Марк Твен
Глупаци в чужбина (9) (Или Ново поклонение)

Глава VIII

Древният град Танжер. Мароко. Странни гледки. Люлката на античността. Ставаме богати. Как ограбват пощата в Африка. Колко е опасно да бъдеш богаташ в Мароко.

Царска работа! Нека тези, които тръгнаха през Испания, се примирят с това, което имат. Владенията на султана на Мароко напълно задоволяват нашата групичка. Засега сме се нагледали на Испания в Гибралтар. Танжер е мястото, за което сме копнели през цялото време. И другаде сме виждали чуждоземни неща и хора, но винаги смесени с познати неща и хора и така новото загубваше много от силата си. Искахме нещо напълно и чисто чуждоземно, чуждоземно от горе до долу, чуждоземно от средата до периферията, чуждоземно отвътре, отвън и наоколо, нищо да не разрежда чуждоземността му, нищо да не ни напомня за друг народ или друга земя под слънцето. И ето, в Танжер го намерихме! Тук няма нито една дреболия, която да сме виждали, освен на картинка, а досега никога не сме вярвали на картинките. Вече няма да изпитваме недоверие. Картинките ни изглеждаха преувеличени, прекалено странни и чудновати, за да са истински. Но ето че те не са били достатъчно налудничави, не са били достатъчно фантастични, не са показали и половината от това, което е. Ако изобщо някъде има чуждоземен град, то това е Танжер и истинската му атмосфера не може да се намери в нито една книга, освен в „Хиляда и една нощ“. Около нас е гъмжило от хора, но не се вижда нито един бял. Ето един пренаселен и претъпкан град, ограден с масивна каменна стена на повече от хиляда години. Почти всички къщи са на един-два етажа, имат дебели каменни стени, измазани отвън, квадратни като сандък, равни като дъска отгоре, без корнизи, целите варосани — гъсто населен град от снежнобели гробници! И всички врати са с характерните сводове, които виждаме по картинките с мавритански постройки; подовете са покрити с разноцветни ромбоидни плочи, с мозайка от многоцветни фаянсови квадрати, изпечени в пещите на Фес, с червени плочи и широки тухли, пред които времето е безсилно. Стаите на европейските жилища са мебелирани само с дивани, а какво има в жилищата на маврите никой не знае, нито едно християнско куче не може да проникне зад свещените им стени. И улиците са ориенталски някои са широки само три фута, други — шест, но само две са над дванадесет фута; човек може да спре движението по повечето от тях, ако легне напряко. Това не е ли истинска ориенталска картина?

Тук има яки бедуини от пустинята, внушителни маври, горди с историята си, стара като света, евреи, чиито бащи са избягали тук преди много векове, и мургави бербери от планините на Северно Мароко — родени главорези; истински неподправени негри, черни като Моисей, ревящи дервиши и стотици породи араби — всевъзможни и разнообразни чуждоземни хора, които е любопитно да се видят.

И облеклото им е неописуемо странно. Ето един почернял от слънцето мавър с огромен бял тюрбан, елек с чудновата бродерия, златисточервен пояс с много дипли, навит няколко пъти около кръста му, шалвари, стегнати малко под коленете, като все пак за тях са отишли двадесет ярда плат, украсен ятаган, голи пищяли, боси крака в жълти чехли и абсурдно дълъг револвер — обикновен войник! А аз си помислих, че е поне султанът. Ето и няколко стари маври с развети бели бради, дълги бели одежди с огромни качули, и бедуини с дълги раирани наметала с качулки, и негри, и бербери с гладко обръсната глава и само с по един къдрав кичур над ухото или по-скоро горе на задния ъгъл на черепа, и всякакви варвари в най-различни чудати носии, всичките повече или по-малко парцаливи. Ето ги мавърките, които са увити от главата до петите в груби бели роби — техният пол може да бъде определен само по това, че оставят открито едното си око и никога не поглеждат мъжете от собствената си раса на обществени места, нито пък те ги поглеждат. Ето и петте хиляди евреи в сини сукнени дрехи, с пояси на кръста, с чехли на краката, с малки кръгли шапчици на темето, с коса, сресана напред над челото, равно отрязана и дълга до средата на челото облечени така, както са се носили дедите им в Танжер в продължение на не знам колко столетия. Стъпалата и глезените им са голи. Носовете им са еднакво криви. Приличат си толкова много, че можеш да ги вземеш за членове на едно семейство. Жените им са пълнички и хубавички и се усмихват на християните по доста вълнуващ начин.

Какъв чудноват стар град! Изглежда богохулство да се смееш, шегуваш и да бъбриш лекомислено, както се прави днес, сред древните му останки от миналото. Само внушителните фрази и отмерената реч на синовете на пророка подхождат на древна старина като тази. Ето една рушаща се стена, която е била стара, когато Колумб открил Америка, когато Петър Отшелника вдигнал на оръжие средновековните рицари за първия кръстоносен поход, когато Карл Велики и неговите паладини обсаждали омагьосани замъци и се борели с гиганти и зли духове в легендарни времена; когато Христос и учениците му крачели по земята. Тя е стояла там, където стои и днес, когато е звучал гласът на Мемнон и хората са купували и продавали по улиците на древна Тива!

Финикийци, картагенци, англичани, маври, римляни — всички са се били за Танжер, всички са го печелили и загубвали. Ето някакъв окъсан негър с ориенталски вид от някое пустинно място във вътрешността на Африка, който пълни козия си мех с вода от изцапан и очукан фонтан, построен от римляните преди хиляда и двеста години. Ей там е разрушеният свод на моста, построен от Юлий Цезар преди хиляда и деветстотин години. Може би хората, които са видели малкия Спасител в ръцете на Дева Мария, са стояли под него.

Наблизо са руините на корабостроителницата, където Цезар поправял корабите си и ги товарел със зърно, преди да нахлуе в Британия петдесет години преди християнската ера.

Тук, под безмълвните звезди, сякаш призраци от забравени епохи изпълват улиците. Погледът ми спира на мястото, където се е издигал паметникът, видян и описан от римски историци преди по-малко от две хиляди години. На него пишело:

НИЕ СМЕ ХАНААНЦИ. НИЕ СМЕ ТЕЗИ, КОИТО ЕВРЕЙСКИЯТ РАЗБОЙНИК ИСУС НАВИН ПРОГОНИ ОТ ЗЕМЯТА ХАНААН.

Исус Навин ги прогонил и те дошли тук. На няколко левги оттук живеят евреи, чиито предци избягали след неуспешно въстание срещу цар Давид, и техните потомци все още са извън законите и живеят уединено.

Вече три хиляди години историята споменава Танжер. Той е бил град, макар и малко странен, когато Херкулес, облечен в лъвска кожа, слязъл на брега преди четири хиляди години. По тези улици той срещнал Анитий, царя на тази страна, и му разбил главата с тоягата си, според тогавашния обичай на джентълмените. Обитателите на Танжер (тогава наричан Тангис) живеели във възможно най-примитивни колиби, обличали се в кожи, носели тояги и били диви като зверовете, с които, щат, не щат, постоянно воювали. Но те били изтънчена раса и не работели. Живеели от естествените плодове на земята. Извънградската резиденция на царя им се намирала в прочутата градина на Хесперидите на седемдесет мили надолу покрай брега. Градината със златните ябълки (портокали) я няма вече, и следа не е останала от нея. Изследователите на древността допускат, че такава личност като Херкулес наистина е съществувала в стари времена, и са съгласни, че той е бил предприемчив и енергичен мъж, но отказват да повярват, че е бил истински бог, защото това ще бъде противоконституционно.

Тук, на нос Спартел, е прочутата пещера на Херкулес, където героят намерил убежище, след като го победили и прогонили от земите на Танжер. Тя е пълна с надписи на мъртвите езици, което ме кара да мисля, че Херкулес сигурно не е пътувал много, иначе не би водил дневник.

На пет дена път оттук, на около двеста мили, се намират руините на древен град, за чиято история няма нито писмени паметници, нито предания. И все пак неговите арки, колони и статуи свидетелствуват, че е бил построен от просветен народ.

Средната големина на магазините в Танжер е горе-долу колкото кабина с душ в цивилизована страна. Мохамеданинът — търговец, бакърджия, обущар или продавач на разни дреболии — седи по турски на пода и без да става, се протяга се свали нещо, което току-виж се харесало. Можеш да вземеш под наем цял квартал от тези дупки за петдесет долара на месец. На пазара се тълпят продавачи с кошници смокини, фурми, пъпеши, кайсии и прочие, а между тях се изнизват кервани от натоварени магарета, не много по-големи от нюфаундлендско куче. Пазарът е оживен, живописен и мирише на полицейски участък. Бърлогите на евреите сарафи са съвсем наблизо и обитателите им по цял ден броят бронзови монети и ги прехвърлят от една кошница в друга. Струва ми се, че днес не секат много пари. Видях само една монета отпреди четири-пет хиляди години, много изтъркана и очукана. Тези монети нямат голяма стойност. Джек отиде да развали един наполеон за дребни пари, тъй като всичко беше много евтино, върна се и каза, че „взел всички налични пари в банката“, като купил единадесет кварта монети, и шефът на банката излязъл на улицата да преговаря за заем от съседите си. Аз самият купих почти половин пинта от техните пари за шилинг. Обаче не се гордея, че имам толкова много пари. Не държа на парите. Маврите имат някакви дребни сребърни монети, а също и сребърни слитъци, всеки от които струва един долар. Последните се срещат изключително рядко, толкова рядко, че когато бедните, окъсани араби видят такъв слитък, молят да им позволиш да го целунат.

Имат също и малка златна монета на стойност два долара. Това ми напомни нещо. Когато Мароко е в положение на война, куриери араби разнасят писма из страната и искат скъпо да им се заплаща за услугата. Понякога те попадат в ръцете на банди мародери, които ги ограбват. Следователно, като знаят от опит какво ги чака, щом съберат пари на стойност два долара, те ги разменят за едно такова късче злато и ако разбойниците ги нападнат, го глътват. Хитростта вършела работа, докато никой не подозирал съществуването й, но след това мародерите просто давали на умните пощальони средство за повръщане и сядали да чакат.

Султанът на Мароко е бездушен деспот, а висшите му сановници са деспоти в по-малък мащаб. Няма система за редовно облагане с данъци, но когато султанът или пашата искат пари, те налагат данък на някой богаташ и той трябва или да достави парите, или да отиде в затвора. Затова в Мароко малцина се осмеляват да бъдат богати. Това е прекалено опасен лукс. Понякога суетата кара човек да извади богатството си на показ, но рано или късно султанът скалъпва някакво обвинение срещу него — всякакво върши работа — и конфискува собствеността му. Разбира се, в империята има много богаташи, но техните пари са заровени в земята, а те самите се обличат в дрипи и се преструват на бедни. От време на време султанът затваря някой, заподозрян в престъплението „богатство“, и прави живота му толкова непоносим, че той е принуден да разкрие къде са парите му.

Понякога маврите и евреите се поставят под закрилата на чуждите консули и тогава могат да се подиграват на султана и да се перчат с богатството си безнаказано.