Марк Твен
Глупаци в чужбина (30) (Или Ново поклонение)

Глава II

Неапол. Анунциата. Изкачването на Везувий. Монашески чудеса. Чужденецът и наемният файтонджия. Изглед към нощен Неапол от планината. Изкачването на Везувий (продължение)

„Квакер Сити“ стои в пристанището на Неапол под карантина. Той е тук от няколко дни и ще остане още няколко. Ние, които дойдохме от Рим с влак, избягнахме това нещастие. Разбира се, на никого не е разрешено да се качва на кораба или да слиза на брега. Сега „Квакер Сити“ е затвор. През тези дълги слънчеви дни пасажерите по всяка вероятност само гледат от задната палуба към Везувий и към красивия град — и псуват. Помислете си — да прекарате десет дни в такива развлечения! Всеки ден излизаме в морето с лодка и ги каним да слязат на брега. Това ги успокоява. Спираме на десет стъпки от кораба и им разказваме колко великолепен е градът, колко по-добри са хотелите тук, отколкото където и да е в Европа, колко е прохладно, какви замръзнали планини от сладолед има, колко хубаво прекарваме времето си в лудуване из околностите и в плаване до островите в залива. Това уталожва нервите им.

Изкачването на Везувий

Дълго ще помня нашето пътуване до Везувий — отчасти поради забележителностите, които видяхме, но главно поради умората. Двама-трима от нашите си почивахме два дни сред спокойния и красив пейзаж на остров Иския, на осемнадесет мили от пристанището. Нарекохме го „почивка“, но тъй и не си спомням в какво се състоеше почивката, понеже, когато се върнахме в Неапол, не бяхме спали вече четиридесет и осем часа. Тъкмо се канехме да си легнем рано вечерта и да наваксаме малко от пропуснатия сън, когато чухме за експедицията до Везувий. Щяхме да бъдем осем души в групата и да тръгнем от Неапол в полунощ. Запасихме се с малко провизии за пътуването, наехме файтони да ни закарат до Анунциата и после се разхождахме из града до дванадесет, за да не заспим. Тръгнахме точно навреме и след час и половина бяхме в градчето Анунциата. То е най-последното място под слънцето. В други градове на Италия хората лежат кротко наоколо и чакат да ги попитате нещо или да направите нещо, от което да изкарат някоя и друга пара, но в Анунциата те са загубили дори този остатък от деликатност. Грабват шала на някоя дама от стола й, дават й го и искат пари. Отварят вратата на каретата и искат пари, затварят я, като слезеш, и искат пари. Помогнат ви да си свалите палтото — два цента, изчеткат ви дрехите и ги направят по-мръсни отпреди два цента, усмихнат ви се — два цента; поклонят ви се с лигаво-сервилна усмивка и с шапка в ръка — два цента; доброволно дават всякаква информация, например, че мулетата ще дойдат скоро — два цента, че е топъл ден, сър — два цента, че ще се изкачите за два часа — два цента. И така си живеят. Тълпят се около вас, нападат ви, събират се на рояк, потят се, миришат противно и имат безчестен, подъл и раболепен вид. Не съществува услуга, която да е толкова унизителна, че да не могат да я извършат за пари. Нямах възможност да разбера нещо за висшите класи по собствени наблюдения, но от това, което чувам да се говори за тях, съдя, че липсващите им една-две от лошите черти на тълпата те компенсират с една-две други, още по-лоши. Как просят тези хора! И много от тях са добре облечени.

Казах, че не знам нищо лошо за висшите класи от собствени наблюдения. Я да си припомня! Бях забравил. Това, което вчера вечерта видях да върши цветът на висшето общество, мисля, че и най-долната тълпа, която може да се събере от крайните квартали на християнския свят, би се засрамила да извърши. Събраха се стотици, дори хиляди зрители в големия театър Сан Карло за… за какво мислите? Просто за да се присмеят на една стара жена — да се подиграят, да освиркат, да се надсмеят над актриса, която някога са боготворили, но чиято красота сега е повехнала и чийто глас е загубил предишното си богатство. Всеки говореше за предстоящото рядко развлечение. Казваха, че театърът ще бъде претъпкан, защото ще пее Фрезолини. Говореше се, че тя вече не може да пее добре, но въпреки това хората обичат да я гледат. Затова отидохме и ние. Всеки път, когато тя пееше, те дюдюкаха и се смееха — целият великолепен театър — и щом тя напусна сцената, я извикаха отново с ръкопляскания. Един или два пъти я викаха на бис пет-шест пъти един след друг, посрещаха я с дюдюкане, когато се появеше, и я изпращаха със свиркане и смях, когато свършеше — после веднага я викаха на бис и отново я обиждаха! И как се наслаждаваха знатните негодници! Господа с бели ръкавици и елегантни дами се смееха до сълзи и пляскаха с ръце в истински възторг, когато нещастната стара жена излизаше кротко за шести път, търпеливо и без да се оплаква, за да срещне буря от дюдюкане! Това беше толкова жестоко, разпуснато и бездушно зрелище! Певицата щеше да покори публика от американски хулигани със смелото си и твърдо спокойствие (понеже тя излизаше на бис след бис, усмихваше се, покланяше се любезно, пееше колкото може най-добре и си тръгваше с поклони сред присмех и дюдюкане, без да се смути или ядоса), и, разбира се, във всяка друга страна освен Италия нейният пол и безпомощност сигурно щяха да й бъдат силна защита — тя не би се нуждала от друга. Представете си каква тълпа от дребни душици се беше събрала в театъра вчера вечерта. Ако директорът можеше да напълни театъра си само с души на неаполитанци без телата, той би си докарал не по-малко от деветдесет милиона долара чисти. Какви ли качества трябва да притежава човек, за да му позволят да помогне на три хиляди мерзавци да освиркват, да се подиграват и да се смеят на една безпомощна стара жена и срамно да я унижават? Той трябва да притежава всички лоши и долни черти на характера, които съществуват. Моите наблюдения ме убеждават (не обичам да рискувам да излизам извън кръга на собствените си наблюдения), че висшите класи в Неапол притежават тези качества. Иначе може би са много добри хора, не се наемам да ги съдя.

Изкачването на Везувий

(Продължение)

В Неапол дълбоко вярват на една от най-жалките религиозни измами, които могат да се видят в Италия — чудното втечняване на кръвта на свети Януарий. Два пъти в годината духовенството събира всички хора в катедралата, изважда се мускалчето със съсирената кръв и се показва как тя бавно се разтваря и става течна, и всеки ден в течение на осем дни този мрачен фарс се повтаря, като в същото време свещениците вървят сред тълпата и събират пари за зрелището. През първия ден кръвта се втечнява за четиридесет и седем минути — тогава църквата е препълнена и трябва да се даде време на събирачите да направят обиколката си; след това с всеки изминат ден тя се втечнява все по-бързо, докато на осмия ден само при няколко десетки присъствуващи на чудото, тя се втечнява за четири минути.

А тук веднъж в годината се провежда и великолепно шествие от свещеници, граждани, войници, моряци и висши сановници от градската управа, за да обръснат главата на едно изображение на мадоната — чучело, натъпкано и изрисувано като шапкарски манекен, чиято коса по чудо израства и се възстановява до предишната си дължина на всеки дванайсет месеца. Допреди четири-пет години тук все още се извършвал обреда с бръсненето. То било източник на голяма печалба за църквата, която притежавала това забележително чучело и церемонията на публичното му бръснене се провеждала винаги с най-голям блясък и разкош — колкото по-пищно, толкова по-добре, колкото по-вълнуваща била церемонията, толкова по-големи тълпи привличала тя и толкова по-солидни доходи донасяла, — но най-после дошъл ден, когато папата и служителите му изгубили популярността си в Неапол и градската управа спряла ежегодното шоу на мадоната.

Тези два примера показват, че има два типа неаполитанци — разделят ги тези две възможно най-глупави измами, в които половината от населението фанатично и предано вярва, а другата половина или също вярва, или пък не казва нищо по въпроса и така подкрепя фалшификацията. Убеден съм, че цялото население вярва в тези жалки, евтини чудеса — хора, които искат по два цента всеки път, когато ви се покланят, и които оскърбяват жена, мисля, че са способни на това.

Изкачването на Везувий

(Продължение)

Неаполитанците винаги искат четири пъти повече пари, отколкото възнамеряват да вземат, но ако им дадеш това, което са поискали отначало, те се засрамват от себе си, че са си поставили толкова ниска цел, и веднага искат повече. Когато трябва да се плащат и получават пари, винаги има някакво яростно дърдорене и жестикулиране. Човек не може да си купи миди за два цента без неприятности и кавги. Един „курс“ във файтон с два коня струва един франк — това е закон, но файтонджията под един или друг предлог винаги иска повече и ако получи парите без пазарлък, поставя ново изискване. Казват, че някакъв чужденец наел файтон с един кон за един „курс“ при тарифа половин франк. За експеримент той дал на файтонджията пет франка. Той поискал още и получил един франк. Отново поискал още, получил един франк, поискал още и му отказали. Разярил се, отново му отказали и вдигнал врява. Чужденецът казал: „Добре, върни ми седемте франка и тогава ще видим“ и когато ги получил, дал на файтонджията половин франк, а той веднага поискал два цента да се почерпи. Вероятно ще си помислите, че съм предубеден. Може би е вярно. Ще се срамувам от себе си, ако не съм.

Изкачването на Везувий

(Продължение)

Е, както казах, получихме мулетата и конете след час и половина пазарене с населението на Анунциата и сънливо заизкачвахме планината с по един скитник при опашката на всяко муле, който се преструваше, че подкарва животното, но всъщност го задържаше и правеше така, че то да влачи него самия. Отначало напредвах бавно, но идеята да плащам на моя съпровождач пет франка, за да дърпа мулето ми назад и да му пречи да се изкачва по хълма престана да ми харесва и затова го освободих. После започнах да напредвам по-бързо.

От една висока точка на планинския склон се открива великолепна гледка към Неапол. Друго, разбира се, не видяхме освен газените фенери: две трети окръжност, заобикаляща големия залив — диамантено колие, проблясващо сред мрака в далечината с по-слаб блясък от звездите над нас, но с по-мека и пищна красота, — а над целия огромен град светлините се пресичаха отново и отново в не една искряща линия и дъга. Зад града, далече извън и около него, над километри равнина се бяха пръснали редове, кръгове и гроздове от светлини, всичките те блестяха като скъпоценни камъни и отбелязваха местата, където спяха двадесетина селца. По това време типът, който висеше на опашката на вървящия пред мене кон и прилагаше всички видове ненужни жестокости върху животното, получи един ритник и отхвръкна на около осемдесет метра, този инцидент заедно с приказното зрелище на светлините в далечината ме изпълни със спокойно щастие и аз се зарадвах, че съм тръгнал към Везувий.

Изкачването на Везувий

(Продължение)

От тази тема ще стане отличен материал за една глава и утре или вдругиден ще я напиша.