Марк Твен
Глупаци в чужбина (23) (Или Ново поклонение)

Глава XXII

Нощ във Венеция. „Веселият гондолиер“. Великолепен празник на лунна светлина. Забележителностите на Венеция. Забравената майка на републиките.

Тази Венеция, която е била високомерна, непобедима, великолепна република почти четиринадесет столетия, чиито армии карали света да им се възхищава, когато и където и да воювали, чийто военен флот владеел моретата, а търговските й кораби карали най-далечните океани да побеляват от платната им и натоварвали тези пристани със стоки от всички земи, е станала плячка на бедността, занемареността и на навяващ скръб упадък. Преди шестстотин години Венеция е била владетелка на търговията, нейният пазар бил големият търговски център, мястото, откъдето купищата стоки от Изтока се разпределяли из Западния свят. Днес пристаните й са пусти, складовете й са празни, търговските й кораби са изчезнали, армиите и военният й флот са само спомени. Славата й е отминала и с рушащото се величие на кейовете и дворците си тя стои сред застоялите води на лагуните си, изоставена и обедняла, забравена от света. Тя, която в честитите си дни е владеела търговията на цяло полукълбо и е определяла съдбата на цели нации само като махнела с могъщата си десница, е станала най-бедният град на земята — амбулантен търговец на стъклени мъниста за жените, на дребни играчки и дрънкулки за ученички и деца.

Многоуважаваната Майка на републиките едва ли е подходяща тема за лекомислени разговори или за празното клюкарство на туристите. Изглежда светотатство да се нарушава старинната романтика, която ни я показва деликатно отдалече като през цветна мъгла и закрива разрухата и опустошението. Човек трябва наистина да отвърне очи от дрипите, от бедността и унижението и да си представя Венеция само такава, каквато е била, когато потопила флотилиите на Карл Велики, когато смирила Фридрих Барбароса или когато развявала знамената на победата над Константинопол.

Пристигнахме във Венеция в осем часа вечерта и се качихме на една катафалка, собственост на Grand Hotel d’Europe^[1]. Тази измишльотина приличаше във всеки случай по-скоро на катафалка, въпреки че, собствено казано, беше гондола. Ето я значи легендарната венецианска гондола! Приказната лодка, с която знатните кавалери от старите времена имали обичай да порят водите на осветените от луната канали и да четат красноречиви любовни послания в нежните очи на красиви патрицианки, докато веселият гондолиер в копринен жакет свирел на китара и пеел така, както само гондолиерите могат да пеят! Това ли е прочутата гондола? Това ли е великолепният гондолиер? Първата е черно ръждясало кану с нещо като ковчег, пльоснат в средата й, а вторият — мръсен, бос гамен, излагащ на показ бялата част от облеклото си, която би трябвало да бъде неприкосновена за очите на хората. Скоро след като направи завой и стрелна катафалката си в една мрачна канавка между две дълги редици много високи необитаеми сгради, веселият гондолиер запя, верен на традициите на племето си. Потърпях малко. После казах:

— Ей, ти, Родериго Гонзалес Микеланджело, аз съм поклонник и чужденец, но няма да позволя да се убиват чувствата ми с подобно мяучене. Ако продължаваш така, някой от нас ще глътне малко вода. Стига ми, че съкровените ми мечти за Венеция са завинаги разбити, що се отнася до романтичната гондола и великолепния гондолиер, ала няма да оставя тази съсипия да продължава; против волята си ще се примиря с катафалката и ти можеш на спокойствие да развяваш белия флаг на примирието, но тук се заклевам със страшна и кървава клетва, че няма повече да пееш. Още едно изскимтяване и те хвърлям зад борда.

Започнах да чувствувам, че старата Венеция на песните и легендите завинаги е изчезнала. Но прекалено избързвах. След няколко минути елегантно се понесохме по Канале Гранде и на меката лунна светлина се откри Венецията на поезията и романтиката. Направо от водата се издигаха дълги редици мраморни дворци, гондоли се плъзгаха бързо насам-натам и внезапно изчезваха в неподозирани врати и улички, тежки каменни мостове хвърляха сенките си върху блестящите вълни. Навсякъде цареше живот и движение, но все пак навсякъде се чувствуваше затишие, предпазливо безмълвие, което намекваше за тайни авантюри на наемни убийци и любовници, а в същото време мрачните стари дворци на републиката, облечени наполовина в лунни лъчи и наполовина в мистериозни сенки, имаха такъв вид, сякаш и сега следяха точно за такива авантюри. Над водата се понесе музика — Венеция напълно съвпадна с представата ми.

Гледката беше прекрасна — много нежна, мечтателна и пленителна. Но какво е тази Венеция в сравнение с полунощна Венеция? Нищо. Имаше празник, грандиозен празник в чест на някакъв светия, който помогнал за прекратяването на холерата преди триста години, и цяла Венеция беше наизлязла по каналите. Празникът не беше обикновена работа, понеже венецианците знаеха, че скоро отново могат да им потрябват услугите на светеца, сега, когато холерата се разпространяваше навсякъде. Затова върху огромно пространство — около една трета миля широко и две мили дълго — се бяха събрали две хиляди гондоли, всяка една от тях беше окичена с два, десет, двадесет и дори тридесет цветни фенера и имаше от четири до десетина пасажера. Докъдето стига погледът, цветните светлини бяха скупчени като огромна градина от пъстри цветя, с тази разлика, че тези цветя не стояха за миг неподвижни. Те непрестанно се плъзгаха ту навън, ту навътре, сливаха се и съблазняваха човек да направи опит да проследи криволичещите им движения. Тук-там яркочервен, зелен или син блясък от изплъзваща се ракета великолепно осветяваше всички лодки около себе си. Всяка гондола, която мина покрай нас с полумесеците, пирамидите и кръговете си от цветни фенери, окачени горе и осветяващи лицата на младите, красиви и парфюмирани хора под тях, беше прекрасна, а отраженията на тези светлини — толкова дълги и тънки, така безбройни и многоцветни, така извити и накъдрени от вълните — неповторима, вълшебна прелест. Много компании от млади дами и джентълмени бяха украсили гондолите си за официалния случай и вечеряха на борда, като бяха довели и слугите си, облечени във фракове и бели вратовръзки, да им прислужват около маси, наредени като за сватбено угощение. Предполагам, че бяха донесли скъпите глобуси, дантелените и копринените завеси от гостните си. В гондолите имаше пиана и китари и младежите свиреха и пееха откъси от опери, докато плебейските гондоли с хартиени фенери от предградията и задните улички се скупчваха наоколо да зяпат и да слушат.

Навсякъде се чуваше музика — хорове, струнни оркестри, духови оркестри, флейти, всичко. Аз бях така заобиколен и обграден от музика, великолепие и красота, че настроението на гледката ме вдъхнови и самият аз изпях една мелодия. Обаче, когато забелязах, че другите гондоли са отплавали и че моят гондолиер се кани да скочи зад борда, спрях.

Празникът беше величествен. Продължи цяла нощ и никога не съм се забавлявал по-добре оттогава.

Какъв чудноват стар град е тази кралица на Адриатика? Тесни улици, огромни мрачни мраморни дворци, почернели от разяждащата ги вековна влага и всичките издигащи се право от водата; никъде не се вижда суша, нито пък тротоари, за които да си заслужава да се спомене; ако искаш да отидеш на църква, на театър или на ресторант, трябва да извикаш гондола. Това сигурно е раят на сакатите, понеже тук човек наистина няма полза от краката си.

През първите три дни това място така ми приличаше на наводнен град от щата Арканзас — поради това, че неподвижната вода миеше самите стъпала на всички къщи и лодки бяха вързани на гроздове под прозорците или плавно излизаха и влизаха от тесните уединени улички, — че не можех да се отърва от впечатлението, че това не е нищо друго освен пролетно наводнение и реката ще спадне след няколко седмици, ще остави мръсна черта по къщите и ще напълни улиците с кал и боклуци.

На ослепителната дневна светлина Венеция съвсем не изглежда поетична, но под милосърдната луна зацапаните й дворци отново стават бели, очуканите им скулптури се скриват в сенките и старият град сякаш отново се увенчава с величието, което е притежавал преди петстотин години. Лесно е тогава във въображението си да населиш тихите канали с украсени с пера контета и красиви дами, с Шейлоковци в дрехи от сукно и сандали, даващи заеми на богатите венециански флотилии, с Отеловци и Дездемони, с Яговци и Родриговци, с величествени армади и победоносни легиони, завръщащи се от войните. На предателската слънчева светлина виждаме Венеция западнала, изоставена, бедна и без никаква търговия, забравена и съвсем незначителна. Но на лунна светлина четиринадесетте столетия величие хвърлят сянката си върху нея и тя отново е най-царствената държава на земята.

Прославен град в морето се издига;

водата ту по улиците плъзне,

ту се отдръпне; морски водорасли

по дворцовия мрамор се лепят.

От хора ни следа — не екнат стъпки

към портите му! През вълните води

до него път, незрим за смъртни люде:

от сушата поехме ние, сякаш

към плаващ град — гребло за миг приплесне

и нова улица се откроява,

като насън искряща и безмълвна

отминахме и куполи, и порти;

ред статуи в лазурното небе

тела вишаха, сякаш да засенчат

дворците на търговските набаби.

Фасадите на тези домове,

от времето подбити, още грееха,

сякаш богатството им бе преляло.

Какво би искал човек да види първо във Венеция? Моста на въздишките, разбира се, а после църквата и големия площад „Сан Марко“, бронзовите коне и прочутия лъв на „Сан Марко“.

Възнамерявахме да отидем до Моста на въздишките, но първо попаднахме в Двореца на дожите — сграда, която по необходимост широко присъствува в поезията и преданията на Венеция. В залата на сената на древната република изморихме очите си с взиране в акри исторически картини на Тинторето и Паоло Веронезе, но нищо не ни порази силно, освен едно нещо, което поразява всички чужденци — един черен квадрат сред галерията от портрети. В дълга редица околовръст на голямата зала са нарисувани портрети на венецианските дожи (почтени старци с дълги бели бради, понеже от тристате сенатори, които можели да бъдат избрани за тази длъжност, обикновено избирали най-стария) и към всеки беше прикрепен хвалебствен надпис — но когато се стигне до мястото, където би трябвало да бъде портретът на Марино Фалиеро, то е празно и черно — там има само един кратък надпис, гласящ, че предателят е бил наказан със смърт за престъплението си. Жестоко е да се пази този безмилостен надпис, след като нещастникът е в гроба от петстотин години.

В началото на Стълбището на гигантите, където Марино Фалиеро е бил обезглавен и където в древни времена коронясвали дожите, ни посочиха два малки прореза в камъка — две безобидни незначителни отвърстия, които никога няма да привлекат вниманието на чужденеца, — но все пак това бяха ужасните Лъвски уста! Главите ги няма (съборили ги французите по време на окупацията на Венеция), но това са били гърлата, в които падали анонимните обвинения, пъхвани там в потайна доба от някой враг, които обрекли не един невинен човек да премине по Моста на въздишките и да слезе в тъмницата, в която никой не влизал с надеждата, че отново ще види слънцето. Така е било в старите времена, когато само патрициите управлявали Венеция, а простолюдието нямало право на глас. Имало хиляда и петстотин патриции, от тях избирали триста сенатори, от сенаторите избирали дож и Съвет на десетте, а с тайно гласуване Съветът на десетте избирал от своите редици Съвета на тримата. Така всички те били правителствени шпиони и всеки шпионин сам бил под наблюдение — хората във Венеция си говорели шепнешком и никой не се доверявал на съседа си, нито даже на брат си. Никой не знаел кои влизат в Съвета на тримата, нито дори в Сената, нито дори кой е дожът. Членовете на този страшен трибунал се срещали нощем сами в тайна стая, маскирани и увити от главата до петите в алени мантии, и се познавали само по гласовете. Тяхното задължение било да съдят за гнусни политически престъпления и присъдата им не можела да бъде обжалвана. Едно кимване с глава към палача било достатъчно. Обреченият човек го прекарвали през залата, през една врата се озовавал върху покрития Мост на въздишките, минавал по него, влизал в тъмницата и отивал към смъртта си. През цялото това време не го виждал никой освен съпровождащия го. В тези стари времена, ако човек имал враг, най-умното, което можел да направи, било да пусне бележка до Съвета на тримата в Лъвската уста, в която да пише „Този човек заговорничи против правителството“. Дори ужасните Трима да не намерели никакви доказателства, в девет от десет случая го удавяли, защото смятали, че той сигурно е голям мошеник, щом заговорите му не могат да бъдат разкрити. Маскирани съдии и маскирани палачи с неограничена власт и с присъди, неподлежащи на обжалване — в тази тежка, жестока епоха не били склонни да проявяват снизхождение към заподозрените, чиято вина не можела да се докаже.

Минахме през залата на Съвета на десетте и скоро влязохме в адската бърлога на Съвета на тримата.

Масата, около която са седели, все още беше там, а също и местата, където преди са стояли маскирани инквизитори и палачи, замръзнали, изпънати и безмълвни, докато получат кървавата заповед; после, без да кажат дума, тръгвали да я изпълнят като неумолими машини — всъщност те били такива. Фреските по стените поразително подхождат на това място. Във всички други салони, зали и големи парадни стаи на двореца стените и таваните са с блестяща украса, с богат накит от сложна резба, с бляскави внушителни картини, изобразяващи венециански военни победи и пищни посещения на венецианци в чуждестранни царски дворове, а портретите на Дева Мария, на Спасителя и на светиите, които са проповядвали мир на земята, им придават свят вид. Но тук, в мрачен контраст, нямаше друго освен картини за смърт и страдания. Всички живи се гърчеха в агония, всички мъртви бяха изцапани с кръв, покрити с дълбоки рани и изкривени от мъките, които са сложили край на живота им!

От двореца до мрачния затвор е само една крачка струва ти се, че можеш да прескочиш канала, който ги разделя. Тежкият каменен Мост на въздишките го пресича на височината на втория етаж — мост, който представлява покрит тунел, и никой не може да те види, когато минаваш по него. Преграден е по дължина в онези стари времена през едното отделение минавали тези, които излежавали леки присъди, а през другото тъжно крачели нещастниците, които Тримата били обрекли на бавни мъки и пълно забвение в тъмниците или пък на внезапна и тайнствена смърт. Долу под равнището на водата, на светлината на пушещи факли, ни показаха влажните килии с дебели стени, където животът на не един горд патриций е бил разяждан от продължителните мъки на строгия тъмничен затвор без светлина, въздух и книги; гол, небръснат, несресан, покрит с паразити — езикът му забравял предназначението си, понеже нямало с кого да говори; вече не отличавал дните от нощите и те се сливали във вечна нощ, през която нищо не се случвало; той бил далече от всички весели звуци, погребан в безмълвието на гробницата, забравен от безпомощните си приятели, и съдбата му оставала за тях неразгадана тайна завинаги; накрая загубвал паметта си и вече не знаел кой е, нито как е попаднал тук; поглъщал хляба, пиел водата, които невидими ръце пъхали в килията му, и не безпокоял повече измъчения си дух с надежди, страхове, съмнения и копнежи за свобода, спирал да драска напразни молитви и оплаквания по стените, където никой, дори и той самият, не можел да ги види, изпадал в безнадеждна апатия, слабоумие и лудост! Много и много тъжни истории като тази биха могли да разкажат каменните стени, ако можеха да говорят.

Наблизо, в малко тясно коридорче, ни показаха мястото, където довеждали затворници, лежали толкова дълго в тъмниците, че всички, освен преследвачите им, ги забравяли, и там маскирани палачи ги удушвали с гарота или ги зашивали в чувал, прекарвали ги през едно прозорче в потайна доба, откарвали ги до някое отдалечено място и ги удавяли.

Показваха на посетителите и уредите за мъчения, с които Тримата имали обичай да изтръгват тайни от обвинените — злодейски машини за смазване на палци, тумрука, където затворникът седял неподвижен, докато водата падала капка по капка върху главата му и мъчението ставало непоносимо, дяволско изобретение от стомана, което затваряло главата на затворника като черупка и бавно я смазвало с помощта на винт. По него още стояха петна от кръв, която се процеждала през процепите му преди много години, а от едната му страна имаше издатина, на която мъчителят удобно е опирал лакътя си и навеждал ухо да долови стенанията на страдалеца, гинещ вътре.

Разбира се, отидохме да видим уважаваната реликва от древната слава на Венеция, с мозайки, изтъркани и начупени от краката на плебеи и патриции, минавали по тях хиляда години — катедралата „Сан Марко“. Тя е построена изцяло от скъпоценни видове мрамор, донесени от Изток — нито един от строителните й материали не е местен. Древността й предизвиква дълбок интерес дори у най-небрежния чужденец — дотолкова ме заинтересува и мене, но не повече. Не можах да изпадна във възторг от грубите й мозайки, от грозната й византийска архитектура, нито от петстотинте чудновати вътрешни колони, донесени от петстотин далечни каменоломни. Вътре всичко е изтъркано — всеки каменен блок е огладен и лъснат почти до безформеност от ръцете и раменете на набожните безделници, които са се мотали тук през изтеклите столетия и после отишли по дяв… тоест, искам да кажа, умрели. Под олтара лежат мощите на свети Марко, а също и на Матей, Лука и Йоан, доколкото ми е известно. Венеция почита тези реликви най-много от всичко на земята. От четиринадесет века свети Марко е нейният патрон. Като че ли всичко в града е кръстено на него или назовано така, че по някакъв начин да се отнася до него и да завърже с него поне бегло запознанство. Това, изглежда, е главното. Да бъдеш в добри отношения със свети Марко като че ли е върхът на амбициите на венецианците. Казват, че свети Марко имал питомен лъв, пътувал с него, и навсякъде, където отивал свети Марко, отивал, разбира се, и лъвът. Той бил негов приятел, закрилник и библиотекар. Ето защо крилатият лъв на свети Марко с отворената библия под лапата е любимата емблема на величествения стар град. Той хвърля сянката си от най-старата колона във Венеция на големия площад „Сан Марко“ върху тълпите свободни граждани под себе си. Крилатият лъв може да се види навсякъде и несъмнено, където е той, не може да се случи нищо лошо.

Свети Марко умрял в Александрия, Египет. Мисля, че е загинал като мъченик. Но това няма нищо общо с легендата, която ще разкажа. По времето, когато била основана Венеция, да речем, около четиристотин и петдесет години след Христа (понеже Венеция е много по-млада от всички други италиански градове), на един свещеник му се присънил ангел, който му казал, че докато мощите на свети Марко не бъдат донесени във Венеция, градът никога няма да се издигне сред другите държави, че костите на светеца трябва да се завладеят, да се донесат в града и над тях да се построи великолепна църква, и че ако някога венецианците позволят светецът да бъде преместен от новото си вечно жилище, в същия ден Венеция ще изчезне от лицето на земята. Свещеникът оповестил съня си и Венеция незабавно се заловила да достави трупа на свети Марко. Експедиция след експедиция се опитвали и не успявали, но планът не бил изоставян нито за миг в продължение на четиристотин години. Най-после с хитрост се сдобили със свети Марко през осемстотин и някоя си година. Предводителят на една венецианска експедиция се преоблякъл, откраднал костите, разделил ги и ги опаковал в съдове, пълни със свинска мас. Мохамеданската религия кара своите поклонници да се гнусят от свинско месо и затова, когато християнинът бил спрян от офицерите на градските врати, те само надникнали в скъпоценните му кошници, после отвърнали носове от дяволската свинска мас и го пуснали. Костите са погребани в подземните гробници на грандиозната катедрала, която чакала дълги години да ги приеме, и така безопасността и величието на Венеция били осигурени. И до днес във Венеция има хора, които вярват, че ако тези свети мощи бъдат откраднати, древният град ще изчезне като сън и основите му ще бъдат завинаги погребани в нищо непомнещото море.