясня идеята за изкуплението. Но те познавам доста добре и съм наясно, че е безсмислено — каза Ъндъруд и почука с пръсти по масата. — Според теб защо Мъртви очи ти е изпратил писмото? Приятелите ми от Бюрото ми зададоха въпроса няколко пъти. „Защо Сингълтъри?“ Какво да им отговоря?

— Ако ти отговоря на този въпрос, ще разберете кой е той и без мен.

— Те се занимават с това в момента. Проверяват списъците на затворниците, които са лежали с теб. Хората, които са ти били приятели, с които си играл футбол, които си защитавал. Скоро ще започнат да ги разследват. А след като се задействат, всичките ти козове отиват по дяволите.

— Майната им тогава. Може да е човек, когото съм познавал извън затвора. Щом се мислят за толкова умни, нека си проверяват списъците. Разполагат със сто петдесет и девет часа, може и да измислят нещо.

Гневът по лицето на Сингълтъри се стопи и той се насили да се усмихне.

— Но може и да не измислят.

— Губернаторът няма да промени присъдата ти, но може да ти даде нещо друго.

— Какво друго? Какво друго може да иска човек, който ще умре след няколко часа?

Ъндъруд се надигна от стола.

— Не знам, Рей. Трябва да помислиш. Но няма да чакам дълго.

 

 

Вейл свали поглед от Сингълтъри и го насочи към Дел Монако.

— Защо Мъртви очи е изпитал нуждата да изпрати това писмо?

Дел Монако потисна прозявката си и разтърка очи.

— Не знам, Карън. Ако предположим, че е лежал със Сингълтъри, може да е шифрирал съобщение в писанието си. Знае, че приятелят му ще умре скоро, и иска да се сбогува. Или пък просто е искал да ни подлуди.

Тя се загледа в писмото.

— „Нека това да е време, когато приключваме ежедневните си дейности, вглеждаме се в себе си и мислим за онова, което е станало преди нас“ — прочете тя на глас. — Е, може да е сбогуване.

— Или шифър? Или просто дрънканици на един откачен?

Бледсо затвори телефона си.

— Хернандес има осем хиляди имена в списъка със затворници. Сравнява ги с останалите ни списъци, за да види дали има съвпадение.

— Проблемът е, че Сингълтъри е прав — каза Вейл. — Нямаме достатъчно време. Чудя се дали би се хванал за вероятност. Нали разбирате, ако открием Мъртви очи и докажем, че той е нашият човек, преди Сингълтъри да си получи инжекцията, да заменят присъдата му. Ако не… — сви рамене тя, — инжектират му отровата.

Дел Монако наблюдаваше в огледалото как Ъндъруд потупа Сингълтъри по гърба.

— Никога няма да променят присъдата му — каза той. — Надявам се, че всичко това не е било напразно.

— Няма да е напразно — обади се Бледсо. — Ъндъруд си осигури глава за следващата си книга.

Дел Монако излезе в коридора, за да поздрави Ъндъруд. Вейл остана с Бледсо. Най-после можеха да поговорят свободно.

— Знаем, че е той, Бледсо. Писмото е от Мъртви очи. Знаем го.

Той вдигна ръка.

— Чакай малко, не знаем нищо.

— „Знам онова, което те знаят“. Казва ни, че знае всичко, защото разполага с профила и е прочел досието си.

Бледсо сви рамене.

— Може да означава безброй неща. Който и да е написал писмото, не е с всичкия си. Не бива да го приемаш толкова буквално.

Вейл въздъхна.

— Прав си. Но все пак ми се струва, че ни предизвиква.

— И това ме връща към въпроса защо въобще е изпратил писмото? Защо просто не ни изпрати друг имейл? Защо е решил да забърка и Сингълтъри?

Бледсо се извърна и ритна ядосано стената.

— По дяволите! Мразя този случай. Обикновено работиш с кретен, който извършва престъпление, оставя следи, а ти просто трябва да ги проследиш. И в половината случаи е роднина или познат. Но този тип не оставя нищо след себе си. Напада жертви, с които не е свързан. Играе си с нас. Изпраща ни загадки. Не знам как се справяш с тия шибани серийни убийци. Ако вечно се занимавах с тях, щях да имам кървяща язва.

Вратата се отвори и Ъндъруд и Дел Монако влязоха при тях. Вратовръзката на Ъндъруд беше изкривена, а обичайната му веселост бе изчезнала. Изглеждаше напрегнат и мрачен.

— Не можах да го убедя — съобщи той. — Рей е отчаян. Има само един коз и няма желание да се откаже от него. За него е въпрос на живот и смърт.

— А дали казва истината? — попита Вейл.

Ъндъруд въздъхна, облегна се на огледалото и сведе глава.

— Така мисля. Според мен наистина вярва, че знае кой е написал писмото. А ако то е написано от Мъртви очи, ще направите голяма стъпка към разрешаване на случая.

— Прекалено много „ако“ — изсумтя Бледсо.

Ъндъруд се отдръпна от огледалото.

— Такава е природата на работата ни, детектив. Интелигентни предположения за това какво мислят тези типове, както и какви може да са, въз основа на предишния ни опит. Съществуват много „ако“, но през годините повечето от тях се оказваха правилни. Понякога това е единственото, с което разполагаме, за да продължим напред. Агент Вейл — добави той, без да се обърне към нея, — просто исках да ви кажа, че сте изготвили великолепен профил. Харесва ми и идеята за откриване на подписа в метода на действие. Обещаваща е — усмихна се той, обърна се към нея и й намигна. — Продължавайте в същия дух.

След тези думи той отвори вратата и излезе.