Марк Твен
Глупаци в чужбина (12) (Или Ново поклонение)

Глава XI

Привикваме. Няма сапун. Табл д’от. Любопитно откритие. Птицата „Поклонникът“. Дълго пленничество. Някои от героите на Дюма. Тъмницата на прочутата „Желязна маска“.

Бързо и с лекота започваме да възприемаме чуждите порядки. Започваме да понасяме коридорите и спалните с неуютни каменни подове и без килими — подове, които кънтят под стъпките ти с убийствена за сантименталните размишления отчетливост. Започваме да свикваме със спретнатите безшумни келнери, които се плъзгат насам-натам и кръжат около гърба и лактите ти като пеперуди. Келнери, които бързат да вземат поръчките, бързат да ги изпълнят, благодарни са за бакшиша, без да обръщат внимание на сумата, и са винаги учтиви — никога не се държат по друг начин освен учтиво. Засега това е най-странната рядкост — истински учтив келнер, който да не е идиот. Започваме да привикваме към това, че се влиза с файтона направо в централния вътрешен двор на хотела сред уханен кръг от лози и цветя и сред групи джентълмени, които седят тихо и четат вестник или пушат. Привикваме и към леда, изкуствено замразен в обикновени бутилки — единствения вид лед, който имат тук. Свикваме с всичките тези работи, но не и с това да си носим собствен сапун. Ние сме достатъчно цивилизовани да си носим гребени и четки за зъби, но да трябва да звъним за сапун всеки път, когато се мием, е нещо ново за нас и съвсем не е приятно. Сещаме се за него точно след като сме намокрили главите и лицата си напълно, или точно когато решим, че сме стояли достатъчно дълго във ваната, и тогава, разбира се, следва досадно забавяне. Тези марсилци пишат марсилези, правят марсилски жилетки и марсилски сапун, но никога не пеят марсилезите си, не носят жилетките си, нито пък се мият със сапуна си.

Научихме се да понасяме бавната процедура на сервирането с търпение, спокойствие и задоволство. Ядем супа, после чакаме няколко минути за рибата; още няколко минути — сменят чиниите и идва говеждото печено; пак сменят чиниите и ядем грах; отново смяна и ядем леща; смяна и ядем банички с охлюви (аз предпочитам скакалци); смяна и ядем печено пиле със салата, после ягодов сладкиш и сладолед, после зелени смокини, круши, портокали, зелени бадеми и прочие, и накрая кафе. Вино с всяко ястие, разбира се, щом сме във Франция. С такъв товар на борда храносмилането е бавен процес и ние трябва да седим дълго в хладните стаи, да пушим и да четем френски вестници, които имат странния обичай да разказват някоя история съвършено ясно, докато стигнеш до същината й, и тъкмо тогава се вмъква дума, която никой не може да преведе, и историята се разваля. Някаква дига паднала вчера върху група французи и днес вестниците са пълни с това, но дали тези страдалци са убити, осакатени, контузени или само уплашени, изобщо не мога да разбера и все пак бих дал всичко, за да узная.

Днес на вечеря бяхме малко обезпокоени от непристойното поведение на един американец, който говореше много високо и се смееше шумно, докато всички останали се държаха тихо и благовъзпитано. Той си поръча вино с царствен жест, каза: „Аз никога не вечерям без вино, сър“ (което беше жалка лъжа) и огледа компанията, за да се наслади на възхищението, което очакваше да види по лицата им. Да правиш всичките тези фасони в страна, където по-скоро може да се очаква да изпуснат супата от менюто, отколкото виното, в страна, където за всички слоеве от населението виното е почти толкова обикновено нещо, колкото и водата! Този тип каза: „Аз, сър, съм независим и свободен по рождение американец и искам всички да знаят това!“ Той не спомена, че произхожда по права линия от Варлаамовото магаре, но всички го знаеха, без да ни го казва.

Возихме се до Прадо, великолепен булевард с патрициански домове и величествени сенчести дървета от двете страни, и посетихме двореца Борелѝ и интересния му музей. Тук ни показаха едно миниатюрно гробище копие на първото марсилско гробище, без съмнение. Крехките скелетчета лежаха в разрушени гробници заедно с домашните си богове и кухненските си прибори. Оригиналът на това гробище бил открит преди няколко години при разкопки на главната улица на града. То престояло там, само на дванадесет фута под земята, около две хиляди и петстотин години или там някъде. Ромул е бил тук, преди да построи Рим, и е мислел да вдигне град на това място, но се отказал от идеята. Сигурно е познавал лично някои от тези финикийци, чиито скелети разгледахме.

В голямата зоологическа градина мисля, че видяхме представители на всички животни, които светът произвежда, включително и едногърба камила; маймуна, украсена с яркосини и червени кичури козина — много великолепна маймуна беше, — хипопотам от Нил и някаква висока дългокрака птица с клюн като рог за барут и плътно прилепнали към тялото криле, досущ опашката на фрак. Тази приятелка стоеше със затворени очи и леко приведени напред рамене и сякаш беше пъхнала ръце под опашката на фрака си. Каква тиха тъпота, каква свръхестествена сериозност, какво фарисейство и какво неописуемо самодоволство изразява лицето и позата на тази абсурдно грозна птица със сиво тяло, тъмни криле и плешива глава. Беше тромава, с пъпчива глава и люспести крака и въпреки това изглеждаше така спокойна, така неизразимо доволна! Приятно беше да чуем как Дан и докторът се смеят, такъв естествен и хубав смях не се беше чувал сред нашите екскурзианти, откак отплавахме от Америка! Птицата беше дар божи и аз ще съм неблагодарник, ако не й отделя почетно място на тази страница. Ние пътувахме за удоволствие, затова останахме при птицата цял час и я използувахме по най-добрия възможен начин. От време на време я раздвижвахме, но тя само отваряше едното си око и отново бавно го затваряше, като ни най-малко не нарушаваше тържествено благочестивото си поведение, нито пък сериозния си вид. Тя сякаш само казваше: „Не мърси богопомазания с нечестивите си ръце.“ Не знаехме името й и затова я нарекохме „Поклонника“. Дан каза:

— Липсва й само Плимутският сборник с химни.

Веселият другар на гигантския слон е обикновена котка! Котката имала навик да се покатерва по задните крака на слона и да си ляга да спи на гърба му. Установявала се там горе с лапи свити под гърдите и спяла на слънцето половината следобед. Това отначало дразнело слона, той се протягал и я свалял, но тя отново отивала към кърмата му и се качвала. Упорствувала, докато накрая не победила предразсъдъците на слона и сега двамата са неразделни приятели. Котката често играе около предните крака или хобота на другаря си, докато не се приближат кучетата, и тогава бяга горе от опасността. Наскоро слонът унищожил няколко кучета, които твърде упорито преследвали приятеля му.

Наехме платноходка и гид и направихме екскурзия до един от малките острови в пристанището, за да посетим замъка Иф. Тази древна крепост има тъжна история. В продължение на двеста-триста години е била използувана като затвор за политически престъпници и стените на тъмницата й са покрити с грубо издълбаните имена на много пленници, които са се измъчвали тук цял живот и не са оставили никакви сведения за себе си, освен тези тъжни епитафии, изписани със собствените им ръце! Колко нагъсто бяха имената! И призраците на отдавна починалите им собственици сякаш се тълпяха в мрачните килии и коридори. Бавно преминавахме от тъмница в тъмница и изглеждаше, че слизаме навътре към сърцето на скалата под морското равнище. Навсякъде имена! — някои на плебеи, други на благородници, трети дори на принцове. Плебеи, принцове и благородници имали една обща утеха — нямало да бъдат забравени! Те можели да понесат самотата, бездействието и тишината, ненарушавана от никакъв звук, но не и мисълта, че ще бъдат напълно забравени от света. Затова и издълбали имената си. В килия, където прониква съвсем малко светлина, един мъж живял двадесет и седем години, без да види човешко лице, живял в мръсотия и мизерия без никакъв другар освен собствените си мисли, а те несъмнено са били достатъчно тъжни и безнадеждни. Тъмничарите внасяли в килията му онова, което им се струвало необходимо, нощем през едно прозорче. Този човек издълбал стените на килията си от пода до тавана с най-различни фигури на хора и животни, групирани в сложни композиции. Трудил се година след година над задачата, която сам си бил поставил, докато бебета ставали момчета, а после силни юноши, безделничели в училища и колежи, получавали професия, претендирали че са зрели мъже, женели се и поглеждали назад към детството си почти като към събитие от дълбока древност. Но кой може да каже колко века се е сторило това време на затворника? За едни времето понякога летяло, а за него — никога, то винаги пълзяло. За едни нощите, прекарани в танци, изглеждали съставени от минути вместо от часове, за него същите тези нощи били точно като всички други нощи в тъмницата и му се стрували съставени от бавно влачещи се седмици вместо от часове и минути.

Един затворник, осъден на петнадесет години затвор, драскал по стените на килията си стихове и кратки изречения в проза — кратки, но пълни с патос. Те не разказваха за него и за тежкото му положение, а само за светилището, където духът му бил избягал от затвора, за да се помоли — за дома и за идолите, чийто храм бил той. Затворникът не доживял да ги види.

Стените на тези тъмници са дебели толкова, колкото са широки някои американски спални — петнадесет фута. Видяхме влажните мрачни килии, в които двама от героите на Дюма прекарали затворничеството си — героите на „Граф Монте Кристо“. Именно тук смелият абат написал книга със собствената си кръв, с перо, направено от парче желязна халка, при светлината на лампа от парцалчета, напоени в мазнина от яденето му. И после копал през дебелата стена с някакъв нищожен инструмент, който направил само от случайно попаднало му парче желязо или прибор за хранене, и освободил Дантес от веригите му. Жалко, че толкова много седмици нерадостен труд накрая се оказал безполезен.

Показаха ни пагубната за здравето килия, където знаменитата Желязна маска, злочестият брат на безсърдечния крал на Франция, бил затворен за няколко месеца, преди да го изпратят да скрие от любопитните странната тайна на живота си в тъмниците на острова Света Маргарита. Мястото представляваше много по-голям интерес за нас така, отколкото ако знаехме със сигурност кой е Желязната маска, каква е историята му и защо му е било отсъдено това много необикновено наказание. Тайна! Това беше очарованието. Този безмълвен език, това затворено в маската лице, това сърце, натежало от неизказани мъки, и тази гръд, притисната от сърцераздирателната си тайна, са били тук. Влажните стени са познавали човека, чиято скръбна история е завинаги затворена книга! Мястото криеше очарование.