Алън Джейкъбсън
Седмата жертва (56)

56.

Обиколката на „Сребристи ливади“ се оказа по-дълга от очакваното. Вейл бе заета с прекалено много мисли и не й се слушаха реклами. Особено след като това място бе единствената й възможност. Е, поне можеше да настани майка си тук, без да се притеснява за качеството на грижите, които щяха да полагат за нея. Единственият проблем беше таксата. Но както майка й казваше: „Това са само пари.“

Тя благодари на управителката и тръгна към колата си. Телефонът й иззвъня. Напоследък вибрациите му караха сърцето й да бие учестено. Всяко позвъняване можеше да означава или важни новини за Джонатан, или откриването на нова жертва на Мъртви очи.

Съобщението бе от Бледсо. Настояваше да се срещнат след петнайсет минути в оперативния център, за да обсъдят „важно развитие“ по случая. Вейл паркира пред къщата и Бледсо я посрещна на улицата. Роби пристигна секунди след нея, а Манет, Синклер и Дел Монако излязоха от къщата и групата се събра на предната морава.

— Май на Мъртви очи му е писнало да ни изпраща имейли. Не успя да ни развълнува достатъчно — започна Бледсо. — Тази сутрин Ричард Рей Сингълтъри в затвор „Рок бридж“ получи писмо. Познато ли ви е името?

— Сингълтъри, да. Сериен убиец от Северна Каролина — отговори Дел Монако. — Мохокския секач. Уби седем колежанки, преди да го заловят. Той е един от първите профили на Томас Ъндъруд. Ъндъруд се срещнал с него няколко пъти като част от програмата на Отдела по поведенчески анализ — разпит на серийни убийци с цел да се разбере защо са извършили престъплението.

— Много от нещата, които научили от тези интервюта, сега са в основата на подхода ни. Работата била толкова нова и точна, че се превърнала в легенда. И то до такава степен, че хората от отдела се страхуват от промени и нови идеи, тъй като приемат писанията на Ъндъруд и колегите му за Божи заповеди — добави Вейл.

Дел Монако се намръщи и тя отвърна на мрачния му поглед. Останалите си замълчаха. Най-после Роби заговори:

— Иззели ли са писмото?

— Да. Но Сингълтъри не искал да го предаде. Казал, че това било билетът му. Билет за какво, не е ясно.

— За пазарлък — каза Манет. — Той не разполага с много, а писмото е начин да си осигури привилегии.

— Какви привилегии? — учуди се Бледсо. — Екзекуцията му ще бъде след пет дни.

— Смъртоносна инжекция?

— Да.

Дел Монако сви рамене.

— Значи е искал нещо, което да подслади последните му дни.

Роби попита:

— Какъв е планът, шефе? Как искаш да действаме?

Бледсо разтърка брадата си.

— Вейл и Дел Монако ще дойдат с мен при Сингълтъри. В момента писмото пътува с куриер към лабораторията на ФБР. Щом от управата на затвора осъзнали с какво си имат работа, прибрали писмото в запечатан плик. Не знам дали ще научим нещо полезно от него, тъй като вече безброй хора са го пипали, но ще поговорим със Сингълтъри и ще видим какво ще ни каже.

Вейл повдигна вежди.

— Имам въпрос. Защо Сингълтъри? Защо е изпратил писмото на него?

— Знам, че всички сме натоварени с милион задачи — каза Бледсо, — но някой трябва да изготви списък с всички жестоки престъпници, които са лежали със Сингълтъри.

Манет вдигна ръка.

— Аз ще го изготвя.

— Добре, действай. Предай ми го възможно най-скоро. Е, това е планът.

— Имаме ли разрешение да се видим със Сингълтъри? — попита Синклер.

— Дай ми няколко минути — отговори Бледсо. — Трябва да се обадя по телефона.

 

 

Полетът до летище „Хендерсън–Оксфорд“ не мина много леко и стомахът на Вейл се сви. Не че мразеше да лети, но я притесняваше мисълта как самолет с размер на динозавър може да се издигне във въздуха, а после да се снижи бавно и да кацне. Чувстваше се по-добре, когато се ровеше из мозъците на откачени убийци, отколкото когато трябваше да си обясни физиката или аеродинамиката.

След като се приземиха, влязоха в отсека за багажа и видяха репортаж на „Си Ен Ен“ по телевизията:

„Осъденият убиец Ричард Рей Сингълтъри твърди, че е получил писмо от убиеца Мъртви очи, който е отговорен за убийството на сенатор Елинор Линуд, както и за смъртта на шест млади жени…“

— Значи Сингълтъри е раздрънкал историята — отбеляза Дел Монако. — И за какво? За петнайсет минути слава? Бездруго ще я получи в деня на екзекуцията си.

— Да, но това е добра реклама. А екзекуциите са… негативни — саркастично каза Вейл.

Дел Монако, Бледсо и Вейл се срещнаха с един от надзирателите, който ги откара до затвора. Пристигнаха в три часа. Сингълтъри беше определил часа на срещата и бе отказал да бъде представляван от адвокат. Тримата колеги оставиха оръжията си при охраната и бяха закарани с автобус до крилото с максимално строг режим.

След половин час седяха в малката стая за разпити, където имаше метална маса, завинтена за пода. В помещението имаше само два стола и Вейл се настани на единия — искаше централното място, за да задава въпросите. Дел Монако застана зад нея, скръстил ръце пред гърдите си. Беше доволен да стои на заден план и да анализира поведението и изражението на Сингълтъри. Бледсо бе зад едностранното огледало в съседната стая.

Сингълтъри бе въведен от двама униформени пазачи. Беше слаб мъж с къса посивяла коса и приятни черти. Китките и глезените му бяха оковани. Лицето му беше бледо, типично за човек, който прекарва доста време в карцера. Но въпреки унизителните белезници, той вървеше наперено. Агентите гледаха как пазачите отвориха белезниците и ги закопчаха за стоманена релса, монтирана в средата на металната маса.

— Ваш е, госпожо — каза пазачът на Вейл. — Ние ще наблюдаваме. Ако има проблем, просто извикайте.

Вейл им благодари и се зачуди защо трябва да вика, след като щяха да наблюдават. Но прогони тази мисъл и се съсредоточи върху човека пред себе си.

— Господин Сингълтъри, аз съм специален агент Карън Вейл, а това е агент Франк дел Монако — заговори тя.

Сингълтъри вече знаеше с кого ще се види, но представянето бе добър начин за стопяване на леда.

Дел Монако кимна незаинтересовано, сякаш не му се искаше да е тук. С Вейл бяха обсъдили стратегията си по време на полета.

— Съобщиха ни, че вчера сте получили писмо. От човек, който твърди, че е Мъртви очи.

— Точно така — потвърди Сингълтъри.

Гласът му беше мек, а усмивката — широка и бяла.

— В момента е в лабораторията ни, където го анализират.

— Пръскате парите на данъкоплатците. Казах ви, че е автентично.

— Откъде сте толкова сигурен, че е от Мъртви очи? — попита Вейл, като извади копие от джоба си.

— Вижте изречението „Злото плава по океана, а небето превръща реките в злато“. Той го измисли преди много време и то се превърна в нещо като поговорка сред нас.

— Познавате Мъртви очи?

— Нали това казвам? Мислех, че сте умни.

— Кой е той?

Сингълтъри избухна в смях. Пушаческата кашлица го раздруса и Вейл се извърна, за да избегне микробите, които летяха от непокритата му уста.

— Очаквате да ви кажа името му? — изсмя се той.

— Мислех, че може да го направите.

— Значи сте по-глупава, отколкото смятах. Но сте хубавица — ухили се той и й се изплези. — Имам две изисквания. Първо, ще говоря само с Томас Ъндъруд. Второ, искам отменяне на смъртната ми присъда и замяна с доживотен затвор.

Сега дойде ред на Вейл да се засмее. Направи го шумно, за да раздразни затворника, който си мислеше, че държи всички козове. В природата му беше да се опитва да придобие надмощие и контрол, но тя нямаше да му ги даде.

— Томас Ъндъруд вече не работи в Бюрото. Съмнявам се, че ще си губи времето в разговори с вас.

— Тогава грешите, агент Вейл. Той вече каза, че ще се види с мен. Спомена го в новините по „Ен Би Си“. Преди около половин час.

Вейл устоя на желанието да погледне към едностранното огледало, зад което седеше Бледсо.

— Защо Ъндъруд?

— Разбира ме. Познат ми е. Това е важна информация. Ще говоря с него.

— Ако искате нещо, трябва да говорите с мен — възрази Вейл.

— О, корава мадама. Това ме възбужда, специален агент Вейл. Знаете ли това? Защото ако не го знаете, трябва да ви кажа, че Томас Ъндъруд го знае.

Вейл стисна зъби. Искаше й се да го сграбчи за затворническия гащеризон и да го раздруса здраво, но преброи до десет и се успокои.

— Мога да се обадя и да проверя дали Ъндъруд ще дойде тук. Що се отнася до промяната на присъдата ви, не разчитайте на това. Мога да ви предложа само телевизия и пържоли за вечеря…

— Да, чудесно. „Ем Ти Ви“. Искам да гледам „Ем Ти Ви“. Добавете го в списъка.

— Господин Сингълтъри, ще се обадя да предам изискванията ви, но не очаквам да бъдат осъществени.

— Аз нямам големи надежди, сладурче. Осъден съм на смърт.

Тя кимна и стана.

— Просто запомни — каза Сингълтъри. — Ако ми осигуриш онова, което искам, ще ти кажа името на Мъртви очи.

Вейл се вторачи в очите му за момент. Изкушаваше се да приеме сделката, но не бе оторизирана. Като се имаше предвид броят на жертвите и онези, които тепърва щяха да бъдат убити, предложението изглеждаше добро.

Но опитът й сочеше, че сделките с дявола обикновено завършват зле.