Марк Твен
Глупаци в чужбина (4) (Или Ново поклонение)

Глава III

„Оценка“ на пасажерите. „Навътре, навътре в морето“. Изпитание за патриарсите. В търсене на развлечения при трудни обстоятелства. Петимата капитани на кораба.

Целия неделен ден на котва! Бурята доста беше утихнала, но морето оставаше неспокойно. Както ясно виждахме с биноклите, в открито море все още се издигаха високо във въздуха пенести хълмове. Не подобаваше да започнем екскурзията в неделя, не можехме да хвърлим нашите незакалени стомаси срещу такова едно безмилостно море. Трябваше да останем до понеделник. И останахме. Денят премина в редуване на богослужения и молитви, а за тази цел местоположението ни беше точно толкова подходящо, колкото и всяко друго.

Тази неделна сутрин станах рано и рано закусих. Чувствувах съвсем естествено желание да разгледам добре и с безпристрастен поглед пътниците по време, когато те ще се държат най-непринудено, а такъв момент, ако изобщо го има, е само закуската.

Силно се изненадах, като видях толкова много възрастни хора — всъщност бих казал „толкова много почтени старци“. Един поглед към дългите редици от глави вероятно би накарал човек да си помисля, че всичко наоколо е посивяло. Но не беше така. Имаше сравнително немалък брой млади хора, разпръснати тук-там, а също и джентълмени и дами, чиято възраст не можеше да се определи, тъй като не бяха нито безспорно млади, нито непременно стари.

На следващата сутрин вдигнахме котва и излязохме в открито море. Бяхме много щастливи, че се махаме оттук след отегчителното, отчайващо забавяне. Струваше ми се, че никога преди атмосферата не е била толкова радостна, слънцето толкова ярко и морето толкова красиво. Едва сега се почувствувах доволен от екскурзията и от всичко, свързано с нея. Всичките ми лоши инстинкти замряха и докато Америка изчезваше от погледа, усетих, че на тяхно място се появява едно великодушие, за момента безкрайно като широкия океан, който надигаше грамадните си вълни около нас. Исках да изразя чувствата си, исках да вдигна глас и да запея, но не знаех нито една песен и се отказах от идеята. Мисля, че това не наскърби кораба.

Времето беше свежо и приятно, но морето все още се вълнуваше силно. Човек не можеше да се разхожда по палубата, без риск да си счупи врата; в един момент бушпритът вземаше на прицел стоящото в зенита си слънце, а в следващия се опитваше да улучи като с харпун някоя акула на дъното на океана. Какво причудливо усещане е да почувствуваш как кърмата бързо потъва под краката ти и да видиш как носът се издига високо нагоре към облаците! Този ден най-безопасното беше да сграбчиш някой парапет и да се държиш за него, разходката беше прекалено рисковано развлечение.

По някаква щастлива случайност не ме хвана морска болест. С това човек може да се гордее. Невинаги обаче ми се е разминавало. Ако има нещо на света, което може да накара човек да се възгордее извънредно и непоносимо, това е изрядният стомах през първия ден в морето, когато почти всички съпътници страдат от морска болест. Скоро една достопочтена вкаменелост, омотана в шалове до брадичката, увита в превръзки като мумия, се появи на вратата на кърмовата каюта и при следващото люшване на кораба се хвърли в прегръдките ми. Казах му:

— Добро утро, сър. Хубав ден е днес.

Той сложи ръка на стомаха си, каза „О, боже!“, залитна, спъна се в решетъчния капак на един люк и се просна възнак.

След малко и втори стар джентълмен изхвръкна от същата врата. Казах му:

— Успокойте се, сър. Не бързайте. Днес е хубав ден, сър.

Той също сложи ръка на стомаха си, каза „О, боже!“ и политна напред.

Малко по-късно трети ветеран излетя от същата врата, мъчейки се да сграбчи въздуха за спасителна опора. Казах му:

— Добро утро, сър. Днес е хубав ден за развлечения. Вие тъкмо искахте да кажете…

— О, боже!

Така си и мислех. Във всеки случай го очаквах. Останах там повече от час и през цялото време бях бомбардиран от стари джентълмени и всичко, което чух от тях, беше „О, боже!“

Тръгнах си замислен. Казах си, че това е хубава екскурзия. Че тук ми харесва. Пътниците не са много приказливи, но все пак са общителни. Харесват ми тези старци, но всичките май прекалено много са се пристрастили към думите „О, боже!“.

Знаех какво им е. Страдаха от морска болест. И това ме радваше. Всички ние обичаме да гледаме как другите страдат от морска болест, когато се чувствуваме добре. Приятно е да играеш вист на светлината на лампа в каютата, когато навън бушува буря; приятно е да се разхождаш по квартердека на лунна светлина, да пушиш на ветровития марс, стига да не те е страх да се качиш горе. Но всички тези удоволствия са нищожни и обикновени в сравнение с радостта да виждаш как хората страдат от мъките на морската болест.

Следобед събрах доста информация. Изкачвах се по някое време по квартердека, когато кърмата на кораба сочеше небето, пушех пура и се чувствувах сравнително добре. Някой възкликна:

— Е, с това нищо няма да постигнете. Я прочетете онзи надпис — „На кърмата пушенето забранено!“.

Това беше капитан Дънкан, водачът на експедицията. Аз, разбира се, се отправих към носа. В една от каютите на горната палуба, зад кабината на лоцмана, видях върху някакво бюро дълъг далекоглед и посегнах да го взема, тъй като в далечината се виждаше кораб.

— А-а, долу ръцете! Излизайте оттам!

Излязох. Попитах тихо един моряк, който метеше палубата:

— Кой е онзи як пират с бакенбардите и неприятния глас?

— Това е капитан Бърсли — щурманът.

Помотах се малко наоколо и после, поради липса на нещо по-добро, се залових да дълбая парапета с ножчето си. Някой се обади с впечатляващ, поучителен глас:

— Слушайте, приятелю. Не можете ли да се захванете с нещо по-добро, вместо да правите кораба на трески? Би трябвало да бъдете по-разумен.

Върнах се и намерих матроса, който метеше палубата.

— Кое е онова наконтено и обръснато оскърбление на природата?

— Това е капитан Л., собственикът на кораба. Той е един от главните шефове.

След известно време се качих отдясно на лоцманската кабина и намерих на една пейка секстант. Е, казах си, с това нещо измерват височината на слънцето, мисля, че ще мога да видя онзи кораб през него. Едва го бях допрял до окото си, когато някой ме докосна по рамото и каза неодобрително:

— Най-добре ще е да ми го върнете, сър. Ако има нещо, дето искате да научите за това как се мери височината на слънцето, предпочитам аз да ви го кажа, но тоя инструмент не обичам да го поверявам на никого. Ако искате да направите някакви изчисления — аз съм на ваше разположение, сър.

Той се отзова на някакво повикване от другата страна. Потърсих матроса, който метеше палубата.

— Коя е оная горила с крака като на паяк и с мазно благодушна физиономия?

— Това е капитан Джойс, първият помощник.

— Е, това решително надминава всичко, което съм чувал досега. Кажете, питам ви като човек и брат, мислите ли, че мога да се осмеля да хвърля камък тук на кораба, в която и да е посока, без да ударя капитан.

— Не знам, сър. Може би ще уцелите вахтения капитан, защото той стои точно на пътя ви.

Слязох долу, потънал в размисъл и малко обезсърчен. Мислех си, че ако пет баби могат да отгледат само хилаво дете, какво ли могат да направят пет капитани с една екскурзия.