Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (26)

25.

— Килията беше метър и осемдесет на два, Роби. Тухлена стаичка с миниатюрно прозорче.

Роби я погледна и каза:

— Да, знам. Виждал съм ги.

Беше малко след два сутринта. Пътуваха по магистрала 395 към щаба, за да вземат колата и чантата й. Виещият се под дърветата път беше красив през деня, но зловещ в зимната нощ, когато фаровете осветяваха голите клони.

— Вероятно ще започна да страдам от клаустрофобия — каза Вейл и отдръпна предпазния колан от гърдите си, сякаш той засилваше страха й от тесни пространства. — Беше ужасно преживяване. Трябваха им цели три часа, за да ми осигурят достъп до телефон.

— Три часа?

— Безброй затворници чакаха само за два телефона. С мен се отнасяха по-добре, ако това въобще е възможно в панделата, но все пак мина цяла вечност, докато успея да се свържа с теб.

— Съжалявам, че ми отне толкова време да дойда.

Тя махна изморено с ръка.

— Благодаря ти, че плати гаранцията. Надявам се, че делото ще мине в моя полза и ще оставя всичко това зад себе си.

— Всичко ще мине добре, Карън. Сигурен съм.

— Дано. В противен случай ще се наложи да си търся нова работа.

Тя затвори очи и се опита да прогони зловещите мисли.

— Утре трябва да си намеря добър адвокат. Съдията каза да наема най-добрия, когото мога да си позволя. Направо ми се гади от мисълта, че ще плащам на адвокат на престъпници. Те са долни копелета.

— Не се нервирай за това. Пази си енергията. В момента ти предстоят по-важни неща.

Роби беше прав.

— Надявам се, че Джонатан е добре — промърмори тя. — Не стигнах до училището.

Телефонът й иззвъня, последван от този на Роби. Вейл погледна екрана, а Роби, се мъчеше да види своя, без да отбие от пътя.

Спогледаха се. На лицето на Роби бе изписано опасението, че отново ще оглеждат обезобразен труп. Той стисна волана и поклати глава.

— Пак се започва.

— Два сутринта е — изстена Вейл. — Мъртви очи не знае ли, че тъкмо излязох от затвора?

 

 

Трийсет минути по-късно паркираха пред малка тухлена къща в Александрия. Ратанови мебели украсяваха терасата, а от колоната, която поддържаше стрехата, висеше американското знаме.

Колата на Бледсо, вехта краун виктория, бе паркирана отпред, зад акюрата на Хенкок и фолксвагена на Манет. Жълта лента за местопрестъпления вече бе опъната по дърветата и стигаше чак до страничния двор на съседите. Халогенни прожектори, поставени на триножници, осветяваха предната част на къщата. За събудените от суматохата съседи всичко това напомняше за заснемане на филм. Но нямаше камери, нито статисти. За съжаление това беше зловещата действителност.

Докато Вейл и Роби слизаха от колата, Синклер паркира зад тях древния си пикап „Шевролет“. Кимнаха му и тръгнаха заедно. Когато стигнаха до спалнята, вече нямаше съмнение, че това е един от техните случаи. Кървави стенописи, написано над леглото послание.

— Няма рани при самозащита — съобщи им Бледсо. — Същата постановка. Изял обичайната си вечеря на местопрестъплението. Няма отпечатъци от зъби. Търсим слюнка, но се съмнявам, че ще намерим.

Жената бе изкормена като останалите и лявата й ръка беше отрязана.

— Жертвата е Дениз Кранстън. Няма визитни картички, но намерихме фиша от заплатата й. Работила е за дизайнерска галерия „Ламплайтър“ в Олд Таун. Мениджър по продажбите.

— Коя по ред е? Пета или шеста? — попита Синклер. — Вече им забравих броя.

Вейл не можеше да откъсне очи от обезобразеното тяло.

— Неофициално е номер шест — каза тя.

— Който и номер да й дадем, вече са прекалено много според мен — каза Бледсо.

Манет проточи врат и огледа стаята.

— Не спомена ли, че е работила в дизайнерска галерия? — попита тя.

— Да. Луксозни мебели — отговори Бледсо.

— Ако се съди по жилището й, трябвало е да докара тук малко от техните мебели — отбеляза Манет.

Роби въздъхна.

— Не се вписва в схемата. Имам предвид кариерата й — каза той. — Мениджър по продажбите, счетоводителка, стоматологична хигиенистка…

— Може въобще да няма схема, а ние само да си въобразяваме — прекъсна го Бледсо.

Хенкок оглеждаше стените.

— Сигурен съм, че в тези рисунки има нещо — обади се той.

Вейл се прозя.

— Продължавай да търсиш. Може и да го намериш. Също като отрязаната ръка.

Хенкок я изгледа.

— Работя по въпроса.

Синклер си сложи гумени ръкавици и останалите го последваха.

— Май е време да се захващаме за работа.

Вейл се приближи към Роби и му каза, че излиза, за да си провери съобщенията, в случай че Джонатан я е търсил.

Застана пред полицейската лента и зачака да се свърже. Отговори телефонният й секретар и тя набра кода. Изслуша единственото съобщение, оставено по-рано вечерта от сестра в болница „Феърфакс“. Жената я уведомяваше, че Джонатан е претърпял инцидент. Сърцето на Вейл заби лудо и тя набра с треперещи пръсти номера на болницата. Дежурната телефонистка я помоли да почака.

Вейл се върна в къщата, дръпна Роби настрани и взе ключовете от колата му. Подкара нервно из непознатите улици и внезапно осъзна, че линията е прекъсната.

— Мамка му! — изрева тя и метна телефона на седалката до себе си.

След двайсет минути вече тичаше към сестрата в спешното отделение.

— Долу ми казаха, че синът ми е тук. Джонатан Тъкър. Докарали са го снощи. Аз съм Карън Вейл. Тъкмо получих съобщението…

Сестрата беше на около шейсет години. Посивялата й коса бе стегната в спретнат кок. Тя изгледа Вейл снизходително и провери документацията.

— Съобщението е било оставено в девет четирийсет и девет…

— Да, знам. Не бях у дома снощи. Къде е синът ми?

— Последвайте ме — каза сестрата и изкара масивното си тяло иззад гишето.

Поведе Вейл към стаята на Джонатан. Две системи вливаха течности във вените му.

— Господи, Джонатан — изстена Вейл, като застана до него и сложи ръка на рамото му. — Какво се е случило?

— Не бях на смяна, но според документацията момчето е паднало по стълбите към мазето — отговори сестрата. — Бащата повикал линейка в девет и петнайсет. Синът ви е пристигнал в болницата в девет и трийсет и една…

— Какво му има? Може ли да говоря с лекаря?

— Ще го доведа — обеща сестрата и излезе от стаята.

Вейл си придърпа стол и седна до сина си. Започна да гали нежно косата му и захлипа.

— О, Джонатан, ужасно съжалявам. Ужасно съжалявам…

 

 

След пет минути в стаята влезе висок и слаб чернокож мъж в края на трийсетте години.

— Аз съм Дейвид Олтман — представи се той с нисък дрезгав глас. — Вие ли сте майката на момчето?

— Карън Вейл.

Лекарят кимна.

— Госпожице Вейл, синът ви очевидно е паднал по стълбите и си е ударил главата. Изпаднал е в безсъзнание, затова го включихме на системи, за да го храним. Диша самостоятелно. Скенерът показа оток на мозъка…

Вейл вдигна ръка. Другата бе притисната към устата й, за да спре отчаяния й вик.

— Накратко, докторе. Моля ви.

— Момчето има тежко нараняване на главата и мозъчен кръвоизлив. В кома е, госпожице Вейл. Първоначалната ми прогноза е предпазлива, но се опасявам, че има вероятността и да не се възстанови. Има известни признаци на реакция, но съществуват и усложняващи фактори. Добрата новина е, че не се налага изкуствено дишане. Ще си съставя по-конкретно мнение, ако видя още знаци на реагиране и движение.

Вейл си пое дълбоко дъх, уплашена, че ще се разплаче. Трябваше да е силна и да събере мислите си, за да зададе правилните въпроси. Знаеше, че Дийкън е виновен за това. Беше напълно сигурна.

— Когато се събуди, ще помни ли какво му се е случило?

— Вероятно ще има частична амнезия относно събитията, случили се точно преди инцидента. Но постепенно спомените му ще се върнат. Трудно е да се определи след колко време. Може да са часове, може и седмици.

Тя прехапа устна. Зави й се свят и протегна ръка към стола.

— Знам, че ви казах прекалено много наведнъж — добави лекарят. — Иска ми се да можех да ви дам по-добра прогноза. Трябва му просто време, за да се възстанови. Междувременно можете да му говорите и да му четете. Не твърдя, че със сигурност ще ви чуе, но проучванията сочат, че коматозният мозък може да бъде стимулиран по този начин.

Вейл се насили да го погледне.

— Ще има ли дългосрочни последици? Отговорете ми искрено, докторе.

Той се поколеба за миг и я огледа внимателно.

— В момента дори не мога да ви кажа дали ще дойде в съзнание. Защо не действаме стъпка по стъпка?

— Не ми отговорихте.

— Може да е съвсем добре, когато се събуди, но има вероятност и от дългосрочни увреди на мозъка. Прекалено рано е да се каже. Това е истината.

Вейл кимна и му благодари. Лекарят излезе от стаята. Тя седна, сложи ръка върху тази на Джонатан и облегна лице на рамото му. Вратата се затвори безшумно. Вейл потрепери и избухна в сълзи.