Марк Твен
Глупаци в чужбина (46) (Или Ново поклонение)

Глава XVIII

Холера. Горещина. Гробът на Нимрод. Най-величествената от всички руини. На лов за още „образци“. Кесария Филипова. Хора, които апостолите са познавали. Как сантиментално арабите боготворят конете си.

През последното денонощие от нашия престой в Дамаск аз лежах повален от силен пристъп на холера и следователно имах пълната възможност и оправдание да се изтягам на широкия диван и най-законно да си почивам. Нямаше какво друго да правя, освен да слушам шумоленето на водата във фонтаните, да пия лекарства и да ги повръщам. Това беше опасна почивка, но по-приятна от пътуването из Сирия. Имах си много сняг от планината Хермон и понеже той не се задържаше в стомаха ми, можех да го ям колкото си искам — винаги имаше място за още. Забавлявах се много добре. Пътуването из Сирия, както и пътуването из която и да е друга част на света, има своите интересни особености, но все пак, ако си счупиш крак или те хване холера, това ти доставя допълнително разнообразие.

Напуснахме Дамаск по обяд, яздихме два часа из равнината и после спряхме за малко под сянката на няколко смокинови дървета, за да си почина. Това беше най-горещият ден досега — слънчевите стрели пронизваха земята като огнени езици, струящи от духалото на стъклар; лъчите на слънцето се изливаха като потоп върху главите ни и се оттичаха надолу като дъжд от покрив. Въобразих си, че мога да различавам отделните струи лъчи — мислех, че мога да определя кога една струя ме удря по главата, кога достига раменете ми и кога идва следващата. Беше ужасно. Цялата пустиня блестеше така ослепително, че през всичкото време очите ми плуваха в сълзи. Момчетата носеха бели чадъри, подплатени с дебел тъмнозелен плат. Те бяха безценна благодат. Благодарих на съдбата, че и аз имам един, въпреки че той беше опакован с багажа и се намираше на десет мили пред мене: Лудост е да се пътува из Сирия без чадър. Това ми го казаха в Бейрут (чух го от тези хора, които винаги тъпчат другите със съвети). Затова и аз си взех един.

Но честно казано, мисля, че когато трябва да се пазиш от слънцето, чадърът само пречи. Никой арабин не носи фес с периферия, нито използува чадър, нито пък си пази сянка на очите и лицето, а на слънцето винаги се чувства превъзходно. Но никога не съм виждал по-смешна гледка от нашата осморка — наистина моите спътници имат много странен вид. Те яздят в колона по един; безкрайни бели константинополски шалове са увити около шапките им и висят по гърбовете им; всички са надянали зелени очила със странични стъкла, а над главата си, държат бели чадъри, подплатени със зелено; стремената на всички без изключение са твърде къси — най-смешните конници на света; конете им, всички до един, страшно тежко се движат в тръс и конниците яздят един зад друг, втренчили поглед пред себе си и останали без дъх; всички подскачат високо и не в такт на седлата; коленете им са вдигнати неестествено нагоре, лактите им се размахват като криле на петел, който се готви да кукурига, и дългата редица чадъри трескаво подскача над главите им. Когато човек види това възмутително зрелище посред бял ден, се чуди защо боговете не хвърлят мълниите си върху тази конница и не я изтрият от лицето на земята! Аз истински се учудвам на това. Никога не бих позволил на такъв керван да премине през моя земя.

А когато слънцето се спусне зад хоризонта и момчетата затворят чадърите си и ги сложат под мишница, гледката е различна, но също толкова нелепа.

Но може би вие не можете да си представите странния и див вид на нашите конници. Ако бяхте тук, това нямаше да ви е трудно. Тук през цялото време се чувствувате така, сякаш живеете около хиляда и двеста години преди Христа — по времето на патриарсите или по-близо до нашата ера. Заобикаля ви библейски пейзаж, навред наоколо животът тече като по времето на патриарсите, по пътя си срещате същите хора в същите развяващи се одежди и със сандали; минават и отминават същите камилски кервани, над пустинята и планините цари същата внушителна религиозна тържественост и тишина както в дълбоката древност и ето че в тези места нахълтва фантастична тълпа от янки със зелени очила, с размахващи се лакти и подскачащи чадъри! Все едно пророк Даниил да стои в ямата с лъвовете със зелен памучен чадър под мишница.

Моят чадър е при багажа, а също и зелените ми очила — и там ще си останат. Няма да ги употребявам. Ще покажа малко уважение към общата хармония във вселената. Да получиш слънчев удар е достатъчно лошо, та няма нужда да изглеждаш и смешен отгоре на това. Ако падна, нека падна, без да загубя християнския си облик.

Три-четири часа след като напуснахме Дамаск, минахме край мястото, където Савел така внезапно приел християнската вяра, и оттам погледнахме към опърлената от слънцето пустиня и хвърлихме последен поглед към прекрасния Дамаск, облечен в блестящи зелени одежди. След падането на нощта стигнахме до шатрите си, разпънати на края на отвратителното арабско село Джоунсбъро. Разбира се, истинското име на това място е Ел-нещо си, но момчетата все още отказват да признаят арабските имена или да ги произнасят. Когато казвам, че това е най-обикновено село, искам да намекна, че всички сирийски села на петдесет мили от Дамаск си приличат — толкова много си приличат, че обикновен смъртен не може да определи по какво едно село се отличава от друго. Сирийското село е кошер от колиби с височина един човешки бой и квадратни като сандък; цялата колиба заедно с плоския покрив е измазана с кал и обикновено криво-ляво е варосана. Често един и същи покрив се простира над половината село, като покрива и много от улиците, които обикновено са широки половин ярд. Когато влезеш в едно от тези села по пладне, първо срещаш някое печално псе, което вдига очи към тебе и те моли безмълвно да не го прегазваш, но не предлага да се отмести от пътя ти; след това срещаш някое голо момче, то протяга ръка и казва: „Бакшиш!“ — то не очаква, че наистина ще получи някой цент, но се е научило да произнася тази дума, преди да научи „мама“ и сега не може да се отучи; после срещаш жена с плътно черно покривало на лицето и разголена гръд; най-накрая срещаш децата — едни с възпалени очи, други осакатени по всевъзможни начини, а в прахта седи кротко, покрит с мръсни дрипи, жалък нещастник, чиито ръце и крака са възлести и изкривени като лозови пръчки. Вероятно няма да видиш никой друг. Останалата част от населението спи или пасе кози из равнините и по склоновете на хълмовете. Селото е построено на някое туберкулозно поточе, заобиколено с малко свежа растителност. Отвъд този вълшебен кръг, на много мили от двете му страни, се простира досадна пустиня от пясък и чакъл, в която расте някакъв сив храст, приличен на пелин. Сирийското село е най-печалната гледка на земята и околностите му са в пълна хармония с него.

Не бих се заловил с този трактат върху сирийските села, ако Нимрод, знаменитият ловец от Библията, не беше погребан в Джоунсбъро, а аз искам читателите да знаят къде се намира гробът му. И за него като за Омир се говори, че е погребан на много други места, но тук почиват истинските му останки.

Преди повече от четири хиляди години, когато племената, първоначално населяващи този край, се разпръснали, Нимрод и една голяма група пропътували триста-четиристотин мили и се заселили там, където след това се издигнал великият град Вавилон. Нимрод построил този град. Той започнал да гради и прочутата Вавилонска кула, но обстоятелства, които не били в неговата власт, му попречили да я завърши. Издигнал осем етажа и два от тях стоят и до ден-днешен гигантска маса от тухлена зидария, разцепена през средата от земетресения, опърлена и стопена от мълниите на някой гневен бог. Но огромната развалина ще стои още векове наред, за да засрамва незначителните дела на съвременните поколения. В просторните й отделения квартируват бухали и лъвове, а старият Нимрод лежи забравен в това жалко село, далече от мястото, където започнал великото си начинание.

Напуснахме Джоунсбъро рано сутринта и ми се стори, че цяла вечност яздихме през изгорели от суша пустини и скалисти хълмове, гладни и без капка вода за пиене. За кратко време бяхме пресушили козите мехове. ПО пладне спряхме пред жалкото арабско градче Ел Юба Дам, кацнало на склона на една планина, но тълмачът каза, че ако там помолим за вода, ще бъдем нападнати от цялото племе — никак не обичали християните. Трябваше да продължим пътя си. Два часа по-късно стигнахме до подножието на висока самотна планина, увенчана с рушащия се замък Баниас, без съмнение най-величествената руина от този вид по земята. Замъкът е дълъг хиляда фута и широк двеста фута и целият е от най-симетрична и най-масивна зидария. Солидните му кули и бастиони са високи тридесет фута, а преди са достигали шестдесет. На върха на планината разрушените му кулички се извисяват над древни дъбови и маслинови дървета и изглеждат изключително живописни. Този замък е толкова древен, че, не се знае кой и кога го е построил. Той е напълно непристъпен, само на едно място горска пътека се извива нагоре сред големите скали към старата подвижна решетка на крепостната врата. През стотиците години, когато замъкът е имал военен гарнизон, копитата на конете са пробили дупки в скалите на шест инча дълбочина. Три часа скитахме из стаите, подземията и тъмниците на крепостта и крачехме там, където са звънтели стъпките на не един облечен в броня рицар кръстоносец и където векове преди тях са минавали финикийски герои.

Струваше ни се, че дори и земетресение не би могло да засегне тези масивни стени, и се чудехме чия ли намеса е превърнала Баниас в руина, но след малко открихме разрушителя и учудването ни нарасна десеторно. В пукнатините на грамадните стени паднали семена, семената покълнали, нежните незначителни кълнове заякнали, ставали все по-големи и по-големи, с непрестанния недоловим натиск разделили със сила големите камъни и сега носят сигурна разруха на едно гигантско творение, което се е надсмивало дори над земетресенията! Чепати и криви дървета никнат навред от старите стени, разкрасяват ги и засенчват сивите бойници с буен листак.

От тези стари кули погледнахме надолу към широката, простираща се надалече зелена равнина, проблясваща с езера и рекички, които са изворите на река Йордан. След толкова време, прекарано, в пустинята, това беше радост за окото.

На свечеряване с мъка слязохме от планината през библейската дъбрава Васан (понеже тъкмо пресичахме границата и влизахме в Обетованата земя) и в края на подножието й към широката долина влязохме в отвратителното селце Баниас и се настанихме на лагер в голяма горичка от маслинови дървета край поток с искряща вода, по чиито брегове са наредени пищно разлистени смокинови, нарови и олеандрови дървета. Като изключим близостта на селото, това е нещо като рай.

Първото нещо, което ти се иска да направиш, когато влезеш в лагера, целият изгарящ и прашен, е да намериш баня. Тръгнахме нагоре по потока към мястото, където той извира от планинския склон, на триста ярда от шатрите, и се изкъпахме с вода, която беше толкова ледена, че ако не знаех, че това е главният извор на свещената река, щях да очаквам да ни сполети нещо лошо. По думите на доктор Б., именно къпането по обяд в студения извор на Авана, „реката на Дамаск“, ми докара холерата. Впрочем мене от всякакво къпане ме лови холера.

Непоправимите поклонници се появиха с джобове пълни с парчета, отчупени от развалините. Иска ми се тази вандалщина да спре. Те чупиха парчета от гробницата на Ной, от изящните скулптури на храмовете в Баалбек, от къщите на Юда и Ананий в Дамаск, от гробницата на големия ловец Нимрод в Джоунсбъро, от изтърканите гръцки и римски надписи по стените на замъка Баниас, а сега са секли и чупили тези древни арки, които е виждал приживе сам Исус. Господ да пази Божи гроб, когато тази пасмина нахлуе в Йерусалим!

Тук руините не са много интересни. Стоят масивните стени на голяма квадратна сграда, която някога е била крепост; има и много тежки арки, които са така затрупани с отломъци, че едва се подават от земята; има канали с дебели стени и по тях още тече кристалният ручей, който дава началото на река Йордан; на склона на хълма се намират основите на скъп мраморен храм, построен тук от цар Ирод Велики — още могат да се видят отломки от красивите му мозаечни подове; навсякъде из пътеките и горите са разпръснати коринтски капители, разбити колони от порфир и малки скулптурни фрагменти; а там горе в стената на пропастта, откъдето блика изворът, има много изтрити гръцки надписи над ниши в скалата, където в древни времена гърците, а след това и римляните, са се покланяли на горския бог Пан. Но сега над много от тези руини растат дървета и храсти; жалките колиби на шайка мръсни араби са накацали по разрушените древни зидове; цялото това място има сънлив, глупав, селски вид и човек трудно може да повярва, че някога, даже и преди две хиляди години, тук е съществувал оживен, здраво построен град. Но въпреки това тук е станало едно събитие, чиито последствия са добавяли страница след страница и том след том към световната история. Защото на това място Христос казал на Петър:

Пък аз ти казвам, че ти си Петър и на тая канара ще съградя моята църква и портите на ада няма да й надделеят.

Ще ти дам ключовете на небесното царство; и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.

Върху тези изречения се крепи могъщото здание на римската църква, в тях се крие пълномощието за императорската власт на папите над земните дела и божествената им власт да прокълнат някоя душа или да я очистят от греха. За да запази мястото си на „единствена истинска църква“, което Рим претендира, че е дадено на него, той се е борил, трудил и воювал векове наред и ще се занимава със същото чак до края на света. Целият интерес, който този град събужда у хората до ден-днешен, се дължи на тези паметни думи, цитирани от мене.

За нас е много странен фактът, че стоим на земя, по която някога са стъпвали нозете на Спасителя. Всичко тук внушава реалност и осезаемост, противоречащи на неопределеността, тайната и нереалността, които човек естествено свързва с бога. Все още не мога да осъзная, че стоя на място, където е стоял един бог, гледам ручея и планините, които е гледал той, и съм заобиколен от мургави мъже и жени, чиито предци са го видели и дори са разговаряли с него очи в очи, съвсем небрежно, както биха разговаряли с всеки друг непознат. Не мога да осмисля това. Според моите разбирания боговете винаги са скрити в облаците и са много далече.

Тази сутрин по време на закуска извън омагьосания кръг на лагера ни, обичайната тълпа от мръсни бедняци седеше търпеливо и чакаше някоя троха, която от съжаление към нищетата им бихме могли да им подхвърлим. Тук имаше и старци, и деца с кафява и жълта кожа. Някои от мъжете са високи и добре сложени никъде по света няма такива великолепни мъжаги както в Изтока, но всички жени и деца изглеждат изтощени, тъжни и измъчвани от глад. Напомнят ми за индианците. Полуголи са и малкото им дрехи са пъстри и странни. Всяка глупава дрънкулка или дреболия те поставят така, че най-лесно да привлича вниманието. Седяха в мълчание и с неуморно търпение наблюдаваха всяко наше движение с това отвратително неизтощимо нахалство, което е така типично за индианците и което кара белия човек да се нервира, да се чувствува неловко — събужда в него такава жестокост, че му се иска да изтреби цялото племе.

Тези хора около нас имаха и други особености, които съм забелязал и у благородния червенокож: те гъмжат от паразити и мръсотията се е втвърдила по тях като кора.

Малките деца са в жалко състояние — всички те са с възпалени очи, а страдат и от най-различни други заболявания. Казват, че почти няма местно дете без възпалени очи и че хиляди от тях ослепяват с едното или и с двете очи всяка година. Мисля, че това сигурно е вярно, понеже всеки ден виждам много слепци и не си спомням да съм видял дете със здрави очи. А можете ли да допуснете, че някоя американска майка цял час ще държи детето си на ръце и ще остави сто мухи да спят по очите му необезпокоявани през цялото това време? А тук виждам това всеки ден. И всеки път кожата ми настръхва. Вчера срещнах една жена, която яздеше магаре и държеше на ръце малко детенце. Честна дума, като се приближихме, помислих, че детето е с очила и се почудих как майка му е могла да си позволи такъв разкош. Но когато стигнахме по-наблизо, видяхме, че очилата не са нищо друго освен сборище от мухи, събрани около двете очи на детето, а в същото време един отряд проучваше носа му. Мухите бяха щастливи, детето беше доволно и затова майката не се намесваше.

Щом като племето откри, че сред нас има лекар, започнаха да се стичат отвред. Доктор Б. с присъщото си милосърдие взел детето на една седяща наблизо жена и промил с нещо болните му очи. Тази жена отишла и вдигнала на крак всичките си съплеменници и беше истинско зрелище да ги види човек как се тълпят! Куци, сакати, слепи, прокажени — всички болести, породени от леност, мръсотия и порочност — бяха представени на този конгрес, а и още прииждаха! Всяка жена носеше болно бебе, ако не свое, то взето назаем. Какви почтителни и боготворящи погледи се насочваха към тази страшна тайнствена сила — лекаря! Гледаха го как изважда шишенцата си, как отсипва някакъв бял прах, как добавя капки от една скъпоценна течност, а после от втора, не пропускаха нито едно движение, погледите им бяха приковани в него с очарование, което нищо не би могло да разруши. Предполагам, вярваха, че той е надарен с божествена сила. Когато някой от тях получеше дозата си лекарство, очите му светваха от радост, въпреки че по природа арабите са неблагодарно и безчувствено племе, а на лицето му се изписваше сляпата вяра, че сега нищо на света не може да му попречи да оздравее.

Христос е знаел как да проповядва пред тези прости, суеверни, измъчвани от болести същества: той изцелявал болните. Сутринта, когато се разнесе вестта за това, което нашият доктор беше направил за болното дете, те се тълпяха около нещастния простосмъртен лекар и го боготворяха с поглед, въпреки че още не знаеха дали лекарствата му, направени от билки, ще помогнат или не. Прадедите им — хора същите като тях по цвят на кожата, по облекло, по нрави и обичаи, по простодушие — се стичали на огромни тълпи след Христос и когато виждали как изцелява болните само с една дума, не е чудно, че започнали да го боготворят. Не е чудно, че разказите за делата му се предавали от уста на уста. Не е чудно, че тълпата, която го следвала, била толкова голяма, че веднъж — на тридесет мили оттук — трябвало да спуснат болния през покрива на къщата, защото нямало как да стигне до вратата. Не е чудно, че в Галилея публиката му била толкова многобройна, че трябвало да проповядва от кораб, малко отдалечен от брега. Не е чудно, че дори в пустинята близо до Витсаида пет хиляди души нарушили уединението му и се наложило да направи чудо, за да ги нахрани, иначе трябвало да ги гледа как се измъчват от глад заради безграничната си вяра и преданост. Не е чудно, че в онези дни, когато в някой град настанела суматоха, съседите си я обяснявали един на друг с думите: „Казват, че е дошъл Исус от Назарет!“

Е, както казах; докторът раздаваше лекарства, докато имаше какво да раздава, и се прочу в цяла Галилея. Сред пациентите му беше и детето на дъщерята на шейха, защото дори тази шепа жалки дрипльовци, потънали в язви и грях, има свой царствен шейх жалка стара мумия, на която по-скоро мястото й е в приют за бедни, а не във Върховното ръководство на това племе от нещастни полуголи диваци. Принцесата — имам предвид дъщерята на шейха — беше само на тринадесет-четиринадесет години и лицето й беше мило и хубаво. Тя е единствената позната нам сирийка, която не е така греховно грозна, че да не може да се усмихне след десет часа в събота вечер, без да оскверни неделята. Детето й обаче беше труден екземпляр горкото дребосъче беше малко като мишле, но вдигаше такъв умолителен поглед към всеки, който се приближеше до него (сякаш мислеше, че ако сега пропусне възможността да се излекува, друга такава няма да му се открие), та ние всички се изпълнихме с истинско, неподправено съчувствие към него.

Но новият ми кон се опитва да си счупи врата, като прескача въжетата на шатрите, и аз ще трябва да отида да го закотвя. С Йерихон се разделихме. Но и новият ми кон не е много за хвалене. Единият от задните му крака се огъва не натам, където трябва, а другият е прав и вдървен като колче за палатка. Повечето от зъбите му ги няма и е сляп като прилеп. Носът му някога е бил счупен и сега е крив като кука. Долната му устна виси като на камила, а ушите му са почти съвсем отрязани. Отначало ми беше трудно да му намеря име, но после реших да го нарека Баалбек, защото е същата великолепна развалина. Не мога да се въздържа да не говоря за конете си, защото ме очаква много дълго и изморително пътуване и те естествено занимават мислите ми почти толкова, колкото и въпроси от очевидно много по-голямо значение.

Удовлетворихме желанието на нашите поклонници, като изминахме на коне тежкия път от Баалбек до Дамаск, но конете на Дан и Джек така осакатяха, че трябваше да им вземем нови животни. Тълмачът каза, че конят на Джек е умрял. Аз и Мохамед — египтянин с царствен вид, който е лейтенант на нашия Фъргюсън — си сменихме конете. Фъргюсън, разбира се, е нашият тълмач Аврам. Взех този кон не защото ми хареса, а защото не бях видял гърба му. Не желая и да го виждам. Видял съм гърбовете на всичките други коне и открих, че повечето от тях са покрити с ужасни рани от седлата, явно непромивани и нелекувани с години. Самата мисъл, че като яздя цял ден такъв кон, ще го подлагам на адски мъки, ми е противна. Конят ми сигурно не се отличава от другите, но поне се утешавам, че това не ми е известно.

Надявам се, че в бъдеще ще бъда избавен от сантименталните възхвали на преклонението на арабина пред коня му. В детството си копнеех да съм арабин от пустинята, да имам красива кобила, да я нарека Селим, Бенджамин или Мохамед, да я храня със собствените си ръце, да я пускам да влиза в шатрата, да я уча да ме милва и да ме гледа влюбено с големите си нежни очи. Представях си, че в такъв момент се появява някой чужденец и ми предлага десет хиляди долара за нея, за да мога да постъпя като истински арабин да се поколебая, подмамен от парите, но обхванат от любов към моята кобила, накрая да кажа: „Да се разделя с тебе ли, красавице моя? Никога през живота си! Върви си, съблазнителю, презирам златото ти!“, а после да скоча на седлото и да препусна през пустинята като вятър.

Но сега си спомних мечтите си. Ако тези араби са като другите араби, то любовта им към красивите кобили е чиста измама. Тези, които аз познавам, не изпитват към конете си никаква любов, никакво съжаление и не знаят как да се отнасят с тях, нито пък как да се грижат за тях. Покривката под седлото на сириеца е дюшек, дебел два-три инча. Тя никога не се сваля от коня — нито денем, нито нощем. Мръсна е, полепена е с косми и е напоена с пот. И неизбежно причинява рани. На тези разбойници никога не им идва наум да измият гърба на коня. Нито пък подслоняват конете си в шатрите. Конете трябва да стоят навън и да понасят капризите на времето. Погледнете горкия остриган и опърпан Баалбек и поплачете за пропилените чувства по Селимовците от романсите.