Марк Твен
Глупаци в чужбина (33) (Или Ново поклонение)

Глава V

Стромболи. Сицилия на лунна светлина. Заобикаляме Гръцките острови. Атина. Акрополът. Сред величествените паметници от древността. Цял свят от разрушени скулптури. Прочути местности.

Отново у дома! За пръв път от много седмици насам цялото корабно семейство се срещна на квартердека и си стисна ръцете. Пътешествениците бяха обиколили разни земи, но никой не липсваше, всички бяха живи и здрави, нищо не развали удоволствието от срещата. Отново паството се събра в пълен състав на палубата да послуша дружните викове на моряците, когато вдигат котва, и да маха за сбогом на бързо отдалечаващия се Неапол.

На обяд местата по масите отново се напълниха, играчите на домино бяха налице и на обляната в светлина горна палуба беше шумно и оживено като в доброто старо време: бяха минали само няколко седмици, но хората бяха така препълнени със случки, приключения и вълнения, че сякаш оттогава ни деляха години. На борда на „Квакер Сити“ не липсваше бодрост. Един път на този кораб да няма нищо квакерско.

В седем часа вечерта, когато хоризонтът на запад се позлати от потъващото в морето слънце и се обсипа с черните точки на далечни кораби, когато пълната луна плуваше високо над главите ни, а, тъмносиньото море под нас се сля със странния сумрак, оцветен от всички светлини и багри, ние съзряхме великолепния Стромболи. Как величествено се надигаше от морето този самотен монарх! Далечината го обличаше във виолетов мрак, смекчаваше с було от блещукаща мъгла грубите му черти и на нас ни се струваше, че го гледаме през сребърна паяжина. Факелът му беше угаснал, огньовете му тлееха и само високият стълб от пушек, който се издигаше нагоре и се изгубваше в лунната светлина, беше единственият знак, който той даваше, за да покаже, че е жив самодържец на морето, а не призрак на мъртвец.

В два часа през нощта профучахме през Месинския пролив и на ярката лунна светлина Италия отляво и Сицилия отдясно се виждаха така отчетливо, сякаш ги гледахме от средата на улица. Град Месина, млечнобял и осеян с газени фенери като със звезди, представляваше приказно зрелище. На палубата се бяхме събрали голяма компания, пушехме, разговаряхме шумно и чакахме да видим прочутите Сцила и Харибда. Не след дълго излезе и Оракула с вечния си далекоглед и се настани на палубата като втори Родоски колос. Изненадахме се, че го виждаме навън в такъв час. Никой не предполагаше, че той се интересува от древни легенди, като тази за Сцила и Харибда. Един от нас каза:

— Здравейте, докторе, какво правите тук посред нощ? Защо искате да видите това място?

— Защо искам да видя това място ли? Млади човече, малко ме познавате, иначе не бихте ми задавали този въпрос. Искам да видя всички места, които се споменават в Библията.

— Глупости! Това място не се споменава в Библията.

— Не се споменава в Библията! Това място не… Е, кое е това място, като знаете толкова много за него?

— Та това са Сцила и Харибда.

— Сцила и Ха… по дяволите! Мислех, че са Содом и Гомор!

И той прибра далекогледа си и слезе долу. Тази случка се разказва от всички на кораба. Правдоподобността й малко се накърнява от факта, че Оракула не изучаваше Библията и не се интересуваше специално от местата, споменати в Светото писание. Говори се, че Оракула се оплаквал, че в това топло време единственото сносно питие на борда е маслото. Той, разбира се, не е имал предвид маслото, но понеже този артикул поради липсата на лед сега е в разтопено състояние, да му се признае, че за пръв път в живота си е употребил правилно една дълга дума. В Рим той каза, че папата е старец с благородна осанка, но неговата „Илиада“ нищо не струва.

Прекарахме един приятен ден в пътуване край Гръцките острови. Те са силно планински. Преобладаващите им багри са сиво и кафяво, клонящо към червено. Малки бели селца се гушат в долините или са кацнали по високите отвесни скални стени край морето.

Залезът беше прекрасен — наситена алена руменина, която заля небето на запад и хвърли червеникав отблясък надалече върху морето. В тази част на света изглежда са рядкост хубавите или поне поразителните залези. Те са меки, чувствени, прекрасни, изящни, изискани и женствени, но тук още не сме видели залези като величествените пожари, които пламват по следата на залязващото слънце в далечния ни Север.

Но какво значение имаха за нас залезите, когато ни беше обхванало лудо вълнение от предстоящата среща с най-прочутия в света град! Какво ни интересуваха пейзажите, когато Агамемнон, Ахил и хиляда други герои от великото минало тържествено шествуваха във въображението ни! Какво значение имаха залезите, когато скоро щяхме да живеем, да дишаме и да крачим в самата древна Атина и, нещо повече, да се потопим в далечното минало и лично да наддаваме за робите Диоген и Платон на пазара или да клюкарствуваме със съседите си за обсадата на Троя или за победата при Маратон! Ние се отнесохме с презрение към залезите.

Най-после пристигнахме и влязохме в древното пристанище Пирея. Пуснахме котва на половин миля от селото. В далечината отвъд хълмистата равнина на Атика се виждаше малък хълм с квадратен връх, върху който имаше нещо, в което нашите далекогледи скоро разпознаха разрушените сгради на Атинската цитадела, и над тях изпъкваше древният Партенон. Въздухът тук е така необичайно чист и прозрачен, че през далекогледа различавахме всяка колона на тази внушителна сграда и дори по-дребните руини около нея добиха някакво подобие на форма. И това от пет-шест мили разстояние. В долината близо до Акропола (хълма с квадратния връх, за който споменах преди) самата Атина можеше да се види не съвсем ясно през обикновен лорнет. Всички очакваха с нетърпение да слязат на брега и колкото се може по-скоро да посетят тази земя на класическата древност. Нито една от страните, които видяхме, не беше събуждала такъв всеобщ интерес сред пътниците.

Но дойдоха лоши вести. Комендантът на Пирея пристигна с лодката си и каза, че ние трябва или да отплаваме, или да излезем от пристанището и да останем за единадесет дни затворени на кораба под строга карантина. Наложи се да вдигнем котва, да излезем от пристанището, да попълним запасите си за десетина-дванайсет часа и после да отплаваме за Константинопол. Това беше най-горчивото разочарование, което бяхме преживявали досега. Цял ден да стоим на котва, да виждаме Акропола и да трябва да заминем, без да посетим Атина! Не, думата „разочарование“ не е достатъчно силна, за да опише това, което чувствувахме при тези обстоятелства.

Целия следобед всички прекараха на палубата с книги, карти и далекогледи в се опитваха да определят кой „тесен скалист хребет“ е Ареопага, кой от полегатите хълмове е Пникс, кой хълм е Мусейон и така нататък. Ние се объркахме. Спорът се разгорещи и всеки държеше на своето. Религиозните се взираха с вълнение в един хълм, от който казваха, че е проповядвал свети Павел, други твърдяха, че това е Химетския хълм, а трети, че това е хълмът Пентеликон! След всичките тези неприятности можехме да бъдем сигурни само в едно — хълмът с квадратния връх беше Акрополът и величествената развалина, която го увенчаваше, беше Партенонът, който помнехме още от детството си от картинките по учебниците.

Питахме всеки, който се приближеше до кораба, дали в Пирея има охрана, дали тя е строга, може ли да ни залови, ако се промъкнем до брега, и какво ни заплашва, ако наистина се осмелим да направим това? Отговорите бяха обезкуражителни. Имаше силна полицейска охрана; Пирея е малък град и всеки чужденец, видян там, неизбежно ще привлече вниманието и залавянето му е сигурно. Комендантът каза, че наказанието ще е „тежко“. Когато го попитахме: „Колко тежко?“, той отговори: „Много строго.“ Това беше всичко, което изтръгнахме от него.

В единадесет часа през нощта, когато голяма част от пътниците бяха в леглата си, ние четиримата тихо се промъкнахме в една лодчица до брега под любезното покровителство на закритата от облаци луна и тръгнахме двама по двама, далече едни от други, с намерението да заобиколим Пирея отдалече, за да не попаднем в ръцете на полицията. Промъкването така крадешком по това скалисто и обрасло с коприва възвишение ме караше да се чувствувам така, като че ли съм се запътил да открадна нещо. Аз и другарят ми разговаряхме полугласно за законите на карантината и за наказанията, но в тази тема не намерихме нищо ободряващо. Аз бях добре осведомен по този въпрос. Само преди няколко дни нашият капитан ми разказа случая с мъжа, който доплувал до брега от кораб, поставен под карантина някъде си, и за това го затворили за шест месеца; а преди няколко години в Генуа капитанът на кораб, поставен под карантина, доплавал с лодката си до един заминаващ кораб, който вече бил излязъл от пристанището, и предал писмо до семейството си, а властите го затворили за три месеца, после извели кораба му в открито море и го предупредили да не се показва никога вече в това пристанище. Този разговор само помрачи настроението на нарушителите на карантината и затова го прекратихме. Заобиколихме града, без да срещнем някого, освен един мъж, който се вторачи любопитно в нас, без да каже нищо, и още десетина души, заспали на земята пред къщите си, но те не се събудиха, когато минахме край тях, затова пък разбудихме доста кучета и през цялото време едно-две, а понякога и десетина псета тичаха с лай по петите ни. Те лаеха така оглушително, че нашите спътници после ни казаха, че от борда на кораба дълго време са могли по лая на кучетата да се ориентират как напредваме и къде се намираме. Закритата от облаци луна още ни покровителствуваше. Когато направихме пълна обиколка на града и вече вървяхме между къщите в по-отдалечения му край, великолепното светило се показа, но ние вече не се страхувахме от лъчите му. Когато се приближихме до кладенеца на някаква къща, за да пием вода, собственикът просто ни погледна и си влезе вътре. Той остави мирно спящия град на благоволението ни. Тук с гордост мога да отбележа, че ние нищо не му направихме.

Понеже не видяхме никакъв път, избрахме си за ориентир един висок хълм вляво от Акропола и взехме курс право към него — през всякакви препятствия и по толкова неравна местност, каквато няма да намерите в целия свят, освен може би в Невада. Част от пътя ни беше покрит с дребни камъчета — стъпвахме върху шест наведнъж и те в миг се изтърколваха под краката ни. После вървяхме по суха, ронлива, прясно разорана земя. А след това дълго си проправяхме път през ниски заплетени лози, които взехме за къпини. Като оставим настрана лозите, равнината на Атика беше безплодна, изоставена, лишена от поезия пустош; чудя се каква ли е била тя през златния век на Гърция, пет столетия преди Христа?

Около един часа през нощта, когато се бяхме разгорещили от бързото ходене и изгаряхме от жажда, Дан възкликна: „Та тези храсталаци са лози!“ и за пет минути ние набрахме двайсетина големи бели вкусни грозда, но тъкмо се навеждахме за още и една тъмна фигура се надигна тайнствено от сенките край нас с вик, „Хо!“ Наложи се да си тръгнем.

След десет минути се натъкнахме на добър път и той, за разлика от някои други, на които бяхме попадали преди, водеше в правилната посока. Тръгнахме по него. Беше прекрасен — широк, равен, бял и в отлично състояние, а от двете му страни дървета и буйни лозя хвърляха сянка по протежение на една миля. На два пъти крадохме грозде, но втория път някакъв невидим тип завика по нас. Пак се наложи да си тръгнем. Повече не бракониерствувахме из тези лозя.

Скоро се натъкнахме на древен акведукт, издигнат върху каменни арки, и от този миг нататък навред около нас се разстилаха развалини — наближаваше краят на пътешествието ни. Вече бяхме изгубили от поглед и Акропола, и високия хълм и аз поисках да не се отклоняваме от пътя, докато не ги стигнем, но другите отхвърлиха предложението ми и ние с мъка се заизкачвахме по каменистия хълм, намиращ се точно пред нас, от билото му видяхме втори хълм, изкачихме и него и видяхме трети! И така цял час. Капнахме от умора. Скоро попаднахме наред отворени гробове, изсечени в скалата (известно време един от тях е служил за затвор на Сократ), заобиколихме хълма и ненадейно пред нас се появиха руините на цитаделата в цялото си величие! Бързо пресякохме клисурата, изкачихме се по виещ се път и застанахме пред Акропола, а грамадните стени на цитаделата се извисяваха над главите ни. Не спряхме да разгледаме масивните каменни блокове, да премерим височината им или да отгатнем колко са дебели, а веднага минахме по голям сводест коридор като по железопътен тунел и отидохме право при вратата, която води към древните храмове. Тя беше заключена! И така, като че ли не ни беше съдено да застанем лице в лице с великия Партенон. Седнахме и проведохме военен съвет. Резултатът беше следният: вратата беше дървена и доста паянтова — решихме да я разбием. Това приличаше на светотатство, но ние идвахме отдалече и много бързахме. Нямахме време да търсим гидове и пазачи; трябваше да бъдем на кораба преди разсъмване. Наложи се да поспорим малко. Планът беше чудесен, но когато започнахме да разбиваме вратата, се оказа, че не можем да се справим. Заобиколихме стената и открихме нисък бастион — отвън висок осем фута, а отвътре — десет-дванадесет. Дени реши да се покатери по него, а ние се приготвихме да го последваме. С голяма мъка най-после той се изкачи по стената и седна отгоре, но няколко камъка се отрониха и паднаха с трясък вътре в двора. Веднага се чу блъскане на врати, раздаде се вик. Дени в миг скочи от стената и ние се оттеглихме в безпорядък към вратата. Четиристотин и осемдесет години преди Христа Ксеркс превзел тази могъща цитадела, след като нахлул в Гърция с пет милиона войници, а ако ние, четирима американци, бяхме останали необезпокоявани още пет минути, също щяхме да я превземем.

Гарнизонът се появи — четирима гърци. Вдигнахме врява пред вратата и те ни пуснаха. (Подкуп и продажност.)

Прекосихме обширен двор, влязохме през огромна врата и стъпихме на плочи от най-чист бял мрамор, силно изтъркани от човешки нозе. Облени от лунна светлина, пред нас се издигаха най-величествените руини, които бяхме виждали — Пропилеите, малкият храм на Минерва, храмът на Херкулес и величественият Партенон. (Тези имена научихме от гида грък, който изглежда не знаеше повече, отколкото трябва да знаят седем души.) Всички тези сгради са построени от най-бял пентеликонски мрамор, но сега леко розовеят. Там, където се е отчупил някой къс обаче, мраморът е бял като най-фина захар. Шест кариатиди, шест мраморни жени в надиплени одежди, подпират портика на храма на Херкулес, но другите сгради са обкръжени от масивни дорийски и йонийски колони, чиито канелюри и капители все още не са загубили съвсем съвършенството си, въпреки че над тях са преминали множество столетия и са изтърпели не една обсада. Партенонът двеста двадесет и шест фута дълъг, сто широк и седемдесет висок — първоначално е бил заобиколен от всички страни с колони — по два реда по осем колони на двете къси страни и по един ред от седемнадесет колони на двете дълги страни — и е бил една от най-изящните и красиви сгради, строени някога.

Повечето от внушителните колони на Партенона още стоят, но покривът го няма. Преди двеста и петдесет години той все още е бил цял, но един снаряд паднал във венецианския склад за муниции, последвалата експлозия го разрушила и го оставила без покрив. От Партенона си спомням много малко и затова, заради хората с лоша памет, съм вмъкнал някои факти и цифри. Взех ги от пътеводителя.

Докато скитахме замислено по настлания с мрамор под на този величествен храм, пейзажът около нас ни внушаваше странни мисли. Тук-там в щедро изобилие се белееха статуи на мъже и жени, подпрени на мраморни блокове, някои от тях без ръце, други без крака, трети без глави, но на лунната светлина всички те изглеждаха скръбни и изумително живи! Те се изправяха и заобикаляха отвред среднощния натрапник, втренчваха се в него с каменни очи от ненадейно появили се кътчета и ниши; надничаха към него над купчини отломъци в дъното на пусти коридори; преграждаха пътя му в средата на широкия форум и, безръки, строго му сочеха изхода от светия храм, а през липсващия покрив надзърташе луната, шареше пода с ивици светлина и хвърляше наклонените сенки на колоните върху пръснатите отломки и счупените статуи.

Заобикаляше ни цял свят от разрушени скулптури! Стотици осакатени статуи от всички големини, изкусно изваяни, наредени в редици, натрупани на купове, пръснати из обширната територия на Акропола; огромни мраморни блокове, които са били част от антаблемана, покрити с барелефи, изобразяващи битки и обсади, бойни кораби с три и четири реда гребла, шествия и процесии — всичко, което може да ви дойде наум. Историята разказва, че храмовете на Акропола са били пълни с най-величествени произведения на Праксител и Фидий, а и на много други велики скулптори. Тези красиви отломки безспорно доказват това.

Излязохме на обраслия с трева и осеян с каменни отломки двор зад Партенона. Понякога се стряскахме при вида на някое бяло каменно лице, което внезапно се втренчваше в нас от тревата с мъртвите си очи. Тук сякаш гъмжеше от духове. Почти очаквах да видя атинските герои отпреди двадесет века да изплуват от сенките и да се прокраднат в храма, който така добре са познавали и с който така безкрайно са се гордеели.

Пълната луна вече се беше вдигнала високо над безоблачното небе. Незабелязано стигнахме до високите бойници на цитаделата, погледнахме надолу и какво мислите! Истинско видение! Атина на лунна светлина! Пророкът, който си помислил, че красотите на Новия Йерусалим са се открили пред него, сигурно е видял точно това! Атина лежеше в равнината точно под краката ни и ние я виждахме цялата — все едно че я гледахме от балон. Не видяхме нищо, прилично на улица, всяка къща, всеки прозорец, всяка полазила по стените лоза, всяка издатина бяха така ясно очертани, като че ли беше обяд; но нямаше никакъв ослепителен блясък, нищо грубо или отблъскващо — безмълвният град беше залят от най-меката лунна светлина и приличаше на живо същество, потънало в спокоен сън. В по-далечния му край се виждаше малък храм, чиито изящни колони и богато украсена фасада грееха с наситен блясък, приковаващ погледа като магия, а по-наблизо кралският дворец извисяваше кремавите си стени сред градина от храсти, цялата изпъстрена с изобилие от кехлибарени светлини — дъжд от златни искри, които загубваха блясъка си от сиянието на луната и просветваха меко на фона на море от тъмен листак като бледите звезди на Млечния път. Над главите ни — великолепните колони, величествени и в разрухата си, под нозете ни — заспалият град, в далечината сребърното море! По целия свят няма друга по-прекрасна картина.

Когато се обърнахме и отново тръгнахме из храма, ми се прииска забележителните мъже, които са седели в него в древни времена, да го посетят пак и да се покажат пред любопитните ни погледи — Платон, Аристотел, Демостен, Сократ, Фокион, Питагор, Евклид, Пиндар, Ксенофонт, Херодот, Праксител, Фидий, художникът Зевксис. Какво съзвездие от прочути имена! Но най-много ми се искаше старикът Диоген, който върви пипнешком с фенера си и търси един-единствен честен човек в целия свят, да намине насам и да се срещне с нас. Не трябва може би да го казвам, но предполагам, че тогава би угасил фенера си.

Оставихме Партенона да стои на стража над древна Атина, както е стоял цели две хиляди и петстотин години, и излязохме от цитаделата. В далечината се виждаше древният, но все още съвършен Тезейон, а близо до него, на запад, беше Бема, където Демостен изричал своите филипики и разпалвал неуверения патриотизъм на сънародниците си. Надясно беше хълмът на Марс, където в древни времена е заседавал ареопагът и където свети Павел определил позициите си, а под него — пазарът, където той всеки ден разговарял с бъбривите атиняни. Покатерихме се по каменните стъпала, по които се изкачвал свети Павел, застанахме на площада, където стоял той, опитахме се да си спомним какво пише Библията по този въпрос, но кой знае защо, не можах да си спомня тези думи. Намерих ги по-късно:

А Павел, като ги чакаше в Атина, раздражаваше се духът му в него, като гледаше града, пълен с идоли.

И тъй разговаряше се в съборището с юдеите и с набожните, и по пазара всеки ден с онези, които му се случваха.

* * *

И взеха го, та го заведоха на Ареопаг, и казваха: Можем ли разуме какво е това ново учение, което ти проповядваш?

* * *

И застана Павел насред Ареопаг, и рече: Мъже Атинейци, по всичко ви гледам, че сте твърде набожни.

Защото като минувах, та разгледвах светите ви места, намерих едно капище, на което бе написано НЕЗНАЕМОМУ БОГУ. Тогоз прочее, когото вие не знаете, а почитате, него ви проповядвам аз.

(Деянията на апостолите, глава 17)

След малко се сетихме, че ако искаме да се върнем у дома, преди денят да ни е издал, е по-добре да тръгваме. Затова побързахме към къщи. Когато се отдалечихме, хвърлихме прощален поглед към Партенона, където лунната светлина струеше през колонадите и посребряваше капителите му. Както изглеждаше той тогава, тържествен, величествен и прекрасен, такъв ще остане завинаги в паметта ни.

Докато вървяхме, започнахме да преодоляваме страха си и вече не ни беше грижа нито за карантинната полиция, нито за някой друг. Станахме дръзки и безразсъдни, а веднъж във внезапен изблик на смелост аз дори замерих едно куче с камък. Обаче ми беше приятно да си мисля, че не го ударих, защото господарят му можеше да излезе полицай. Вдъхновена от тази щастлива неудача, моята храброст стана напълно неконтролируема и понякога дори си свируках, макар и тихичко. Но дързостта поражда дързост и скоро се гмурнах в едно лозе, напълно осветено от луната, и плених цял галон великолепно грозде, без дори да обърна внимание на селянина, който мина край нас на муле. Дени и Бърч последваха примера ми. Сега имахме достатъчно грозде за десет души, но и Джексън също щеше да се пръсне от смелост, та скоро и той се принуди да влезе в едно лозе. Но първия грозд, който грабна, ни донесе беда. Раздърпан, брадясал разбойник с вик изскочи на обляния от лунна светлина път и размаха мушкет! Тръгнахме към Пирея — разбира се, не тичахме, а само напредвахме бързо. Разбойникът извика отново, но ние продължихме да напредваме. Ставаше късно и нямахме време, за да го пилеем за всяко магаре, което иска да ни дърдори банални глупости на гръцки. Нямаше да имаме нищо против да си поговорим с него, ако не бързахме. След малко Дени каза: „Преследват ни!“

Обърнахме се: разбира се, че ни преследваха — трима фантастични пирати, въоръжени с пушки. Намалихме крачката, за да им дадем възможност да се приближат, а междувременно аз извадих товара си от грозде и решително, но неохотно го хвърлих в сенките край пътя. Не ме беше страх. Само почувствувах, че не е правилно да се краде грозде. Още повече, когато собственикът е наблизо, и не само той, но и приятелите му. Злодеите се приближиха, претърсиха вързопа, който доктор Бърч носеше в ръката си, и погледнаха доктора навъсено, след като установиха, че у него няма нищо, освен няколко свещени камъка от хълма на Марс — но това не беше контрабанда. Те очевидно подозираха, че ги е измамил и изглеждаха склонни да скалпират цялата компания. Но накрая ни пуснаха с предупреждение, изречено, предполагам, на отличен гръцки, и тръгнаха спокойно по петите ни. След като изминаха триста ярда, спряха и ние продължихме пътя си радостни. Но ето че друг въоръжен нехранимайко излезе от сенките, зае мястото им и измина двеста ярда по петите ни. После ни предаде на трети злодей, който се появи кой знае откъде, а той на свой ред ни предаде на четвърти! Миля и половина тилът ни беше охраняван през цялото време от въоръжени мъже. Никога през живота си не съм пътувал с такива почести.

Мина доста време, преди да се осмелим да откраднем още грозде, но при първия опит размърдахме друг един неприятен разбойник и тогава прекратихме всякакво бракониерство в тази насока. Предполагам, че човекът, който мина край нас на муле, е поставил всички тези стражи от Атина до Пирея специално заради нас.

Всяко поле по този дълъг път беше охранявано от въоръжен часовой — някои от тях положително бяха заспали, но въпреки това бяха на разположение. Оттук личи що за страна е съвременна Атика — общество от съмнителни личности. Стражите не пазеха собствеността си от чужденци, а един от друг, понеже чужденците рядко посещават Атина и Пирея, а ако се отбият, то идват денем и могат за пет пари да си купят колкото искат грозде. Жителите на съвременна Атика са отявлени крадци и лъжци, ако клюката не лъже, а аз охотно вярвам, че тя казва истината.

Точно когато първите багри на зората порумениха небето на изток и превърнаха украсения с колони Партенон в счупена арфа, окачена на бисерния хоризонт, ние изминахме тринадесетата миля от изморителния си поход по заобиколни пътища и се появихме на морския бряг близо до корабите с обичайния си ескорт от хиляда и петстотин пирейски кучета, виещи по петите ни. Извикахме една лодка, която беше на двеста-триста ярда от брега, и в миг открихме, че това е полицейска лодка, която следи за евентуални нарушители на карантината. Затова се скрихме — вече бяхме свикнали с това — и когато полицаите пристигнаха на мястото, което току-що бяхме заемали, ние вече не бяхме там. Те тръгнаха с лодката си покрай брега, но в погрешна посока, и след малко нашата собствена лодка се появи от мрака и ни взе на борда си. От кораба бяха чули сигнала ни. Ние гребяхме безшумно и преди полицейската лодка отново да се появи, бяхме в безопасност у дома.

Още четирима от нашите пасажери имаха силно желание да посетят Атина и тръгнаха половин час, след като се върнахме, но само пет минути след като слязоха на брега, полицията ги откри и така ожесточено ги подгони, че те едва се спасиха на лодката си и това беше всичко. Отказаха се от опасното си начинание.

Днес отплаваме за Константинопол, но някои от нас това малко ги тревожи. Видяхме всичко, което може да се види в древния град, който се е родил хиляда и шестстотин години преди Христос и е бил вече стар, преди да поставят основите на Троя — и то го видяхме в най-привлекателния му вид. Тогава защо да се тревожим?

Още двама пътници преминали блокадата успешно миналата нощ. Узнахме за това тази сутрин. Те се измъкнали така тихо, че на кораба открили отсъствието им едва след няколко часа. Имали дори наглостта да влязат в Пирея рано привечер и да вземат файтон. Рискували да прибавят два-три месеца затвор към останалите приключения на екскурзията си до Божи гроб. Възхищавам се от „дързостта им“^[1]. Но те отишли и се върнали благополучно, без да изминат нито крачка пеша.