Марк Твен
Глупаци в чужбина (16) (Или Ново поклонение)

Глава XV

Националното гробище на Франция. Историята на Абелар и Елоиза. „Тук се говори английски“. Императорски почести за един американец. Надценената гризетка. Напускаме Париж.

Една от най-приятните ни разходки беше до Пер Лашез — националното гробище на Франция, почетното жилище на някои от най-великите й и достойни чеда, последният дом на десетки мъже и жени, родени без титли, но достигнали до слава със собствените сили и собствения си гений. Това е град с тържествен вид, с лъкатушещи улици, с миниатюрни мраморни храмове и замъци на мъртвите, които блестят с белотата си между гъстия листак и свежите цветя. Не всеки град е така гъсто населен като този, нито пък стените му заграждат толкова обширна площ. Съществуват малко дворци, построени с такава изтънченост, така богато украсени, от толкова скъп материал, така изящни и красиви.

Посетихме древната църква „Сен Дьони“, където мраморните изображения на тридесет поколения крале и кралици лежат в цял ръст върху гробниците, и останахме поразени: древните доспехи, старинното облекло, спокойните лица, ръцете с длани, красноречиво допрени за молитва — това беше видение от дълбоката древност. Изглеждаше много странно, че стоим тук, така да се каже, лице в лице със стария Дагобер I, Хлодвиг и Карл Велики, тези легендарни велики герои, тези сенки, тези митове отпреди хиляда години! Докоснах с пръст покритите им с прах лица, но Дагобер беше по-мъртъв от шестнадесетте века, които бяха минали над него, Хлодвиг спеше дълбоко след подвизите си в името на Христос, а Карл Велики продължаваше да сънува своите паладини и кървавия Ронсевал, затова не ми обърна никакво внимание.

Великите имена от Пер Лашез също впечатляват, но по различен начин. Там непрекъснато ти се внушава, че това място е запазено за по-благородни крале — за кралете на сърцето и ума. Изглежда, че всички умствени способности, всички благородни черти на човешката природа, всички възвишени дела, с които хората се залавят, са представени тук от някое известно име. В резултат на това се е получила чудновата смесица. Тук са Даву и Масена, които са създали не една трагедия на бойното поле, а също и Рашел с равностойната си слава в пантомимичната трагедия. Тук спи абат Сикар, първият велик учител на глухите и немите — човекът, който обичал всички нещастни и чийто живот бил отдаден на внимателни грижи за тях, — а недалеч, най-после в мир и покой, лежи маршал Ней, чийто неспокоен дух не познаваше по-хубава музика от бойния зов на тръбата. Човекът, създал уличното газено осветление, и другият благодетел на човечеството, въвел отглеждането на картофа и така облекчил положението на милионите си гладуващи съотечественици, лежат заедно с княз Масерано и с кралици и князе от Бирма, Сиам и Индокитай. Тук са химикът Гей Люсак, астрономът Лаплас, хирургът Ларе, адвокатът дьо Сез, а с тях са Талма, Белини, Рубини, Балзак, Бомарше, Беранже, Молиер, Лафонтен и десетки други, чиито имена и достоен труд са толкова познати из отдалечените краища на цивилизования свят, както и историческите дела на кралете и принцовете, които спят в мраморните гробници на Сен Дьони.

Но сред хилядите и хиляди гробници на Пер Лашез има една, която нито мъж, нито жена, нито младеж или девойка не подминава, без да спре и да я разгледа. Всеки посетител има неясна представа за историята на нейните покойници и съзнава, че трябва да им отдаде дължимата почит, но дори и един от двадесет хиляди не си спомня ясно историята на гробницата и романтичните й обитатели. Това е гробът на Абелар и Елоиза, гроб по-почитан, по-широко известен, за който повече е писано и пято и над който повече е плакано в продължение на седемстотин години от всеки друг гроб в християнския свят, освен този на Спасителя. Посетителите се мотаят наоколо замислени, младежите отнасят сувенири от него, парижките юноши и девойки, разочаровани от любовта си, идват тук, за да се освободят от натрупаните сълзи — нещо повече, много нещастни влюбени идват на поклонение при тази светиня от далечни краища, за да плачат, да ридаят, да скърцат със зъби над тежките си скърби и да спечелят съчувствието на смирилите се духове от тази гробница с дарове от безсмъртничета и напъпили цветя.

Когато и да отидете, ще намерите някой да сумти над гробницата. Когато и да отидете, ще я намерите обзаведена с букети и безсмъртничета. Когато и да отидете, ще видите, че пристига влак от Марсилия с чакъл да попълни липсите, причинени от крадящите сувенири вандали, жертви на нещастна любов.

Все пак кой наистина познава историята на Абелар и Елоиза? Съвсем малко хора. Имената са отлично познати на всекиго и това е всичко. С безкрайни усилия успях да науча тази история и предлагам да я разкажа тук — отчасти, за да информирам честно обществеността, и отчасти, за да покажа на тази общественост, че ненужно е пропиляла голямо количество скъпоценни чувства.

История на Абелар и Елоиза

Елоиза се родила преди седемстотин шестдесет и шест години. Сигурно е имала родители. Кой знае. Живеела с чичо си Фулберт, каноник на Парижката катедрала. Не знам какво е това каноник на катедрала, но той бил такъв. Може би е нещо като канонада, но той едва ли е бил нещо повече от малка планинска гаубица, защото в онези времена не са имали тежка артилерия. Така или иначе Елоиза живеела с чичо си гаубицата и била щастлива. Прекарала по-голямата част от детството си в манастира в Аржантьой — никога досега не съм чувал за Аржантьой, но предполагам, че такова място наистина съществува. После се върнала при чичо си, доброто старо оръдие, и той я научил да пише и да говори на латински, който бил езикът на литературата и на изисканото общество през този период.

Точно тогава Пиер Абелар, вече широко известен като оратор, дошъл в Париж да основе школа по реторика. Оригиналните му възгледи, красноречието му и голямата му физическа сила и красота предизвикали сензация. Той видял Елоиза и бил пленен от разцъфтяващата й младост, красота и очарователния й характер. Писал й, тя му отговорила. Писал й отново, тя отново му отговорила. Той се влюбил. Копнеел да я опознае, да разговаря с нея очи в очи.

Школата му била близо до къщата на Фулберт. Той помолил Фулберт да му позволи да го посети. Добрата стара мортира видяла тук рядка възможност. Племенницата, която толкова много обичал, щяла да поглъща знания от този мъж и това нямало да му струва нито цент. Такъв си бил Фулберт стиснат.

Малкото име на Фулберт за нещастие не се споменава от нито един автор. Но Джордж У. Фулберт му подхожда не по-зле от всяко друго име. Ще се задоволим с него. Та той помолил Абелар да учи Елоиза.

Абелар много се зарадвал на предоставената му възможност. Идвал често и стоял дълго. Едно негово писмо показва още от първото си изречение, че той идвал под приятелски покрив като безсърдечен злодей, какъвто бил всъщност, със съзнателното намерение да разврати едно доверчиво невинно момиче. Ето писмото:

„Не мога да престана да се удивлявам на простотата на Фулберт. Бях толкова изненадан, колкото ако видех агне, поставено във властта на гладен вълк. Двамата с Елоиза — под претекст, че учим — се отдавахме изцяло на любовта и научните занимания ни предоставяха самотата, търсена от любовта. Книгите бяха отворени пред нас, но ние говорехме по-често за любов, отколкото за философия и от устните ни с по-голяма готовност излизаха целувки, отколкото думи.“

И така, докато тържествувал над честната доверчивост, която за низките му инстинкти била смешна „простота“, недостойният Абелар прелъстил племенницата на човека, чийто гост бил. Париж научил това. Казали на Фулберт. Казвали му често, но той отказвал да повярва. Не можел да разбере как може човек да бъде толкова покварен, че да използува святата закрила и сигурност на гостоприемството като средство за извършване на такова престъпление. Но като чул уличните нехранимайковци да пеят любовните песни, които Абелар посветил на Елоиза, случаят станал прекалено ясен — по принцип любовните песни не влизат в обучението по реторика и философия.

Той изгонил Абелар от къщата си. Абелар се върнал тайно и отвел Елоиза в Пале, в своя роден Бретан. Скоро след това тя родила тук син, когото поради рядката му красота нарекли Астролаб — Уилям Г. Бягството на момичето вбесило Фулберт и той зажадувал за отмъщение, но се страхувал да нанесе удар, да не би в отплата да пострада Елоиза, понеже той все още я обичал нежно. Най-сетне Абелар предложил да се ожени за Елоиза, но при едно срамно условие: сватбата да се пази в тайна от света, с цел (докато нейното добро име оставало опропастено както преди) да се запази неопетнена репутацията му на свещеник. Такъв си бил този мерзавец. Фулберт видял, че му се удава удобен случай, и се съгласил. Щял да ги ожени, а после щял да измами доверието на човека, който го научил на този номер — щял да разкрие тайната и така да отстрани до известна степен позора, свързан с името на племенницата му. Но племенницата заподозряла кроежите му. Отначало отказала да се омъжи; казала, че Фулберт ще издаде тайната, за да я спаси, а освен това не желаела да бъде бреме за своя толкова надарен, така почитан от света любим, пред когото се откривала блестяща кариера. Това била благородна самопожертвувателна любов, естествена за чистата душа на Елоиза, но не и проява на благоразумие.

Другите все пак взели връх и тайната сватба се състояла. Сега да кажем неща за Фулберт. Раненото сърце най-после ще бъде излекувано, измъченият горд дух отново ще намери покой, приведената от унижение глава пак ще се вдигне. Той оповестил брака по всички видни места в града и се радвал, че позорът си е отишъл от къщата му. Но ето! Абелар отрекъл брака! Елоиза също! Хората, знаейки предшествуващите обстоятелства, сигурно щели да повярват на Фулберт, ако само Абелар бил отрекъл брака, но когато го отрекъл и най-заинтересованият човек — самото момиче, — те жестоко се подиграли с отчаяния Фулберт.

Горкият каноник на Парижката катедрала бил ранен отново. Последната надежда да поправи злото, сторено на дома му, си отишла. Какво да прави сега? Човешката природа предложила отмъщение. Той го осъществил. Историкът пише:

„Злодеи, наети от Фулберт, нападнали Абелар нощем и го осакатили по ужасен и неописуем начин.“

Търся вечното жилище на тези „злодеи“. Когато го намеря, ще пролея няколко сълзи над него, ще струпам няколко букета и малко безсмъртничета и ще извозя малко чакъл от там, за да ми напомня, че макар да са опетнили с престъпление живота си, тези злодеи във всеки случай са извършили едно справедливо дело, въпреки че то не се оправдава от строгата буква на закона.

Елоиза отишла в манастир и си взела сбогом със света и удоволствията му завинаги. Двадесет години тя не чула нищо за Абелар, дори не чула да се споменава и името му. Станала игуменка на Аржантьой и водела съвсем уединен живот. Един ден случайно видяла писмо, написано от него, в което разказвал собствената си история. Заплакала над него и написала на Абелар. Той й отговорил, като се обръщал към нея със „сестро во Христе“. Продължили да си кореспондират, тя с непремерените думи на искрено влюбена жена, той с хладните фрази на опитен оратор. Тя изливала сърцето си в страстни несвързани изречения, той отговарял със завършени есета, обмислено разделени на глави и подглави, на встъпителна част и доказателства. Тя го обсипвала с най-нежните имена, които любовта може да измисли, той се обръщал към нея от северния полюс на замръзналото си сърце с „невесто во Христе“! Разпътният злодей!

Понеже Елоиза държала монахините си съвсем свободно, сред тях били открити някои неприлични нередности и абатът на Сен Дьони разпуснал манастира й. По това време Абелар бил настоятел на манастира „Свети Жилдас Рюиски“ и щом дочул, че е бездомна, чувство на съжаление се надигнало в гърдите му (чудно как не се е пръснал от това необичайно за него чувство) и той настанил нея и монахините й в малкия параклис „Параклет“, основан от него. Отначало тя трябвало да понесе много лишения и страдания, но достойнството й и благият й характер й спечелили влиятелни приятели и тя създала богат и разцъфтяващ женски манастир. Станала любимка на главите на църквата и на хората, въпреки че рядко се появявала на обществени места. Почитта към нея и добрата й слава растели, дейността й носела все повече полза, а Абелар също така бързо губел почва. Папата толкова я почитал, че я направил глава на монашеския орден, към който принадлежала. Абелар, мъж с талант и победител в много диспути за времето си, станал страхлив, нерешителен и неуверен в силите си. Трябвало му само някакво голямо нещастие, да го събори от високия пост, който заемал в света на интелектуалния елит, и то дошло. Подтикван от крале и принцове да се срещне в спор с изкусния свети Бернар и да го обори, той се изправил пред събрание от царствени особи и забележителни личности, и когато противникът му завършил, се огледал наоколо и започнал да говори със запъване, но смелостта му изневерила, ловкостта на езика му я нямало; без да произнесе речта си, той се разтреперил и седнал — опозорен и победен герой.

Умрял в забрава и бил погребан в Клюни през 1114 година. После преместили тялото му в „Параклет“ и когато Елоиза двадесет години по-късно починала, погребали я при него, според последното й желание. Той умрял на шестдесет и четири, а тя на шестдесет и три години. След като телата престояли заровени триста години, били преместени още веднъж. После пак ги местили през 1800 година и най-накрая, седемнадесет години по-късно, ги взели и ги донесли в Пер Лашез, където ще останат в мир и покой, докато не дойде време да стават и да се местят отново.

Историята не казва нищо за последните дела на планинската гаубица. Нека светът говори за него каквото си ще, аз поне винаги ще уважавам паметта и скръбта на измаменото доверие, разбитото сърце и разтревожения дух на старото оръдие. Нека почива в мир!

Това е историята на Абелар и Елоиза. Това е историята, върху която Ламартин проля такива водопади от сълзи. Но този човек не може да попадне под влиянието на тема, колкото и малко трогателна да е тя, без да прелее бреговете си. Трябва да го препречат с бент или всъщност да му издигнат диги. Това е историята, не както обикновено я разказват, а каквато е, стига само да се очисти от противната сантименталност, която свято пази и боготвори един такъв подъл прелъстител, какъвто е Пиер Абелар. Не мога да кажа нито дума против вярното момиче, с което той злоупотребил, и няма да отнема от гроба й нито един от простичките дарове, с които разочаровани в любовта младежи и девойки почитат паметта й, но много съжалявам, че нямам време и възможност да напиша в четири-пет тома мнението си за нейния приятел, основателя на Парапет, Параклет или каквото и да е там.

Колко тона чувства съм похабил по този безпринципен дърдорко в невежеството си! Отсега нататък ще потискам чувствата си към подобни хора, докато не ги проуча и не разбера дали заслужават внимание и сълзи, или не. Де да можех да си взема обратно безсмъртничетата и връзката репички.

В Париж често виждахме по витрините надписа „Тук се говори английски“ — точно както у дома окачат надписи „Тук се говори френски“. Всеки път незабавно нахлувахме в тези места и неизменно получавахме на безупречен френски информацията, че продавачът, който говори английски, току-що е отишъл да обядва и ще се върне след час — не желае ли мосю да купи нещо? Чудехме се защо се случваше така, че тези хора обядват в странни и необичайни часове, понеже ние винаги се отбивахме по време, когато не е никак вероятно един образцов християнин да излезе с подобно намерение. Истината е, че това беше долна измама, капан за непредпазливите, плява за ловене на новоизлюпени пиленца. В тези магазини нямаха никакъв продавач, измъчващ английския. Те се надяваха, че надписът ще подмами чужденци в бърлогите им и че собствените им ласкателства ще ги задържат там, докато купят нещо.

Открихме и друга френска измама — често срещан надпис в този смисъл: „Тук се приготвят всички видове американски напитки.“ Осигурихме си услугите на един джентълмен, познавач на номенклатурата на американските барове, и се отправихме към заведението на един от тези измамници. Препасан с престилка французин подскочи напред с поклон и каза:

— Que veulent les messieurs?^[1] (Не знам какво значи „Que veulent les messieurs?“, но това бяха думите му.)

Нашият генерал каза:

— Ще пием чисто уиски.

(Французинът зяпна.)

— Е, ако не знаете какво е това, дайте ни коктейл с шампанско.

(Французинът зяпна и сви рамене.)

— Е, тогава ни дайте шери коблър.

Французинът изпадна в шах. Всичко това му беше непонятно.

— Дайте ни бренди смаш!

Французинът заотстъпва назад, защото зловещата енергичност на последната поръчка му се стори подозрителна. Заотстъпва назад, като свиваше рамене и разперваше извинително ръце.

Генералът го последва и спечели пълна победа. Необразованият чужденец не можеше да ни снабди дори с пунш „Санта Круз“, с коктейл „Изненада“, нито с „Каменна стена“ или с коктейл „Земетресение“. Ясно беше, че е подъл измамник.

Онзи ден един мой познат ми каза, че той без съмнение е единственият американец, посетил изложението, който е имал високата чест да бъде ескортиран от личната охрана на императора. Отговорих с деликатна откровеност, че се учудвам как такъв дългокрак непривлекателен призрак с изпито лице като него е бил избран за тази чест и попитах какво точно е станало. Той каза, че присъствувал на голям преглед на войските на Марсово поле преди известно време и докато с всеки миг тълпата около него ставала все по-гъста и по-гъста, той забелязал едно празно пространство, оградено с парапет. Оставил файтона си и влязъл в него. Бил единственият човек там, така че имал достатъчно място, и понеже това пространство било в центъра, можел да види всички приготовления. След малко се чула музика и австрийският и френският император с ескорт от известните Cent Guardes^[2] влезли в ограденото място. Те сякаш не го забелязвали, но веднага в отговор на знак, даден от командира на гвардията, един млад лейтенант се приближил към него с колона войници след себе си, спрял, вдигнал ръка, отдал чест и казал тихо, че съжалява, задето трябва да обезпокои един чужденец и джентълмен, но мястото е запазено за царските особи. После привидението от Ню Джързи станало, поклонило се и помолило да го извинят, след това офицерът тръгнал до него, а колоната войници марширувала отзад и той бил отведен с всички почести до файтона си от императорските Cent Guardes! Офицерът отдал чест и се оттеглил, призракът от Ню Джързи се поклонил в отговор, запазил достатъчно присъствие на духа, за да се престори, че просто се е отбил при императорите по лична работа, махнал им за сбогом и си тръгнал с файтона!

Представете си какво би станало, ако някой нещастен французин от незнание нахълта неканен в трибуна, запазена за някое дребно величие в Америка. Полицаите ще го уплашат до смърт с буря от елегантни ругатни, а после ще го разкъсат на части, докато го измъкват оттам. Ние превишаваме французите в някои неща измеримо, но в други те ни превъзхождат неизмеримо.

Стига толкова за Париж. Изпълнихме целия си дълг към него. Видяхме Тюйлери, Вандомската колона, Мадлената, това чудо на чудесата — гробницата на Наполеон, всички големи църкви и музеи, библиотеки, императорски дворци, художествени галерии, Пантеона, Jardin des Plantes^[3], операта, цирка, законодателното събрание, билярдните, бръснарите, гризетките…

Ах, гризетките! Почти бях забравил. Това е друга романтична заблуда. Те са (ако вярваш на пътеписите) винаги така красиви, така стегнати и спретнати, така грациозни, така наивни и доверчиви, така мили, така привлекателни, така честно изпълняват задълженията си в магазина, така покоряват купувачите с нахалното си бъбрене, така са предани на бедните си студенти от Латинския квартал, така весели и щастливи са на неделните си пикници в предградията — и, о, така очарователно, така възхитително неморални!

Глупости! Три-четири дена непрекъснато питах:

— Бързо, Фъргюсън! Това гризетка ли е?

Той винаги отговаряше:

— Не!

Най-после разбра, че искам да видя гризетка. Тогава ми показа десетина от тях. Те бяха грозни почти като всички французойки, които съм виждал. Имаха големи ръце, големи крака, големи уста, обикновено бяха с чипи носове и мустаци, които дори доброто възпитание не може да пренебрегне; решеха косите си право назад, без път; имаха грозни фигури; не бяха нито очарователни, нито грациозни; по вида им познах, че ядат чесън и лук; и последно, според мене би било долно ласкателство да ги нарекат неморални!

Махай се, моме! Сега жаля, безделника студент от Латинския квартал повече, отколкото преди му завиждах. Така рухна още един идол от детството ми.

Видяхме всичко и утре отиваме във Версай. Ще видим Париж още само за малко, когато се връщаме да поемем пътя си към кораба, и затова мога със съжаление да кажа „сбогом“ на този красив град. След като тръгнем оттук, ще пропътуваме много хиляди мили и ще посетим много големи градове, но никой от тях няма да е така чаровен.

Някои от групата ни отидоха до Англия с намерение да направят кръг и да се качат след няколко седмици на кораба в Ливорно или Неапол. Ние за малко не отидохме до Женева, но решихме да се върнем в Марсилия и от Генуа да попътуваме из Италия.

Ще завърша тази глава със забележката, с която искрено се гордея и която се радвам, че моите другари на драго сърце подкрепят, а именно: най-красивите жени, които видяхме във Франция, са родени и възпитани в Америка.

Сега се чувствувам като човек, спасил загиваща репутация и придал блясък на потъмнял герб с едно-единствено справедливо дело, извършено, когато вече е ударил дванадесетият час.

Нека завесата се спусне с бавна музика.