Марк Твен
Глупаци в чужбина (41) (Или Ново поклонение)

Глава XIII

На път към древния Ефес. Древният Аясалук. Магарето злодей. Фантастично шествие. Минало великолепие. Малко история. Легендата за седмината спящи.

Денят беше вълнуващ. Началникът на железницата предостави цял един влак на наше разположение и освен това любезно предложи да ни придружи до Ефес, за да ни спести някои неприятности. Ние натоварихме и шестдесет едва забележими магаренца в товарните вагони, защото ни чакаше дълъг път. От влака видяхме хора, облечени в някои от най-фантастичните одежди, които можете да си представите. За щастие те изобщо не могат да се опишат с думи, иначе сигурно щях да бъда достатъчно глупав, за да се опитам.

В древния Аясалук, сред неприветливата пустиня, попаднахме на разрушени акведукти и на други останки от архитектурно великолепие, които съвсем ясно ни показваха, че се приближаваме към някогашна столица. Слязохме от влака и заедно с гостите ни — приятни млади джентълмени от офицерския състав на един американски военен кораб — яхнахме магаретата.

Магаренцата имаха много високи седла, та краката на ездачите да не се влачат по земята. Но тази превантивна мярка не помагаше много за нашите най-високи поклонници. Поводи нямаше, заместваше ги едно въженце, завързано за юздечката. Но то по-скоро служи само за украшение, защото магарето пет пари не дава за него. Вземе ли дясно на борд, можеш силно да завъртиш руля си в обратната посока, стига това да ти доставя удоволствие, но все едно, то ще си върви надясно. Имаше само едно нещо, на което можеше да се разчита: да слезеш, да вдигнеш задницата на магарето и да я завъртиш, докато главата му не посочи правилната посока или да го вземеш подмишница и да го занесеш до някоя част от пътя, откъдето да не може да се отклони, освен ако не тръгне да се катери по стръмнината. Слънцето пламтеше, беше горещо като в пещ, а шаловете, воалите и чадърите едва ли представляваха някаква защита. Затова пък те придаваха на дългото ни шествие още по-фантастичен вид — за ваше сведение, всички дами яздеха по мъжки, защото не можеха да седнат настрани на безформените седла, мъжете се потяха и се ядосваха, краката им се удряха в скалите, магаретата се носеха във всички посоки освен в правилната, та ние ги налагахме с тояги, а от време на време някой голям чадър се търкулваше в прахта и известяваше на всички, че още един поклонник е целунал земята. Тези откъснати от света места отдавна не бяха виждали по-налудничава гледка. Мисля, че никога не е имало магарета толкова трудни за управляване като нашите и с толкова много долни, вбесяващи инстинкти. Понякога така оставахме без дъх от умора, че трябваше да се откажем да се борим с магаретата и те нарочно забавяха ход. Това заедно с умората и слънцето ни действуваше приспивно, а заспеше ли ездачът, магарето веднага лягаше. Моето магаре никога вече няма да види родния си дом. Прекалено често ляга. Ще му видя сметката.

Всички застанахме в огромния театър на древния Ефес — имам предвид амфитеатъра с каменните скамейки — и се снимахме. Предполагам, че там изглеждахме толкова естествено, колкото където и да е другаде. Ние не представляваме кой знае каква украса за безлюдната пустиня. Зелените ни чадъри и магаретата добавят известно величие към внушителните руини, но повече не можем да направим. Все пак имаме най-добри намерения.

Искам да кажа няколко думи за Ефес. На един висок стръмен хълм към морето се вижда руина от тежки сиви мраморни блокове. Там, според преданието, свети Павел е бил затворен преди осемнадесет нека. От тези стари стени се открива най-хубавата гледка към пустошта, където някога е бил Ефес най-гордият град на древността, чийто храм на Диана е бил така величествен и така изящно изработен, че е заемал видно място в списъка на седемте чудеса на света.

Зад нас е морето, а отпред се разстила равна зелена долина (всъщност блато), простираща се далече сред планините; вдясно на един висок хълм се издига древната крепост Аясалук; близо до нея в равнината е разрушената джамия на султан Селим (построена е върху гроба на свети Йоан и по-рано е била християнска църква): по-нататък пред нас е хълмът Прион, около чиято фасада са скупчени всички още запазени останки от развалините на Ефес; тясна долина ги отделя от дългата и със скалисти зъбери планина Корес. Гледката е красива, но тъжна, защото в тази широка равнина не могат да живеят хора и няма никакви човешки жилища. Ако не са порутените арки, огромните контрафорси и разрушените стени, които се издигат в подножието на хълма Прион, човек трудно би повярвал, че на това място е имало град, чиято слава е по-стара от християнските предания. Струва ни се невероятно, като си помислим, че неща, познати днес по целия свят като най-обикновени думи, принадлежат към историята и древните легенди на тази безмълвна, печална пустиня. Говорим за Аполон и Диана — те са родени тук; за превръщането на Сиринга в тръстика това е станало тук; за великия бог Пан — той е живял в пещерите на планината Корес: за амазонките — това бил любимият им дом; за Бакхус и Херкулес — и двамата са се сражавали тук с тези войнствени жени; за циклопите — тъкмо те са положили тежките мраморни блокове на руините ей там; за Омир — това е едно от многото му родни места; за Тимон Атински, Алкивиад, Лизандър, Агесилай — всички те са посещавали това място, а също и Александър Велики, Анибал, Антиох, Сципион, Лукул, Сула, Брут, Касий, Помпей, Цицерон и Август; Антоний е бил съдия в този град и веднъж по време на едно открито заседание на съда, докато адвокатите пледирали, напуснал мястото си, за да догони Клеопатра, която минала край вратата; оттук двамата често отплавали на разходки с галери със сребърни весла и парфюмирани платна в компанията на красиви момичета, които им прислужвали, и на актьори и музиканти, които ги забавлявали; в епоха, която ни се струва едва ли не съвременна — толкова отдалечена е от ранната история на този град, — апостолите Павел и Йоан проповядвали тук новата вяра и се предполага, че тук първият е бил хвърлен на дивите зверове, понеже в „Първото послание до коринтяните“ (глава XV, стих 32) той казва:

Ако по человечески се борих аз със зверове в Ефес…

Тогава все още били живи много хора, които са виждали Христос; тук умряла Мария Магдалена, тук Дева Мария завършила земните си дни заедно с Йоан (въпреки че Рим след това е сметнал за по-правилно да посочи гроба й на друго място); преди шест-седемстотин години — все едно че е било вчера — армии от облечени в брони кръстоносци се тълпели по тези улици; и — за да стигнем до дреболиите — ние говорим за „меандри“ на реките и тази добре позната дума придобива нов интерес за нас, когато откриваме, че тъкмо криволичещата река Меандър в онази там долина я е внесла в речника ни. Когато гледам обраслите с мъх руини и тази историческа пустиня, аз се чувствувам стар като мрачните хълмове наоколо. Човек може да чете Светото писание и да вярва в него, но не може да застане ей там, в разрушения театър, и мислено да го насели отново с изчезналите тълпи, които обкръжили последователите на апостол Павел и закрещели в един глас: „Велика е Диана Ефеска!“ Мисълта за вик в това обезлюдено място ме кара да потрепервам.

Ефес е удивителен град. Където и да отидеш из тези широки равнини, откриваш отломки от най-изящно изваяни мраморни статуи, пръснати сред прахта и бурените; прекрасни порфирни колони с канелюри от ценни видове мрамор стърчат от земята или лежат по нея; на всяка крачка се срещат капители с изящна резба, масивни пиедестали и полирани плочки с гравирани гръцки надписи. Това е свят на ценни реликви, на множество обезобразени и осакатени съкровища. И въпреки това какво са тези неща в сравнение с чудесата, които лежат заровени в земята? В Константинопол, в Пиза, в градовете на Испания има големи джамии и катедрали, чиито най-величествени колони са взети от храмовете и дворците на Ефес, и все пак тук само трябва да драснеш по земята, за да намериш други подобни на тях. Ние никога няма да узнаем що е великолепие, докато този величествен град не се открие за лъчите на слънцето.

В стария ефески амфитеатър, прочут с бунта на свети Павел, се натъкнахме на най-прекрасната статуя, която сме виждали досега, и тя ни направи силно впечатление (понеже ние не сме познавачи на изкуството и не можем лесно да изпаднем във възторг от него). Представлява мъжко тяло без глава, облечено в броня с главата на Медуза на нагръдника, но ние сме убедени, че такова достойнство и величие никога преди това не са били извайвани от камък.

Какви строители са били древните! Масивните арки на някои от тези развалини се крепят на основи, дебели петнадесет фута и издялани от цели мраморни блокове, някои от които са колкото голям пътнически сандък, а други — колкото хотелски диван. Те не са каменни черупки или шахти, пълни с боклуци, а стълбове от цял камък. Огромните арки, които може би са били градски порти, са построени по същия начин. Три хиляди години са устоявали те на бури и обсади и са били разтърсвани от не едно земетресение, но все още стоят. Когато копаят край тях, намират редове от тежка каменна зидария, които са така съвършени във всеки детайл, както са били в деня, когато великаните циклопи са ги завършили. Една английска компания има намерение да прави разкопки в Ефес… и тогава!

А сега си припомних…

Легендата за седмината спящи

Отсреща, в планината Прион, е пещерата на седмината спящи. Едно време, преди около хиляда и петстотин години, в Ефес недалеч един от друг живеели седмина момци, които принадлежали към презряната секта на християните. Случило се така, че добрият крал Максимилиан (аз разказвам тази приказка за добри момченца и момиченца), та случило се, казвам, че добрият крал Максимилиан започнал да преследва християните и скоро положението им станало твърде напечено. И така седмината момци си казали един на друг: „Хайде да тръгнем да пътешествуваме.“ И тръгнали да пътешествуват. Не се бавили да се сбогуват с майките, бащите и приятелите си. Само взели малко пари от родителите си и дрехи от приятелите за спомен из дългия път; взели и кучето Кетмер, собственост на съседа им Малхус, защото животното пъхнало главата си в нашийника, който случайно бил в ръката на един от момците, и те нямали време да го пуснат. Взели и няколко пилета, които се чувствували самотни в кокошарниците на съседите, а също и няколко бутилки с редки напитки от сергията на бакалина и после напуснали града. Малко по малко стигнали до една чудна пещера в планината Прион, влезли в нея, пирували и скоро след това продължили нататък. Но забравили там бутилките с редките напитки. Пътешествували по много земи и преживели много чудни приключения. Били добродетелни момци и никога не пропускали удобен случай да си изкарат прехраната. Девизът им бил следният: „Не отлагай днешната работа за утре.“ И така, когато срещнели някой самотен пътник, казвали: „Ето този човек има парички, хайде да го пребъркаме.“ И го пребърквали. Като изминали пет години, те се изморили от пътешествия и приключения и закопнели отново да видят родния дом, да чуят свидните гласове и да видят скъпите лица от младините си. Поради което пребъркали всички, които им попаднали, и тръгнали към Ефес. Добрият крал Максимилиан се бил покръстил в новата вяра и християните ликували, защото вече не били преследвани. Един ден по залез-слънце момците пристигнали в пещерата в планината Прион и си казали един на друг: „Нека преспим тук, а на сутринта ще идем да пируваме и да се веселим с приятелите си.“ И всички надигнали глас и казали: „Хитро измислено.“ Влезли те в пещерата и що да видят — бутилките с чудноватите питиета си стояли там, където ги били оставили, а момците тозчас преценили, че времето не е развалило отличния им вкус. Преценката била трезва и правилна. И така всеки от седмината изпил по шест бутилки, подир което се почувствували много изморени, легнали и дълбоко заспали.

Когато се събудили, един от тях — Йоанус, по фамилия Смитианус — казал: „Ние сме голи.“ И това било вярно. Дрехите им ги нямало, а парите, взети от един странник, когото пребъркали по пътя към града, лежали по земята — разядени, ръждясали и изтрити. Нямало го и кучето Кетмер — от него били останали само пиринчените части от нашийника. Момците дълго се дивили на тези работи. Но взели парите, прикрили голотата си с листа и се изкачили на върха на хълма. И тогава съвсем се озадачили. Нямало го прекрасния храм на Диана, в града се издигали много внушителни сгради, които те не били виждали преди, хора в странни дрехи се движели по улиците и всичко било променено.

Йоанус рекъл: „Това изглежда не е Ефес. Но ето го големия стадион, ето го огромния амфитеатър, където съм виждал да се събират седемдесет хиляди души. Ето я гората, а там е изворът, където свети Йоан Кръстител потапяше покръстените. Ей там е затворът на добрия свети Павел, където всички ние отивахме да докоснем древните вериги, в които е бил окован, за да изцелим душите си. Виждам гроба на апостол Лука, а в далечината е църквата, където почива свети Йоан и където християните от Ефес ходят два пъти в годината, за да събират прахта от гроба — нали прахта можела да възстановява тела, осакатени от някоя болест, и да пречиства душата от грехове. Но вижте как пристаните се издават в морето и колко много кораби са закотвени в залива. Виждате и колко се е разраснал Ефес — надалече в долината отвъд Прион и дори зад стените на Аясалук. Ето, всички хълмове са побелели от дворци и са нашарени от мраморни колонади. Колко могъщ е станал Ефес!“

И като се чудели на това, което виждали очите им, те слезли долу в града, купили си дрехи и се облекли. И когато щели да си тръгват, търговецът захапал със зъби монетите, които му дали, обърнал ги, погледал ги любопитно, хвърлил ги на тезгяха, вслушал се дали звънтят и после казал: „Тези пари са фалшиви!“ А те казали: „Слезни вдън преизподнята“ — и си заминали по пътя. Когато стигнали до домовете си, познали ги, въпреки че домовете изглеждали много стари и осиромашали. Зарадвали се. Изтичали до вратите, почукали, отворили им непознати хора и ги изгледали въпросително. Седмината много се развълнували, сърцата им забили учестено, лицата им ту поруменявали, ту побледнявали и накрая те взели да питат: „Къде е баща ми? Къде е майка ми? Къде са Дионисий, Серапион, Перикъл и Деций?“ А непознатите, които им отворили, отвърнали: „Не познаваме такива.“ И седмината попитали: „Как така не ги познавате? Откога живеете тук и къде са отишли тези, които живееха тук преди?“ А непознатите хора отговорили: „Вие се шегувате с нас, млади хора. Ние и бащите ни живеем под тези стрехи вече шест поколения. Имената, които изричате, почти са се изтрили от надгробните плочи и тези, които са ги носили, отдавна са изминали краткия си жизнен път, смели са се, пели са, понасяли са тъгите и умората, които са им били отредени, и сега си почиват. Сто и осемдесет лета са дошли и отминали и сто и осемдесет пъти са окапали есенните листа, откакто са увехнали розите по ланитите им и те са легнали в гроба.“

Тогава седмината момци обърнали гръб на домовете си и непознатите затворили вратите. Скитниците много се чудили и се вглеждали в лицето на всеки срещнат с надеждата да открият някой познат, но всички хора били чужди, отминавали ги и не казвали нито една приятелска дума. Момците се натъжили и наскърбили. Не след дълго те заговорили един гражданин и го попитали: „Кой царува сега в Ефес?“ А гражданинът отговорил: „Откъде идвате вие, та не знаете, че великият Лаерт царува в Ефес?“ Седмината се спогледали изумени и пак попитали: „А къде тогава е добрият крал Максимилиан?“

Гражданинът се дръпнал настрана като човек, който се страхува, и казал: „Тези хора наистина са луди или сънуват, иначе щяха да знаят, че кралят, за който говорят, е мъртъв от двеста и повече години.“

Тогава седмината прогледнали, видели истината и един от тях казал: „Горко ни, ние пихме от странните напитки. Те ни накараха да почувствуваме умора и да проспим в дълбок сън цели два века. Домовете ни са пусти, приятелите ни са мъртви. Ето, всичко е свършено, хайде да легнем и да умрем.“ И още в същия ден отишли, легнали и умрели. И в същия ден, в който се появили седмината изчезнали от Ефес — наскоро станали от сън, те отново заспали навеки, напуснали този свят. И до ден-днешен на гробовете им се четат имената им: Йоанус Смитианус, Коз, Поп, Асо, Терца, Вале, Игра. И редом със спящите лежат и бутилките с чудните питиета, а на тях са написани с дребни букви следните имена (може би това са имената на древни езически богове): Ром, Джин и Бренди.

Такава е историята за седмината спящи (с малки промени) и съм сигурен, че е вярна, защото аз самият съм виждал пещерата.

Наистина, толкова твърда е била вярата на древните в тази легенда, че дори до преди осем-девет века учените пътешественици са изпитвали суеверен страх от нея.

Двама от тях казват, че се осмелили да влязат вътре, но бързо избягали навън от боязън да не би да се забавят, да заспят и да надживеят правнуците си с някое и друго столетие. Дори до днес невежите местни жители се страхуват да спят в нея.