Марк Твен
Глупаци в чужбина (19) (Или Ново поклонение)

Глава XVIII

Летим през Италия. Маренго. Някои чудеса на знаменитата катедрала. Неприятно приключение. Тонове от злато и сребро. Свещени реликви. Съперникът на Соломоновия храм.

Цял ден пътувахме из планинска местност, чиито върхове блестяха на слънчевата светлина, подножията на хълмовете й бяха осеяни с красиви вили, закътани сред градини и храсти, дълбоките й клисури бяха прохладни и сенчести и изглеждаха извънредно привлекателни от висините, където ние и птиците летяхме из знойния въздух.

Имаше обаче множество хладни тунели, където преставахме да се потим. Измерихме с часовник времето, за което преминахме през един от тях. Пътувахме в него двадесет минути при скорост тридесет-тридесет и пет мили в час.

След Алесандрия минахме край мястото, където се е състояла битката при Маренго.

Привечер наближихме Милано и зърнахме града и сините планински върхове отвъд него. Но нас не ни беше грижа за тези работи, те ни най-малко не ни интересуваха. Ние горяхме в треска от нетърпение, копнеехме да видим прочутата катедрала! Гледахме ту в тази посока, ту в онази, наоколо, навсякъде. Не се нуждаехме от някой, който да ни я покаже; не желаехме никой да ни я показва — щяхме да я познаем дори във великата пустиня Сахара.

Най-после една гора от изящни шпилове, проблясващи на кехлибарената слънчева светлина, бавно се издигна над ниските покриви на къщите, така както понякога в морето далече на хоризонта грамадните позлатени кули на облаците се вдигат над водната пустиня. Катедралата! Веднага я познахме.

Половината от нощта и целия следващ ден тази царица на архитектурата беше единственият обект на интереса ни.

Какво чудо е тя! Толкова грандиозна, тържествена и огромна! И все пак така изтънчена, ефирна и изящна! Истинска планина от камък и все пак на меката лунна светлина изглеждаше само като приказна измамна фигура от скреж, която може да изчезне, ако дъхнеш върху нея! Как рязко се открояваха на фона на небето множество шпилове, украсяващи я отгоре и по ъглите, как красиво падаха сенките им по белоснежния й покрив! Това беше видение! Чудо! Химн, изпят в камък, поема, сътворена в мрамор!

Както и да погледнете към голямата катедрала, тя е величествена, тя е прекрасна! Където и да застанете в Милано или на по-малко от седем мили от Милано, тя се вижда — а докато тя се вижда, никой друг обект не е в състояние да привлече вниманието ви. Само за миг освободете очите си от оковите на волята и те непременно ще се помъчат да я открият. Тя е първото нещо, което търсите с поглед, когато станете сутрин и погледнете навън, първото, на което спирате бавен взор нощем. Сигурно това е най-царственото творение, замислено от човешкия ум.

В девет часа сутринта отидохме и застанахме пред този мраморен колос. Централната от петте й големи врати е украсена с барелеф от птици, плодове, зверове и насекоми, така изкусно издялани в мрамора, че изглеждат като живи, а фигурите са толкова многобройни и композицията така сложна, че човек може да я изучава цяла седмица, без да загуби интерес. Върху голямата камбанария, по шпиловете, вътре в тях, над вратите и прозорците, във всяко кътче, навсякъде в тази грамадна сграда, където може да се намери ниша долу или горе в стената, от покрива до основите са поставени мраморни статуи и във всяка статуя си заслужава да се вгледаш! Рафаело, Микеланджело, Канова — тези гиганти са ги замислили, а собствените им ученици са ги изваяли от мрамор. Всяко лице е изразително и всяка поза е пълна с изящество. Горе на високия покрив ред след ред украсени с резба шпилове се издигат високо във въздуха и през разкошната им дантела се вижда небето. Сред тях централната кула се извисява гордо като гротмачта на търговски кораб, пренасящ стоки от Индия, сред флотилия от каботажни корабчета.

Пожелахме да се качим горе. Свещеникът иконом ни показа мраморното стълбище (разбира се, че беше от мрамор и то от най-чистия и белия — между строителните материали няма нито друг камък, нито тухли, нито дърво) и ни каза да се изкачим по сто осемдесетте и две стъпала и да спрем да го чакаме. Не беше необходимо да ни казва да спрем, така или иначе щяхме да го направим. Изморихме се, докато стигнем дотам. Това беше покривът. Тук от широките му мраморни плочи се издигаха дългите редици шпилове, които отблизо бяха много високи, но в далечината се смаляваха като тръбите на орган. Сега видяхме, че статуята на върха на всеки от тях е с ръст на едър мъж, въпреки че от улицата всички те изглеждаха като кукли. Видяхме и че от вътрешността на всеки един от тези шпилове от шестдесет до тридесет и една красиви мраморни статуи надничат към земята.

От стрехите до билото на покрива са опънати в безкрайни редици големи извити мраморни греди като надлъжните въжета, с които се нагласяват платната на корабите според вятъра, и от край до край по дължината на всяка греда изпъква редица от разкошно изваяни цветя и плодове — всеки сам за себе си и с ясно очертани особености, а са представени повече от петдесет хиляди вида. Малко като се отдалечите, тези редове сякаш се сливат като траверсите на железопътна линия и тогава смесването на пъпките и цветовете от мраморната градина създава картина, която е много очарователна за окото.

Слязохме отново долу. Във вътрешността на църквата дълги редици от колони с канелюри като огромни паметници разделят сградата на широки кораби, а отгоре, от изрисуваните прозорци по украсената с фигури мозайка пада мека румена светлина. Знаех, че църквата е много голяма, но не можах да оценя напълно грамадните й размери, докато не забелязах, че мъжете, които стояха в далечината при олтара, изглеждаха като момчета и сякаш се плъзгаха по пода, а не вървяха. Разхождахме се бавно и се взирахме нагоре в чудовищните прозорци — целите пламтящи от яркоцветните сцени из живота на Спасителя и неговите ученици. Някои от тези рисунки са като мозайки и хилядите им късчета от оцветено стъкло или камък така майсторски са споени, че произведението е гладко и завършено като картина. На един прозорец преброихме шестдесет витража и всеки един от тях беше украсен с подобен шедьовър на гения и търпението.

Гидът ни показа една скулптура с кафеен цвят, която, каза той, се смята за творение на Фидий, понеже не е възможно друг скулптор от друга епоха да изкопира природата с такава непогрешима точност. Фигурата е на човек без кожа. Всички вени, артерии, мускули, жили, сухожилия и тъкани на човешкото тяло са изобразени в най-дребни подробности. Статуята изглеждаше естествена, сякаш страдаше. Един одран човек вероятно има такъв вид, освен ако вниманието му не е заето с нещо друго. Беше отвратително, но все пак някъде в него имаше очарование. Съжалявам, че го видях, защото сега винаги ще го виждам. Понякога ще го сънувам. Ще сънувам, че е отпуснал жилестите си ръце на таблата на леглото при главата ми и ме гледа с мъртвите си очи. Ще сънувам, че лежи проснат под завивките заедно с мен и ме докосва с оголените си мускули и с жилестите си студени крака.

Трудно се забравят отблъскващите зрелища. Още помня как като момче веднъж избягах от училище и после късно през нощта реших да се кача през прозореца в кантората на баща ми и да спя в някое кресло, защото ми беше неловко да се върна у дома, където ме очакваше пердах. Както си лежах в креслото и очите ми привикваха с тъмнината, ми се стори, че виждам нещо дълго, неясно и безформено, проснато по пода. Побиха ме студени тръпки. Обърнах се с лице към стената. С това не постигнах нищо. Струваше ми се, че нещото ще пропълзи и ще ме сграбчи в мрака. Обърнах се и го гледах втренчено в продължение на няколко минути, които ми се сториха часове. Струваше ми се, че бавната лунна светлина никога няма да стигне до него. Обърнах се към стената и броих до двадесет, за да съкратя трескавото очакване. Погледнах — бледият квадрат беше по-близо. Обърнах се отново и броих до петдесет — светлината почти го докосваше. С отчаяно усилие се обърнах отново и броих до сто, а после се обърнах кръгом, целият разтреперан. Осветена от луната, там лежеше бяла човешка ръка! Така ужасно ме сви сърцето, така внезапно ми спря дъхът! Почувствувах… не мога да кажа какво почувствувах. Когато си възвърнах достатъчно силите, отново се обърнах с лице към стената. Но никое момче не би могло да остане така с мистериозната ръка зад него. Отново броих и погледнах — виждаше се по-голямата част от една гола ръка. Закрих с длани очите си и броих, докато не можех повече да търпя, и тогава погледнах — там лежеше бледото лице на мъж, с отпуснати надолу ъгли на устата, с втренчени и изцъклени от смъртта очи! Приседнах и загледах трупа сърдито, докато светлината не допълзя до голата му гръд, инч по инч покрай зърното на гръдта, и после откри ужасна рана от нож!

Тръгнах си. Не казвам, че съм бързал, а просто че си тръгнах — това е достатъчно. Излязох през прозореца и отнесох рамката със себе си. Нямах нужда от нея, но ми беше по-удобно да я взема, вместо да я оставя, и затова я взех. Не се уплаших, но бях доста възбуден.

Когато се върнах вкъщи, ме нашибаха с пръчка, но на мене ми хареса. Стори ми се съвършено възхитително. Този мъж бил наръган с нож същия следобед близо до кантората и го занесли там, за да го лекуват, но живял още само един час. Оттогава често спя с него в една стая — насън.

Сега ще се спуснем в криптата под големия олтар на Миланската катедрала и ще чуем впечатляваща проповед от уста, които са безмълвни, и от ръце, които са неподвижни — вече триста години.

Свещеникът спря в една малка подземна тъмница и вдигна свещта нагоре. Това беше вечното жилище на добър, сърдечен и безкористен човек; човек, който изцяло посветил живота си на това, да помага на бедните, да насърчава малодушните, да посещава болни, да облекчава страданието, когато и където го намери. Сърцето, ръката и кесията му били винаги отворени. Като знае историята му, човек може да си представи как благият му образ се движи спокойно сред измъчените лица в Милано в дните, когато чумата опустошавала града — смел там, където другите са страхливци, изпълнен със съчувствие там, където инстинктът за самосъхранение е смазал и прогонил жалостта от сърцата на останалите, ободряващ всички, молещ се за всички, помагащ на всички с ръка, ум и кесия по време, когато родители захвърляли децата си, приятел изоставял приятеля и братът се отвръщал от сестра си, докато умолителните й вопли все още звучели в ушите му.

Това бил добрият светец Карло Боромео, епископ на Милано. Хората го боготворели, принцове го обсипвали с несметни съкровища. Ние стояхме в неговата гробница. Наблизо беше саркофагът, осветен от капещи свещи. Стените са покрити с масивни сребърни барелефи, изобразяващи сцени от живота на светеца. Свещеникът облече къса бяла дантелена одежда върху черното си расо, прекръсти се, поклони се смирено и започна бавно да върти една лебедка. Саркофагът се раздели на две по дължина, долната част потъна надолу и откри ковчег от кварц, прозрачен като въздуха. Вътре лежеше тялото, облечено в скъпи одеяния, избродирани със злато и обсипани със звезди от искрящи скъпоценни камъни. Разлагащата се глава беше почерняла от времето, сухата кожа беше плътно опъната върху костите, очите ги нямаше, на слепоочието зееше дупка и на бузата — също, а измършавелите устни бяха разтворени в отвратителна усмивка! Над това разпадащо се и гниещо ужасно лице и над присмехулната му усмивка висеше корона, гъсто осеяна с бляскави брилянти, а на гърдите лежаха кръстове и епископски жезли, великолепно украсени със смарагди и диаманти.

Колко жалки, евтини и нищожни изглеждаха тези дрънкулки в присъствието на тържествеността, великолепието и ужасното величие на Смъртта! Представете си Милтън, Шекспир, Вашингтон, застанали пред един благоговеен свят, натруфен със стъклените мъниста, пиринчените обеци и тенекиените дрънкулки на диваците от прериите!

Мъртвият Боромео произнасяше съдържателната си проповед и нейната идея беше: „Вие, които боготворите земната суета, вие, които жадувате за земни почести, земни богатства и земна слава — вижте колко струват те!“

Струваше ни се, че толкова добър човек, такова благо сърце, такава скромност заслужават мир и покой в гроб, запазен от нахални и любопитни погледи, и вярвахме, че и самият той би предпочел това, но може би грешахме.

Като стъпихме отново на пода на църквата, друг свещеник си предложи услугите да ни покаже съкровищницата на храма. Какво ли има още? Мебелировката на тясната гробница, която току-що бяхме посетили, струва шест милиона франка само в унции и карати, без да се слага в сметката нито грош за скъпо струващата майсторска изработка! Но ние го последвахме в огромна стая, пълна с високи дървени шкафове като гардероби. Той ги отвори… и ето че товарите от „необработено злато и сребро“ в канторите за анализ на метали в Невада изчезнаха от паметта ми. Там имаше свети деви и епископи, по-големи от естествен ръст, всяка на стойност от осемстотин хиляди до два милиона франка, направени от чисто сребро и носещи в ръце украсени със скъпоценни камъни книги за осемдесет хиляди; имаше барелефи, които тежаха по шестстотин фунта, издълбани в чисто сребро; епископски жезли, кръстове и свещници, високи от шест до осем фута, целите от чисто злато и искрящи от скъпоценни камъни, а освен тях всевъзможни чаши, вази и тям подобни, също толкова разкошни. Това беше дворецът на Аладин. Съкровищата тук само по тегло, без да се смята изработката, се оценяват на петдесет милиона франка! Ако ми ги поверят за малко, страхувам се, че пазарната цена на сребърни епископи скоро ще нарасне за сметка на все по-голямата им рядкост в Миланската катедрала.

Свещениците ни показаха два от пръстите на свети Павел, една кост на Юда Искариотски (тя беше черна), кости от всички останали апостоли и една кърпичка, на която Спасителя оставил отпечатък от лицето си. Между най-ценните реликви са: камък от гроба господен, част от трънения венец (в парижката „Света Богородица“ го имат целия), парче от виолетовото расо, носено от Спасителя, пирон от кръста и рисунка на дева Мария с младенеца, изписана от ръката на самия свети Лука. Това е втората дева на свети Лука, която виждаме. Веднъж в годината процесия разнася всичките тези свети реликви из улиците на Милано.

Искам да се понаслаждавам на най-сухите подробности за великата катедрала. Сградата е петстотин фута дълга и сто и осемдесет широка, а главната кула е около четиристотин фута висока. Украсяват я седем хиляди сто четиридесет и осем мраморни статуи, а когато бъде завършена, ще има още три хиляди нови. Освен това има хиляда и петстотин барелефа. Шпиловете са сто тридесет и шест, трябва да бъдат прибавени още двадесет и един. На върха на всеки шпил стои статуя, висока шест и половина фута. Всичко в църквата е от мрамор, и то от една и съща каменоломна. Тя била завещана на архиепископството за тази цел преди столетия. Така че не се плаща за нищо освен за изработката. Все пак това е скъпо — сметката възлиза на шестстотин осемдесет и четири милиона франка досега (доста повече от сто милиона долара), а е пресметнато, че катедралата ще бъде готова след още сто и двадесет години. Тя изглежда завършена, но това съвсем не е вярно. Вчера видяхме как поставят нова статуя в ниша редом с друга, за която казват, че стои там от четиристотин години. Има четири стълбища до главната камбанария, всяко от които струва сто хиляди долара заедно с четиристотин и осемте статуи, които ги украсяват. Марко да Кампионе е архитектът, проектирал чудесната сграда преди повече от петстотин години, а за да изработи плана и да го предаде на строителите, му трябвали четиридесет и шест години. Той вече е покойник. Зданието било започнато преди по-малко от петстотин години и още три поколения няма да го видят завършено.

Сградата изглежда най-добре на лунна светлина, защото по-старите й части, потъмнели от времето, неприятно контрастират с по-новите и по-белите. Тя изглежда някак прекалено широка за височината си, но може би, като я опознае човек, това впечатление ще се изглади.

Казват, че само църквата „Свети Петър“ в Рим превъзхожда Миланската катедрала. Аз не разбирам как нещо сътворено от човешка ръка може да я превъзхожда.

Сега й казваме довиждане — вероятно завинаги. Сигурно в някой бъдещ ден, когато споменът за нея ще е избледнял, ще ни се струва, че сме я видели в чуден сън, но не и с отворени очи.