Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (28)

27.

— Благодаря — каза тя, без да се обърне към него, и излезе.

Гифърд я посъветва да си оправи бюрото, но то беше идеално подредено. Вейл огледа кабинета си и се зачуди колко ли сериозен ще е разпитът й. Все пак беше арестувана за нападение над бившия й съпруг. Какво ли щеше да стане? Беше невинна, но дали Гифърд нямаше да се възползва от обвиненията, за да я уволни? Дали искаше да я уволни? Понякога й беше трудно да прецени отношението му. Да, предизвикваше го, но беше много добра в работата си. А това имаше значение, нали? За съжаление, знаеше, че отговорът е „не е задължително“.

Имаше нужда да проясни мислите си и да спре да се тревожи за това, което може да се случи. Отвори лаптопа и провери пощата си. Не знаеше дали ще й позволят да запази достъпа си до служебната поща, докато е в отпуска. Прегледа незначителните съобщения, написа бърз отговор на прокурора по друг случай и тъкмо се канеше да затвори пощата, когато следващото съобщение привлече вниманието й. Беше озаглавено „То е в“ и я накара да изтръпне.

Вейл го отвори и зачете.

Скривалището мирише като мухлясалата кутия, която отворих веднъж, когато търсех цигарите му. Силна дразнеща, миризма. Малко и тъмно място, но си е мое. Той не знае за него. А това означава, че не може да ме намери — тук. А ако не може да ме намери, значи не може да ме нарани. Тук мога да мисля и да дишам, без той да ми крещи. Седя самичък в тъмното, където никой не може да ме нарани. Където ТОЙ не може да ме нарани.

Но го наблюдавам. Виждам го какво прави през малките дупки в стените. Гледам го как води курви у дома. Наблюдавам какво прави с тях, преди да ги завлече горе в спалнята си. Понякога дори чувам какво казват, но през повечето време само виждам. Виждам какво прави той.

Но не ми трябва да гледам. Вече знам. Знам, защото прави същите неща и на мен.

Мили Боже! Мъртви очи й беше изпратил съобщение. Дали имаше сериен убиец, който е писал имейли на ченгетата? Обикновено писмо, да, но имейл? Не беше чувала за подобно нещо. Електронните писма бяха прекалено лесни за проследяване…

Тя погледна името на изпращача: Дж. Дж. Кондън. Знаеше, че то няма да й помогне с нищо. Не беше проблем да си откриеш електронна поща с фалшива информация. Опита се да препрати съобщението в лабораторията, но не се получи. После пробва да го разпечата, но страницата излезе празна от принтера.

— Какво става, по дяволите? — изруга тя.

Натисна бързо „PrtScn“, за да направи снимка на екрана и я съхрани в „Уърд“. Вдигна телефона, обади се в компютърния отдел и обясни на Синтия Арнът, анализаторката, какво се е случило. Докато говореха, имейлът изчезна от пощата й.

— Изчезна ли? — попита Синтия.

— Да — отговори Вейл. — Сякаш никога не е пристигал. Всички други съобщения са тук, но това просто… се изпари.

— Провери си папката с изтрити съобщения. Може случайно да си го изтрила.

— Не съм — отвърна Вейл, но все пак провери. — Не е тук.

Ако беше успяла да запази имейла, специалистите можеха да проникнат в сървъра, да открият дигиталната информация и да я проследят — нещо почти невъзможно за обикновения потребител. Престъпниците се мислеха за умни, но експертите от Бюрото често бяха много по-интелигентни от тях. Но без съобщението…

— Направих снимка на екрана — каза тя.

— Много добре, Карън. Изпрати ми я и ще я разгледаме.

— Не съм си загубила акъла. Не съм изтривала съобщението. Възможно ли е да си имаме работа с вирус?

— Не е твърде вероятно. Но съществуват интересни хитрини, които могат да ти попречат да разпечаташ съобщенията, да ги накарат да се самоунищожат, да им позволят да шпионират паролите ти…

— Не става дума само за компютърни номера, Синтия. Работя по случая на Мъртви очи. Вярвам, че съобщението беше от него. Може да се окаже изключително важно.

— Ще направим всичко възможно. Междувременно затвори компютъра и го изключи от мрежата. Ще изпратя някой да го вземе, за да разгледаме харда. Фактът, че съобщението е изтрито, няма да ни попречи да открием следите му в диска. Но ще отнеме известно време.

Вейл погледна часовника и осъзна, че агентите от вътрешния отдел ще пристигнат скоро.

— Ще помогне ли, ако ти кажа, че не разполагаме с време?

— Не.

Облегна се в стола си и въздъхна.

— И аз така си помислих.

— Добре, слушайте — каза Бледсо, когато влязоха в операционния център. — Надявам се, че всички са използвали разумно свободния си час, тъй като ни предстои още работа. Знам, че сте изморени. И аз съм изморен.

Той отвори кутия със сладкиши и я остави на масата.

— Преди да започнем с новата жертва, искам да преговорим всичко, с което разполагаме досега. Трябва да сме сигурни, че не сме пропуснали нищо.

Детективите и Хенкок се настаниха по местата си. Столът на Вейл остана празен.

— Ами Карън? — попита Синклер.

Бледсо застана пред бялата дъска.

— Ще действаме без нея. Аз ще й обясня всичко по-късно.

Той махна капачката на маркера и написа: „Списъци на стоматологични пациенти“.

— Син, ти си първи.

— Добре. Жертвата е работила за трима зъболекари. Взех списъците на пациентите им и колегите сравняват имената. Засега няма връзка, но още не са приключили. Накарах ги да започнат с последните две години.

Бледсо записа информацията на дъската.

— Добре. Хернандес, ти работиш по списъците на служителите.

— Още събирам информация. Но открих няколко неща. Трима регистрирани сексуални престъпници. Проверявам досиетата им и говоря с колегите им. Имам среща с шефа на личен състав, за да проверя на какви смени са работили, кога са взимали почивни дни и болнични.

— Разговори със семействата на жертвите, приятелите, съседите… всички се занимаваме с това. Някой да не е бил разпитан все още?

— Трябва да поговоря с още един родител — отговори Манет. — Родителите са разведени и бащата е вън от града.

Бледсо надраска още няколко бележки на дъската и сложи капачката на маркера.

— Бивши затворници с лицеви деформации. Кой се занимава с това?

— Аз — каза Синклер. — Трийсет и пет на брой. Остават ми около дузина, но засега е задънена улица. Няколко са мъртви, шест–седем души са отново в затвора, а останалите имат солидно алиби.

— А идеята за масажистите?

— Нищо — отговори Синклер.

— Аз се уредих с масаж от страхотен сладур — обади се Манет.

— Браво на теб — изсумтя Бледсо. — Трябва да ви съобщя информацията за анализа на калта в дома на Сандра Франкс. От лабораторията казаха, че е типична за района и е най-вече от двора на жертвата.

Той метна маркера на бюрото си и добави:

— Не забравяйте да предадете на Вейл формулярите от ПЗЖП. Тя трябва да сравни данните на жертвите. Може да открие нещо там.

Манет изкриви презрително уста.

— Това ще е страхотна помощ. Особено като се има предвид, че не разполагаме с абсолютно нищо.

— А — сети се Бледсо, — още нещо за Франкс. Аутопсията и рентгеновите снимки показаха, че синината на дясната й буза и счупеният нос са причинени преди настъпването на смъртта. Очевидно престъпникът я е ударил.

Роби се наведе напред.

— Това е ново. Може да е заподозряла нещо и да се е сбила с него. Тя е тренирала редовно и може да е успяла да го фрасне яко. Има ли отбранителни рани?

Бледсо погледна бележника си.

— Не. Но лявата й ръка липсва. Ако го е ударила с нея, няма начин да разберем — каза той и обърна страницата. — Да, била е левичарка.

— В такъв случай нашият човек може да има сериозна синина на лицето — отбеляза Синклер.

Бледсо стисна устни.

— Не виждам как това може да ни помогне, след като не разполагаме със заподозрени. А и добър грим може да скрие синината, която бездруго ще изчезне след няколко дни.

Той метна бележника на бюрото си и добави:

— Добре, запазвате задачите си и за новата жертва, Дениз Кранстън. Нещо друго?

Никой не проговори.

— Да действаме — каза Бледсо.