Марк Твен
Глупаци в чужбина (34) (Или Ново поклонение)

Глава VI

Съвременна Гърция. Гръцките острови и Дарданелите. Следи от историята. Константинопол. Голямата джамия. Хиляда и една колони. Големият стамбулски пазар.

По целия път от Атина през Гръцките острови видяхме само заплашителни диги край морето и голи хълмове, над които понякога се извисяват по три-четири изящни колони от някой древен храм, самотни и изоставени — подходящ символ на разрухата, обхванала цяла Гърция през последните векове. Не видяхме нито разорани ниви, нито дървета, нито трева или някаква растителност — само тук-таме селца, а още по-рядко някоя самотна къща. Гърция е мрачна безрадостна пустиня и там очевидно няма нито селско стопанство, нито промишленост, нито търговия. С какво се издържат бедният й народ и правителството й е просто загадка.

Предполагам, че древна и съвременна Гърция представляват най-силният контраст, който може да се намери в историята. Георг I, дете на осемнадесет години, и гнездо от държавни чиновници чужденци заемат местата на Темистокъл, Перикъл и на знаменитите учени и пълководци от златния век на Гърция. Флотилиите, които са били чудото на света, когато Партенонът е бил нов, сега са жалка шепа рибарски лодчици, а мъжественият народ, извършил такива чудеса на доблест при Маратон, днес е само племе от роби, които никой не зачита. Река Илис, спомената от древните класици, е пресъхнала, а същото се е случило и с всички други източници на гръцкото богатство и величие. Нацията наброява само осемстотин хиляди души, а сред тях има предостатъчно бедност, мизерия и лъжливост за четиридесет милиона. При крал Ото държавният доход бил пет милиона долара, събрани с данък върху една десета от селскостопанската продукция на земята (която десета стопанинът трябвало да закара в кралските хамбари на товарни мулета, ако разстоянието до тях не надвишава шест левги) и от прекомерно високи данъци върху търговията. С тези пет милиона тиранчето се опитвало да поддържа армия от десет хиляди души, да плаща на стотиците безполезни флигеладютанти, първи камерхери, лорд канцлери на разорената хазна и прочие нелепости, които тези миниатюрни кралства си позволяват, подражавайки на великите монархии; а отгоре на това се заловил да строи и беломраморен дворец, който сам по себе си щял да струва пет милиона. Резултатът е прост: от пет няма как да извадиш десет. Всичките тези неща не могли да бъдат извършени с пет милиона и Ото изпаднал в беда.

Гръцкият трон, заедно с нищо необещаващите си придатъци — дрипаво население от изобретателни нехранимайковци, които осем месеца от годината са безработни, защото тук няма много за вземане назаем, а още по-малко за крадене, и пустош от голи хълмове и обрасли с плевели пустини — дълго ходил на просия. Предложили го на един от синовете на кралица Виктория, след това на разни други по-малки кралски синове, които нямали тронове и били безработни, но всички те имали милосърдието да отклоняват това почетно, но печално предложение, както и достатъчно уважение към величието на древна Гърция, за да откажат в дните на унижението й да се подиграват на жалките й мръсни дрипи с измамно бляскав трон. Най-сетне попаднали на младия Георг Датски, който приел. Той завършил великолепния дворец, който аз видях на ослепителната лунна светлина миналата нощ, а казват, че върши още много други неща за спасението на Гърция.

Отминахме голите острови и влязохме в тесния пролив, който понякога наричат Дарданели, а понякога Хелеспонт. Тази част на страната е богата на исторически паметници и бедна като Сахара във всяко друго отношение. Като се приближавахме към Дарданелите, минахме край Троянската равнина и край устието на река Скамандър — отдалече видяхме мястото, където някога се е издигала Троя и където вече я няма — град, загинал, когато светът е бил млад. Горките троянци вече всички са покойници. Те са се родили твърде късно, за да видят Ноевия ковчег, и са умрели твърде рано, за да видят нашата менажерия. Видяхме къде са се срещнали Агамемноновите флотилии и далеч навътре в сушата съзряхме планина, която според картата беше Ида. Като минавахме през Хелеспонт, видяхме първия недобросъвестно изпълнен, строеж споменат от историята, където Ксеркс кротко смъмрил представителите на другата страна. Става дума за прочутия мост от лодки, който Ксеркс поръчал да се построи над най-тясната част на Хелеспонт (там, където той е широк само две-три мили). Един средно силен вятър разрушил крехката постройка и царят, мислейки си, че едно публично мъмрене на предприемачите ще има добър ефект върху приемниците им, заповядал да ги изведат пред строя и да ги обезглавят. В следващите десет минути той възложил нова поръчка за мост. Древните писатели отбелязват, че вторият мост бил много добър. Ксеркс преминал по него с войнството си от пет милиона души и ако не е бил разрушен нарочно, мостът сигурно още щеше да стои там. Ако от време на време правителството ни смъмря някои от немарливите предприемачи, това може би ще е от голяма полза. Видяхме къде Леандър и лорд Байрон са преплували Хелеспонт — единият, за да види тази, която сърцето му любело толкова силно, че само смъртта можела да победи любовта му, а другият — просто „заради номера“, както казва Джек. Близо до нас се намираха и две прочути гробници. На единия бряг спеше Аякс, на другия — Хекуба.

От двете страни на Хелеспонт се виждаха брегова артилерия и фортове, от които се развяваше аленочервеният турски флаг с белия полумесец, от време на време се мяркаше по някое селце, а понякога и керван камили. Гледахме всичките тези неща, докато не влязохме в широкото Мраморно море и тогава, понеже земята скоро изчезна от погледите ни, ние пак започнахме да играем юкър и вист.

На разсъмване хвърлихме котва при входа на Златния рог. Само трима-четирима от нас станаха, за да видят великата столица на Отоманската империя. Пасажерите вече не се появяват на палубата в най-невероятни часове, както правеха преди, за да видят колкото се може по-рано странните чуждоземни градове. Това е изживян период. Дори ако днес стояхме на котва пред египетските пирамиди, хората не биха излезли навън, преди да е минала закуската.

Златният рог е тесен морски ръкав, който се отклонява от Босфора (нещо като широка река, която свързва Мраморно и Черно море) и като се извива, разделя града на две. Галата и Пера са от едната страна на Босфора и Златния рог. Стамбул (древният Византион) е от другата. На противоположния бряг на Босфора са Скутари и другите предградия на Константинопол. Този голям град има един милион жители, но улиците му са толкова тесни и къщите му са така близо една до друга, че заема площ не много по-голяма от половин Ню Йорк. Ако се погледне от мястото за закотвяне на корабите или от Босфора на разстояние една миля, той е най-красивият град на света. Гъсто наредените къщи се изкачват нагоре по брега и покриват върховете на множество хълмове; градините, надничащи тук-там, куполите на джамиите, безбройните минарета, които спират погледа навред, придават на столицата чудноватия ориенталски вид, за който мечтаем, когато четем книги за пътешествия из Изтока. Константинопол представлява великолепна гледка.

Но привлекателността му започва и свършва тук. От мига, в който тръгнете към брега, та чак докато се върнете, вие непрекъснато проклинате този град. Лодката, с която плавате, е удивително непригодна за целта. Тя е богато украсена, но никой не може да я управлява добре в бурните течения, които нахлуват в Босфора от Черно море, и единици могат да я карат задоволително дори в спокойни води. Тя е дълга, лека лодка (каик), широка в единия край и заострена като нож в другия. Този дълъг остър край е носът й и можете да си представите как го въртят тези кипящи води. Каиците имат две, а понякога и четири гребла, но са без рул. Тръгвате към определено място, но преди да стигнете там, се носите в петдесет различни посоки. Гребат ту с едното, ту с другото весло, но никога с двете едновременно. Някой нетърпелив човек може за една седмица да се побърка от такъв вид воден транспорт. Лодкарите тук несъмнено са най-непохватните, най-глупавите и най-неуките на земята.

На брега е… вечен цирк. Хората по тесните улички са като пчели в кошер, а мъжете са облечени във всички възмутителни, смайващи, езически, екстравагантни одежди, които шивач с делириум тременс и седем дявола, вселени в него, би могъл да измисли. Тук се отдават на най-налудничави странности, търпят всякакви нелепости и се украсяват с най-фантастични дрипи. Няма дори и двама души, облечени еднакво. Това беше див маскарад на всички дрехи, които можете да си представите. Тълпата на всяка улица беше зашеметяваща гледка от преливащи контрасти. Някои патриарси носеха ужасни чалми, но мнозинството от ордата неверници ходят с огненочервени шапчици, които тук наричат фесове. Всичко останало изобщо не се поддава на описание.

Тукашните магазини са просто кокошарници, кутийки, дупки, килери — наричайте ги както искате — и са приземни. Турците седят в тях по турски, работят, търгуват, пушат чибуци и миришат като… като турци. Не съм пропуснал нищо. Пред тях по тесните улици се тълпят просяци, които вечно просят, но никога не получават нищо; странни уроди, толкова осакатени, че почти не приличат на хора; скитници, каращи натоварени магарета; хамали, понесли на гърбовете си сандъци, големи колкото къщи; амбулантни търговци на грозде, варена царевица, тиквени семки и сто други неща, които крещят като дяволи, а прославените константинополски кучета спят щастливо, удобно и спокойно сред краката на бързащите хора. Групи туркини се носят безшумно наоколо, обвити от главата до петите в надиплени роби, а снежнобелите им фереджета откриват само очите и дават неясна представа за чертите на лицата им. Те ходят нагоре-надолу по тъмните улички на големия покрит пазар и приличат на обвитите в савани мъртъвци, които излезли от гробовете си сред бурите, гръмотевиците и земетресенията, изсипали се върху Голгота в нощта на разпятието. Константинополската улица е гледка, която трябва да се види веднъж — не повече.

После се появи гъсарят — той караше сто гъски из града и се опитваше да ги продава. Носеше прът, дълъг десет фута, с кука накрая. Понякога някоя гъска се отделяше от ятото и живо избягваше зад ъгъла с полуразперени криле и опъната до скъсване шия. Мислите, че това вълнуваше търговеца на гъски? Нищо подобно. Той вземаше пръта си и с неописуемо спокойствие го протягаше към гъската, закачаше я за шията и я придърпваше обратно на мястото й в ятото без никакво усилие. С тази пръчка той подкарваше гъските си така лесно, както друг би карал лодка. Няколко часа по-късно го видяхме да седи на един камък на ъгъла на шумна улица и да спи дълбоко на слънцето. Гъските му бяха наклякали наоколо или се мотаеха в краката на магаретата и хората. След по-малко от час минахме отново и той броеше стоката си, за да види дали някоя от гъските му не се е отклонила или не е била открадната. Начинът, по който го правеше, беше уникален. Той сложи накрая пръчката си на около осем инча от една стена и накара гъските да вървят в колона по една между нея и стената. Броеше ги, докато минаваха край него. Нямаше как да му се изплъзнат.

Ако искате да видите джуджета — само няколко джуджета от любопитство — идете в Генуа. Ако искате да ги купувате на едро за продан, идете в Милано. В цяла Италия има много джуджета, но ми се стори, че в Милано реколтата е най-богата. Ако искате да погледате обикновени, добре подбрани уроди, идете в Неапол или попътувайте из римските държавици. Но ако искате да видите родината на сакатите и на хората чудовища, вървете право в Константинопол. В Неапол просяк, който може да покаже стъпало, цялото сраснало в един ужасен пръст с безформен нокът, получава цяло състояние, но гледка като тази не би привлякла ничий поглед в Константинопол. Той просто ще умре от глад. Кой ще обърне внимание на такива дреболии сред редките чудовища, които се тълпят по мостовете на Златния рог и излагат уродствата си на показ из канавките на Стамбул? Жалък мошеник! Как може той да си съперничи с трикраката жена и с мъжа, който има око на бузата? Как ще се черви той в присъствието на мъжа, с пръсти на лакътя? Къде ще се скрие, когато джуджето с по седем пръста на всяка ръка, без горна устна и без долна челюст се появи в цялото си великолепие? Бисмилах! Европейските уроди са лъжа и измама! Истински надарените виреят само в крайните улички на Пера и Стамбул.

Трикраката жена лежеше на моста, като беше изложила стоката си така, че да има най-поразителен ефект — един нормален крак и два дълги, тънки, криви крака като ръце, но завършващи със стъпала. По-нататък имаше мъж без очи, чието лице беше с цвета на оплют от мухите бифтек, сбръчкано и изкривено като поток от лава; и наистина чертите на лицето му бяха така разбъркани и деформирани, че човек не можеше да различи брадавицата, която му служеше за нос, от скулите. В Стамбул имаше един мъж с огромна глава, необикновено дълго тяло, крака, дълги осем инча, и стъпала като ски. Той вървеше на тези крака и на ръцете си и беше толкова прегърбен, като че ли го беше яздил Родоският колос. Един просяк трябва да има изключително интересни особености, за да си изкарва прехраната в Константинопол. Мъж със синьо лице, който няма какво друго да предложи, освен това, че е пострадал при експлозия в мина, ще бъде сметнат за явен мошеник, а един осакатен войник с патерици няма да изкара нито цент. Струва си труда по-скоро да му отрежат парче от главата и да му израсне буца като торба.

Джамията „Света София“ е главната забележителност на Константинопол. Щом пристигнете в града, трябва първо да си извадите ферман и веднага да тичате натам. Ние постъпихме точно така. Не си извадихме ферман, но взехме със себе си по четири-пет франка на човек, което е почти същото.

Не съм във възторг от джамията „Св. София“. Навярно нямам вкус. Но нищо не може да се направи. Тя е най-запуснатият хамбар в целия езически свят. Смятам, че интересът към нея е предизвикан от факта, че е била построена като християнска църква, а мохамеданите, завоеватели на страната, са я превърнали в джамия, без да правят много промени. Накараха ме да си събуя обувките и да вляза вътре по чорапи. Простудих се, а по краката ми се налепиха толкова дъвки, лиги и всякакви мръсотии, че вечерта изхабих повече от две хиляди обувалки, за да си събуя обувките, а дори смъкнах и малко християнска кожа с тях. Не съм премълчал нито една обувалка.

„Св. София“ е колосална църква на хиляда и триста-хиляда и четиристотин години и достатъчно грозна, за да бъде много, много по-стара. Казват, че огромният й купол е по-удивителен от купола на църквата „Св. Петър“ в Рим, но мръсотията й е много по-удивителна от купола, въпреки че никога не се споменава за нея. В църквата има сто и седемдесет колони, направени от различни видове скъпоценен мрамор и изсечени от един-единствен блок, но те бяха донесени от древните храмове на Баалбек, Хелиополис, Атина и Ефес и бяха очукани, грозни и отблъскващи. Те са били на хиляда години, когато тази църква е била нова и тогава контрастът сигурно е бил ужасен — освен ако Юстиниановите архитекти не са ги поукрасили. Вътрешността на купола е покрита от чудовищен надпис с турски букви, изработен от златна мозайка и крещящ като цирков афиш. Каменната настилка и мраморните балюстради са очукани и мръсни. Навсякъде гледката е обезобразена от мрежа въжета, които висят от зашеметяващата височина на купола и на които са окачени на шест-седем фута от пода безброй опушени груби кандила и щраусови яйца. Дрипави турци бяха наклякали и насядали навред и четяха книги, слушаха проповеди или поучения като малки деца, а стотици други се кланяха и изправяха, кланяха се отново и се навеждаха да целунат пода, като през цялото време мърмореха молитви и не спираха гимнастиката си, въпреки че сигурно бяха капнали от умора.

Навсякъде мръсотия, прах, сажди и мрак, навсякъде следи от най-дълбока древност, но в нея няма нищо трогателно и красиво; навсякъде тълпи от фантастични езичници; над главите ни — крещящата мозайка и паяжината от въжетата на кандилата, но никъде нямаше нищо, което да спечели сърцето на човек или да предизвика възхищението му.

Хората, които изпадат в екстаз пред „Св. София“, сигурно го вземат от пътеводителя (където за всяка църква пише, че „по мнението на прочути познавачи на изкуството в много отношения тя е най-прекрасната в света“). Или пък са прословути ценители на изкуството от пущинаците на Ню Джързи, които с мъка научават разликата между фреска и пожарен кран, и от този ден се чувствуват привилегировани вечно да сипят банални критики за живописта, скулптурата и архитектурата.

Посетихме танцуващите дервиши. Те бяха двадесет и един на брой. Носеха дълги, светли, широки раса, които висяха до петите им. Всички поред се приближаваха до свещеника (стояха зад голям кръгъл парапет), покланяха се дълбоко, после се отдалечаваха, въртейки се унесено, заемаха определеното им място в кръга и продължаваха да се въртят. Когато всички заеха местата си — на около пет-шест фута един от друг, целият кръг от езичници се завъртя три пъти около стаята. Това продължи двадесет и пет минути. Те се завъртаха на левия си крак и се придвижваха, като поставяха десния бързо пред него и го забиваха в намазания с восък под. Някои от тях се движеха в невероятен ритъм. Повечето се завъртаха по четиридесет пъти в минута, а един майстор достигаше средно шейсет и един пъти в минута — и така през всичките двадесет и пет минути. Расото му се изпълни с въздух и се изду около него като балон.

Те не вдигаха никакъв шум и повечето от тях накланяха главите си назад и затваряха очи, изпаднали в нещо като религиозен транс. През част от времето се чуваше примитивна музика, но музикантите не се виждаха. В кръга не пускаха никого освен въртящите се. Човек трябваше или да се върти, или да стои отвън. Това беше горе-долу най-варварското зрелище от всичко видяно от нас досега. После дойдоха болни хора, легнаха на земята, край тях жени поставиха болните си деца (едно от тях кърмаче) и патриархът на дервишите се разходи върху телата им. Смята се, че като тъпче гърдите, гърбовете или тиловете им, той изцерява болестите им. Какво може да се очаква от хора, които мислят, че работите им се уреждат или развалят от невидими духове, великани, гноми и джинове и до ден-днешен вярват във всичките налудничави приказки от „Хиляда и една нощ“. Поне така ми каза един интелигентен мисионер.

Посетихме Хилядата и една колони. Не знам за какво са били предвидени първоначално, но казват, че са строени за водоем. Разположени са в центъра на Константинопол. Спускаш се по ред каменни стъпала в средата на едно голо място и си там. Намираш се на четиридесет фута под земята, и при това сред истинска гора от високи и стройни гранитни колони във византийски стил. Където и да застанеш и колкото и да се местиш, винаги си център, от който се разклоняват десетки дълги сводести коридори и колонади, губещи се в далечината и в сумрака на това подземие. Този стар пресъхнал водоем сега се обитава от няколко подобни на призраци предачи на коприна и един от тях ми показа кръст, изсечен високо горе в един от стълбовете. Той сякаш искаше да ми каже, че това място е съществувало още преди турското нашествие и мисля, че наистина каза нещо в този смисъл, но сигурно е имал някакъв дефект в говора, понеже аз не го разбрах.

Събухме си обувките и влязохме в мраморния мавзолей на султан Махмуд — отвътре той беше най-хубавата постройка, която съм виждал напоследък. Гробът на Махмуд имаше покров от черно кадифе, богато извезан със сребро; ограден беше с разкошен сребърен парапет, а по ъглите му стояха сребърни свещници, всеки тежък повече от сто фунта, и в тях имаше свещи с дебелината на човешки крак; върху саркофага беше поставен фес с красив диамантен орнамент, за който един служител ни каза, че струва сто хиляди лири — и излъга като циганин. Цялото семейство на Махмуд е удобно настанено в тази гробница.

Разбира се, отидохме и до големия стамбулски пазар, но аз няма да го описвам, а само ще кажа, че той е чудовищен кошер от магазинчета — струва ми се хиляди, — всички под един покрив и нарязани на малки блокчета от тесни улички, покрити със сводове. Една улица е посветена на определен вид стока, друга на друга и така нататък. Ако искаш да си купиш чифт обувки, имаш на разположение цяла улица, не трябва да обикаляш целия пазар. Същото е и при коприните, антикварните предмети, шаловете и всичко останало. Тук през цялото време е претъпкано с хора и понеже яркоцветните източни тъкани са щедро изложени пред всеки магазин, големият стамбулски пазар е една от гледките, които си заслужава да се видят. Той е пълен с живот, движение, деловитост, мръсотия, просяци, магарета, викащи амбулантни търговци, хамали, дервиши, туркини от благородно потекло, дошли на пазар, гърци, мохамедани с чудноват вид и чудновато облекло, дошли от планините и далечните провинции; единственото нещо, което човек не може да помирише, когато е на големия пазар, е нещо, което мирише хубаво.