Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (57)

57.

Вейл и Дел Монако излязоха от стаята за разпити. Бледсо ги посрещна в коридора. Смуглото му лице беше зачервено и напрегнато.

— Говорих с Гифърд — каза Вейл. — Той ще звънне на Ъндъруд и скоро ще знаем дали ще дойде. Бюрото ще плати всичките му разноски.

Дел Монако изсумтя.

— Всички знаем, че сделката зависи от промяната на присъдата му.

— А това няма да стане — обади се Бледсо. — Представете си на какво ще направят прокурора, ако се поддаде и препоръча на губернатора да помилва Сингълтъри.

Вейл поклати глава.

— Но помисли на какво ще го направят, ако Мъртви очи убие отново, а се разчуе, че той е можел да предотврати убийството.

Тя се облегна на стената и главата й докосна студения цимент.

— Мисля, че трябва да сключим сделката. Нашето условие ще бъде арестът и осъждането на Мъртви очи.

Дел Монако пристъпи напред.

— Този човек е осъден да умре след пет дни, Карън. Забавянето на екзекуцията дори само с час изпраща погрешно послание. Все едно си взел решение да чакаш съдебните заседатели да се произнесат за вината му. Не можеш внезапно да си промениш мнението след два или три месеца.

— Значи според теб не трябва да го правим — отбеляза Бледсо.

— Не ми плащат, за да взимам подобни решения. Няма значение какво мисля аз.

— Вярвам, че Ъндъруд е най-добрият ни коз — каза Бледсо.

Дел Монако пъхна ръце в джобовете си.

— Съществува и по-сериозен проблем. Откъде да знаем, че писмото наистина е от Мъртви очи? И откъде да знаем, че Сингълтъри наистина го познава? Може просто да ни разиграва и да опитва да си осигури време.

Вейл извади телефона си.

— В лабораторията може вече да имат отговори.

Тя се заразхожда по коридора, очакваше да отговорят на обаждането й. Криминологът обаче й съобщи, че не са приключили с пробите. Можеха да й кажат каква е хартията, на която е написано писмото, както и мастилото, използвано за отпечатването му, но имало само частичен отпечатък на Сингълтъри.

— Този тип ще бъде екзекутиран след пет дни — каза Вейл. — Има ли начин да узнаем по-скоро дали писмото е от нашия убиец?

— Проблемът е, че не разполагаме с други писмени образци, за да го сравним с тях — въздъхна криминологът. — Но ще положим всички възможни усилия. Ако въобще има нещо за откриване, ще ти го осигурим до утре.

Вейл се върна при Бледсо и Дел Монако и каза:

— Нищо засега.

Дел Монако прибра мобифона си.

— Ъндъруд идва насам. Ще пристигне след около два часа. Предлагам да изчакаме тук. Може да се повеселим в града.

— Нашият рицар в блестяща броня пристига, за да ни спаси — саркастично изсумтя Вейл. — Нямам търпение.

 

 

Настаниха се до очукана маса за пикник на около двайсет метра от „Кънтри магазина на Боб“, откъдето си купиха хамбургери, кренвирши и бира. Спорът дали да пият, докато са на работа, умря заедно с апетита им, когато опитаха мазната храна.

— Е — каза Бледсо, като огледа капачката на бирата си — изглежда Ъндъруд е впечатлил Сингълтъри.

Дел Монако завъртя пластмасовата си чаша към светлината и се намръщи на цвета на напитката си.

— Сингълтъри има определена връзка с Ъндъруд. Доверява му, се. Същото се случи и при Джон Уейн, Гейси и Дамър^[1].

Бледсо отпи от бирата и изкриви лице.

— Надявам се Ъндъруд да направи магия. Имам чувството, че напоследък си пада повече по писането на книги, отколкото по изготвянето на профили.

— Пенсията от Бюрото не стига — отвърна Дел Монако. — В частните начинания няма нищо лошо.

— На мен ми се струва, че се опитва да сдобие с успеха на Джон Дъглас.

Вейл се прокашля и се наведе напред.

— Франк — каза тя колебливо, — сънувал ли си някога кошмари? За работата.

Дел Монако преглътна бирата и се замисли.

— Имаш предвид, че работата с теб понякога е кошмар?

— Говоря сериозно.

Той остави чашата и се вгледа във Вейл.

— Сънуваш кошмари, свързани с Мъртви очи?

Вейл прикова очи в очуканата маса.

— Не отговори на въпроса ми.

Дел Монако сви рамене.

— Сънувах кошмар след първото местопрестъпление, което посетих. Но оттогава — нищо. Умът ми се приспособи към ужасите. Отивам на работа, занимавам се с тия гадости, после се прибирам у дома и забравям за тях.

Тя пристегна палтото си срещу вятъра.

— Чудесно е, че успяваш да го направиш — каза, без да обяснява повече.

— И аз сънувах кошмари — намеси се Бледсо. — Отдавна не ми се е случвало, но помня последния много добре. Участвах в престрелка, а пистолетът ми засече. Радиостанцията ми не работеше и не можех да говоря. Сякаш гърлото ми се беше затворило. Събудих се облян в пот — поклати глава той. — Невероятно реален сън. Оттогава минаха години, но го помня, като че ли беше вчера.

Вейл се ядоса на себе си, задето бе заговорила по темата, тъй като Дел Монако вероятно щеше да я попита отново дали кошмарите й са свързани с Мъртви очи.

Но той я изненада, като я сръга с лакът и каза:

— Хайде да разгледаме отново писмото. Ако някой е достатъчно квалифициран да го анализира, това сме ние.

Вейл го извади от джоба си и го разтвори, после зачете на глас:

„Направих повече, отколкото някога съм мислил, че ще направя. Но когато се заловиш сериозно с нещо, успяваш.“

Тя вдигна очи към Дел Монако, който сви рамене.

Вейл продължи:

„Откривам, че съм зашеметен от всичко това. От способността си да правя всичко, което си поискам. Никой не ми казва, че не мога.“

Дел Монако разпери ръце.

— Желание за власт и контрол. Дотук нищо не говори, че писмото е фалшиво. Но няма и подробности, които са известни само на убиеца.

— Съвпада с имейла му — каза Вейл. — Непреодолимо желание за могъщество и контрол.

— Но е неопределено — възрази Дел Монако. — Тези теми са общи за серийните убийци.

Вейл се върна към писмото.

„Не мога да спра. Сигурен съм, че познаваш чувството, желанията, нуждата от още нещо. Те си мислят, че могат да ме спрат, но не могат. Знам онова, което и те знаят. Никога няма да ме намерят.“

Вейл и Бледсо се спогледаха многозначително. Това беше доказателството, от което се нуждаеха — намек за откраднатите документи. Не беше желязно, но бе достатъчно да я убеди. Тя се прокашля и каза:

— Е, мисля, че последните изречения са доста важни, тъй като ни казват много за него. Потвърждават профила. Говорят, че самочувствието му нараства, което е типично за престъпниците с течение на времето. Започват да се чувстват неуловими. После започват да допускат грешки и да се самоунищожават. Може дори да станат по-жестоки.

— Мислех, че убийството на Линуд е по-жестоко заради личната връзка — отбеляза Бледсо.

— Вярно е.

Или поне тя така мислеше.

— Но това е нещо друго. Повечето серийни убийци стават по-агресивни и жестоки с всяка следваща жертва. Въодушевяват се прекалено. Дори онези, които се наслаждават на придобитото могъщество, започват да губят структурата в живота си, макар да не осъзнават това. А когато нещата излязат извън контрол, не могат да се справят с прекомерното бреме. Правят грешки и губят хладнокръвие. Това ще ни помогне. Проблемът е, че не знаем кога нашият човек ще достигне критичната точка — дали при жертва номер осем или номер двайсет и осем.

Дел Монако остави чашата си и се размърда на неудобната пейка.

— Първите убийства обикновено демонстрират нуждата на престъпника от възбудата при лова. Живее, за да упражнява контрол над жертвите си. Но когато потъне в заблудата, че е неуловим, нападенията му вече са диктувани от простата нужда да убива — каза той, погледна писмото и поклати глава. — Има нещо, което ме притеснява — призна той, като се вторачи в листа.

Вейл го изчака да продължи и след малко попита:

— Какво?

— Знам онова, което те знаят — прочете той. — Какво има предвид? Кои са „те“?

— Говори за нас — отговори Бледсо.

Вейл затвори очи и зачака чукът да се стовари върху главата й.

— Мисли, че знае с какво разполагаме срещу него — довърши Бледсо.

Тя отвори очи, осъзнала, че детективът няма да разкрие тайната им. Отпиха от бирата и продължиха да размишляват върху значението на писмото. След няколко минути Бледсо каза:

— Трябва да тръгваме. Ъндъруд сигурно е вече наблизо, а ние ще имаме нужда от известно време, за да предадем оръжията си и да минем през охранителните мерки.

— Време е за шоу — добави Вейл.

 

 

Томас Ъндъруд беше стегнат петдесет и девет годишен мъж с гъста черна коса и чаровен момчешки вид, който навремето бе подлудявал жените в Бюрото. Имаше типичния вид на експерт по разкриване на престъпления, по който Холивуд си падаше, и Вейл се учуди, че не са му предложили собствено телевизионно шоу. Но трябваше да признае, че присъствието му наелектризира.

Ъндъруд се усмихна, когато видя Дел Монако.

— Франк, как си? — попита той и потупа закръгленото му шкембе. — Личи, че се наслаждаваш на живота.

Дел Монако се засмя фалшиво.

Ъндъруд се представи на Бледсо, после се обърна към Вейл.

— Томас Ъндъруд — каза той, протегна й ръка и се усмихна широко.

— Карън Вейл.

Усмивката му се разшири.

— Нямаш нужда от представяне.

Вейл усети, че се изчервява. Беше впечатлена, че Ъндъруд знаеше коя е. Дали бе следил кариерата й?

Той сигурно долови напрежението й, защото обясни:

— Лицето ти беше на първа страница на почти всеки вестник в страната.

Вейл се извърна, за да скрие разочарованието си, и се загледа в едностранното огледало.

— Нямаш нужда и от запознанство с господин Сингълтъри, предполагам — каза тя.

— Не, познавам Рей много добре — отвърна Ъндъруд, като потри ръце. — По пътя насам бях информиран подробно, така че хайде да действаме.

Той погледна Бледсо, който му кимна.

— Чудесно. Защо не ме почакате тук, а аз ще отида да получа някои отговори.