Марк Твен
Глупаци в чужбина (56) (Или Ново поклонение)

Глава XXVIII

Витания. „Бедуини!“ Древният Йерихон. Мъртво море. Свети отшелници. Газели, Родното място на Спасителя. Витлеем. Църквата „Рождество Христово“. Връщане в Йерусалим.

Направихме равносметка. Тя излезе доста задоволителна. Нямаше какво повече да гледаме в Йерусалим освен къщите на богаташа и Лазар от притчата; гробниците на царете и Съдиите; мястото, където пребили с камъни един от учениците на Христос, а друг обезглавили; стаята и масата, прославени от Тайната вечеря; смоковницата, която изсъхнала по заповед на Исус; няколко исторически места около Гетсиманската градина и Елеонския хълм и още петнадесет-двадесет други забележителности в други части на града.

Наближавахме края. Сега се прояви човешката природа. Претоварването и последвалата го умора естествено започнаха да ни се отразяват. Силите на поклонниците намаляваха и пламът им угасваше. Сега, когато изобщо не се бояха, че може да пропуснат някоя важна подробност от пътешествието, им се искаше да вкусят предварително от заслужената почивка, която ги очакваше. Те станаха малко мързеливи. Закъсняваха за закуска и дълго вечеряха. Тридесет-четиридесет поклонници бяха пристигнали тук от кораба по кратки маршрути и всички се отдадоха на удоволствието да си разменят клюки.

В горещите следобеди показваха силна склонност към излежаване по прохладните дивани в хотела, към пушене и разговори за приятните изживявания от изминалия месец, защото случките, които в момента ту ни дразнеха, ту ни вбесяваха или ни се струваха лишени от значение, само за един месец започнаха да изпъкват на равния и скучен фон от еднообразни спомени и да се превръщат в красиви забележителности в паметта ни. Сирената, предупреждаваща за буря, заглушена от милион незначителни звуци, в града не се чува и на една пресечка разстояние от фара, но морякът я чува далеч навътре в морето, където не може да достигне нито един от тези незначителни звуци. Когато си в Рим, всички куполи си приличат, но когато се отдалечиш на дванадесет мили, градът изцяло изчезва от погледа ти и само куполът на „Св. Петър“ се издига над равнината като привързан балон. Когато пътуваш из Европа, ти се струва, че всички ежедневни случки си приличат, но когато от тях те отделят два месеца и две хиляди мили, тези, които заслужават да бъдат запомнени, изпъкват, а онези, които са наистина незначителни, вече са изчезнали. Тази склонност към пушене, безделничене и разговори не беше на хубаво. Ясно беше, че не бива да й се позволява да ни завладее. Трябваше да се опитаме да се разнообразим, иначе съвсем щяхме да се разпуснем. Беше предложено да видим река Йордан, Йерихон и Мъртво море. Трябваше да изоставим разглеждането на останалата част от Йерусалим за известно време. Пътуването веднага беше одобрено. Всички се съживиха. Въображението заработи веднага: на седлото… на воля из ширналите се равнини… спане под открито небе, на постеля, стигаща до хоризонта. С болка забелязвах как тези граждани се бяха пристрастили към волния лагерен живот в пустинята. Номадският инстинкт е човешки инстинкт; родил се е с Адам, предал се е на патриарсите и след тридесет века непрестанни усилия цивилизацията не е успяла да го заличи у нас изцяло. В номадския живот има очарование, от което, ако вкусиш веднъж, копнееш да го опиташ пак. В индианеца този инстинкт изобщо не може да бъде унищожен.

Уведомихме тълмача, че пътуването до река Йордан е одобрено.

В девет часа сутринта керванът беше пред вратата на хотела, а ние закусвахме. В града цареше вълнение. Навред се носеха слухове за война и кръвопролития. Необузданите бедуини от долината на река Йордан и пустините край Мъртво море се бяха вдигнали на оръжие и се канеха да унищожат всеки, който отиде при тях. Водили битка с ескадрон турска кавалерия и го победили, имало неколцина убити. Затворили жителите на едно село и един турски гарнизон в някакъв стар форт край Йерихон и го обсадили. Нападнали лагер на наши екскурзианти край река Йордан и поклонниците спасили живота си само защото под прикритието на нощта се измъкнали и избягали в Йерусалим, като пришпорвали и биели с камшик конете си. Друга наша група била обстрелвана от засада, а после нападната посред бял ден. И двете страни открили огън. За щастие, не се проляла кръв. Говорихме със самия поклонник, който дал един от изстрелите, и чухме от собствената му уста как в грозящата ги смъртна опасност само хладнокръвието, численото превъзходство и внушаващото страх въоръжение на поклонниците ги спасили от гибел. Съобщено беше, че консулът е помолил никой от нашите поклонници да не ходи до река Йордан, докато това положение не се промени; и освен това, че той желае никой да не тръгва поне без усилена военна охрана. Беда. Но какво бихте направили вие, когато конете чакат пред вратата и всеки знае за какво са тук? Ще признаете ли, че се страхувате, ще отстъпите ли позорно? Едва ли. Кой мъж би го направил, когато наоколо има толкова много жени? И вие щяхте да постъпите като нас: щяхте да кажете, че не се страхувате и от един милион бедуини, щяхте да си направите завещанието и да си обещаете тихичко, че ще заемете едно незабележимо място в опашката на шествието.

Мисля, че всички бяхме избрали една и съща тактика, защото изглеждаше, че никога няма да стигнем до Йерихон. Конят ми беше прочут с бавния си ход, но някак си все не можех да го задържа на опашката, за да си спася кожата. Той вечно излизаше в авангарда. В такива случаи се поразтрепервах и слизах да си оправя седлото. Но това беше безполезно. И другите слизаха да си оправят седлата. Никога досега седлата не ни бяха създавали такива неприятности. Три седмици с нито едно от тях не се беше случвало нищо, а сега всички наведнъж се развалиха. Опитах се да вървя пеша за раздвижване — не се бях находил из Йерусалим, докато търсех свети места. Но и тук ме чакаше провал. Цялата тълпа копнееше да се раздвижи и след по-малко от петнадесет минути всички ходеха пеша и аз отново се озовах в авангарда. Това силно ме обезкуражи.

Всичко това се случи, след като отминахме Витания. Пристигнахме тук един час, след като бяхме напуснали Йерусалим. Показаха ни гробницата на Лазар. По-скоро бих предпочел да живея в нея, отколкото в която и да е къща из града. Показаха ни и големия извор на Лазар, и древното му жилище в центъра на селото. Лазар, изглежда, е бил заможен човек. Легендите от неделните училища са несправедливи към него — те създават впечатлението, че е бил беден. Това е така, защото го бъркат с онзи Лазар, който нямал никакви други достойнства освен добродетелите си, а те никога не са били на такава почит както парите. Къщата на Лазар е триетажна сграда от камък, но цялата, без най-горния етаж, е погребана под натрупания през вековете боклук. Ние взехме свещи и слязохме в мрачните, подобни на килии стаи, където Исус споделил трапезата на Марта и Мария и разговарял с тях за брат им. Не можехме да не изпитаме нещо повече от обикновен интерес към това унило жилище.

От един планински връх зърнахме Мъртво море, легнало като син щит в равнината на река Йордан, и се спуснахме по тясна, пламтяща от горещина, сурова и необитаема клисура, където никое същество, освен саламандъра, не би могло да съществува. Такава мрачна, отблъскваща, ужасна самота! Точно в тази пустиня проповядвал Йоан с препаска от камилска кожа на слабините, която била единственото му облекло, но тук той никога не би могъл да намери нито див мед, нито рошкови. Унило се мъкнехме из това ужасно място, като всеки се стараеше да изостане в ариергарда. Нашите телохранители — двама великолепни млади арабски шейха с товари от мечове, пушки, пистолети и кинжали на борда — се шляеха начело.

„Бедуини!“

Всеки се сви и изчезна в дрехите си като костенурка. Първото ми желание беше да се втурна напред и да унищожа бедуините, а второто — да се втурна назад и да видя дали не ни нападат в тил. Така и направих. Всички останали постъпиха по същия начин. Ако тогава бедуините се бяха приближили към нас от тази посока, щяха скъпо да платят за безразсъдството си. Ние всички отбелязахме това, но по-късно. Щеше да има такава кръвопролитна битка, каквато нито едно перо не би могло да опише. Аз знам това със сигурност, защото всеки поотделно ми разказа какво би направил; а такава смесица от странни и нечувани изобретения на жестокостта не бихте могли и да си представите. Един каза, че напълно спокойно взел решение да загине, но да не отстъпи нито инч, ако е необходимо; щял търпеливо да чака, докато първият бедуин дойде така близо, че да могат да се преброят райетата на дрехата му, после да ги преброи и да го застреля. Друг щял да стои неподвижен, докато първото копие не стигнело на инч от гърдите му, после щял да избегне удара и да сграбчи копието. Не смея да разкажа какво се канеше да направи той със собственика му. Кръвта ми се смръзва при тази мисъл. Трети щял да скалпира бедуините, които му паднели, и щял да заведе оплешивелите синове на пустинята у дома като живи трофеи. Само служителят на музите мълчеше с обезумял поглед. Очите му бляскаха свирепо, но устата му беше затворена. Безпокойството ни нарасна и започнахме да го разпитваме. Ако беше хванал някой бедуин, какво щеше да прави с него — щеше да го застреля ли? Той се засмя с мрачна презрителна усмивка и поклати глава. Щеше да го намушка с нож ли? Той отново поклати глава. Щеше да го насече или да го одере жив? Същият отговор. О, ужас! Какво ли щеше да го прави?

— Излапвах го!

Това беше ужасното изречение, което устата му изрече заплашително. За какво му е граматика на такъв отчаян смелчага? Дълбоко в сърцето си се радвах, че са ми били спестени тези кръвожадни сцени. Никакви бедуини не атакуваха нашия внушаващ ужас тил. Новодошлите бяха само едно подкрепление от мършави араби по ризи и с боси крака, изпратени пред нас да размахват ръждясали пушки, да крещят, да се перчат и да се държат като малоумни и така да плашат разбойническите банди от бедуини, които биха могли да ни дебнат по пътя. Какъв позор, че въоръжени бели християни трябва да пътуват с охрана от такива отрепки, които да ги пазят от бродещите из пустинята нехранимайковци — тези кръвожадни разбойници, които винаги се канят да извършат нещо ужасно, но никога него правят. Тук мога да спомена и това, че през цялото си пътуване не видяхме никакви бедуини и че се нуждаехме от телохранителите араби толкова, колкото и от лачени обувки и ръкавици от бяла ярешка кожа. Бедуините, нападнали така яростно другите групи от поклонници, сигурно са или доставени специално за случая от телохранителите на тези групи, които са ги взели от Йерусалим да служат временно като бедуини. След битката те се срещнали пред очите на поклонниците, обядвали, разделили си бакшиша, измъкнат от поклонниците в мигове на опасност, и после придружили кавалкадата до Йерусалим! Тази досадна охрана от араби е създадена от шейховете и бедуините за взаимна изгода и без съмнение в това има голяма доза истина.

Посетихме извора, подсладен от пророк Елисей (той още е сладък) — тук той прекарал известно време и гарваните го хранели.

Древният Йерихон не е от най-живописните руини. Когато Исус Навин го обиколил седем пъти преди три хиляди години и го разрушил със звука на тръбата си, той свършил работата си така добре и така напълно, че почти го е сравнил със земята. Проклятието срещу тези, които се опитат да го построят отново, все още е в сила. Един цар, който подценил проклятието, направил опит, но бил тежко наказан за нахалството си. Това място ще остане завинаги ненаселено; и все пак то е едно от най-хубавите в цяла Палестина за строеж на град.

В два часа през нощта ни измъкнаха от леглата — нова възмутителна жестокост, нов глупав опит на нашия тълмач да изпревари съперника си. До река Йордан имаше по-малко от два часа път. Но ние се облякохме и тръгнахме, преди някой да се сети да погледне колко е часът, и така продължихме да дремем навън, на хладния нощен въздух, и сънувахме лагерни огньове, топли постели и други удобства.

Всички мълчаха. Хората не разговарят, когато им е студено, когато са нещастни и сънени. От време на време клюмахме по седлата и се стряскахме в просъница, за да открием, че шествието е изчезнало в мрака. После препускахме и напрягахме зрението си, докато отново не се появяха неясните му очертания. Понякога по колоната се предаваше полугласно заповед: „Сгъсти се, сгъсти се! Навсякъде дебнат бедуини!“ Какви мравки ни полазваха по гърбовете!

Стигнахме до прочутата река преди четири часа, а нощта беше толкова тъмна, че бихме могли да нагазим в нея, без да я видим. Някои от нас бяха унили. Чакахме, чакахме, но утрото не идваше. Накрая се оттеглихме малко назад, поспахме един час на земята в храстите и настинахме. В това отношение дрямката ни струва скъпо, но иначе беше изгодно капиталовложение, защото проспахме мрачните моменти и се събудихме в малко по-добро състояние за първата си среща със свещената река.

На зазоряване всички поклонници се съблякоха и нагазиха в тъмните води, пеейки:

Лежа край бурния Йордан

и гледам скръбно в мрака

към приказния Ханаан,

където дом ме чака.

Но не пяха дълго. Водата беше така ужасно студена, че бяха принудени да спрат да пеят и бързо да излязат от нея. После застанаха на брега треперейки и бяха така нещастни и убити от скръб, че заслужаваха искрено съчувствие. Защото още една мечта, още една лелеяна надежда ги беше излъгала. Бяха си обещали, че ще пресекат река Йордан там, където са я пресекли израилтяните, когато влезли в Ханаанската земя след дългото си скитане из пустинята. Те искаха да я пресекат там, където са поставени дванадесет камъка в памет на това велико събитие. И докато я пресичали, щели да си представят, че огромна армия от поклонници пори водите на реката, носи свещения кивот със завета, крещи „Осанна!“ и пее благодарствени и хвалебствени химни. Всеки си беше обещал, че ще прекоси реката пръв. Най-после бяха дошли до целта си, но течението беше прекалено бързо и водата прекалено студена!

Точно тогава Джек им направи една услуга. С очарователната безгрижност за последствията, която е естествена за младостта и така й прилича, той влезе във водата, поведе ги към отвъдния бряг и всички отново бяха щастливи. След това всеки преджапа реката и излезе на отсрещния бряг. В най-дълбоките места водата стигаше едва до гърдите. Ако беше по-дълбоко, едва ли щяхме ме да извършим подобен подвиг, защото силното течение щеше да ни отнесе надолу, щяхме да се изтощим и да се удавим, преди да стигнем мястото, където може да се излезе на брега. След като главната цел беше постигната, оклюмалите жалки поклонници отново седнаха на брега да чакат слънцето, защото всички искаха да видят реката, а не само да я усетят. Но беше твърде студено за такова занимание. Напълнихме няколко тенекиени кутии с вода от свещената река, отрязахме няколко тръстики от бреговете й, после се качихме на конете и неохотно продължихме нататък, за да не умрем от замръзване. И така, ние, видяхме река Йордан доста неясно. Гъстите храсталаци, които растат по бреговете, хвърляха сенките си върху плитките й, но неспокойни води („бурни“, както ги нарича химнът, е доста пресилен комплимент) и не можахме да преценим на око колко е широка. Но понеже я бяхме прегазили, знаехме, че много улици в Америка са двойно по-широки от река Йордан.

Скоро след като потеглихме, се развидели и след час-два стигнахме до Мъртво море. Само с плевели е обрасла равната, опърлена от слънцето пустиня около него, а ябълките, растящи по бреговете му, по думите на поетите, са красиви, но ако се опиташ да ги срежеш, се разпадат на прах и пепел. Тези, които ние намерихме, не бяха красиви и вкусът им беше горчив. Не се разпаднаха на прах. Може би защото не бяха узрели.

Пустинята и голите хълмове около Мъртво море така блестят на слънцето, че те заболяват очите, и нито в морето, нито около него няма нещо приятно, няма живо същество, което да зарадва окото. Пуста, отблъскваща, безплодна и опърлена от слънцето местност. Над нея е надвиснала потискаща тишина. Тя внушава мисли за погребения и смърт.

Мъртво море е малко. Водите му са много бистри и плитки край бреговете, а дъното е покрито с камъчета. То изхвърля големи количества битум, частици от него се търкалят по целия бряг и от тях се носи неприятен мирис.

Прочетените от нас книги ни бяха научили, че първото ни гмуркане в Мъртво море ще бъде придружено с печални последствия — ще се чувствуваме така, сякаш милиони нажежени до червено иглички пробождат телата ни; ужасната болка ще продължи часове; може дори да се покрием с мехури от главата до петите и да страдаме тежко много дни. Но ни чакаше разочарование. Нашата осморка скочи във водата заедно с друга група поклонници, но никой не изпищя нито веднъж. Никой от нас не се оплака от нещо по-сериозно, освен от едно леко щипене по местата, където кожата ни беше ожулена, и то само за кратко. Лицето ме боля няколко часа, но това стана отчасти защото изгоря от слънцето, докато се къпех, а и аз стоях във водата толкова дълго, че то се покри с кора от сол.

Не, от водата не ни излязоха мехури, не се покрихме със слузеста тиня, нито пък започнахме да излъчваме зловонен аромат; тинята не беше толкова слузеста и не усетих да замирисваме по-лошо, отколкото миришем откакто сме в Палестина. Мирисът просто беше различен, но това не се забелязваше, защото в това отношение сме свикнали на голямо разнообразие. Тук при река Йордан не миришехме така, както в Йерусалим; в Йерусалим не миришем така, както в Назарет, Тивериада, Кесария Филипова или в някои от онези разрушени древни градове на Галилея. Не, ние се променяме през цялото време, и то обикновено към по-лошо. Нали се перем сами.

Това беше забавно къпане. Няма начин да потънеш. Можеш да се изтегнеш по гръб в цял ръст, да сложиш ръце на гърдите си и тогава горната половина от тялото ти се оказва над водата. Ако пожелаеш, можеш да си вдигнеш главата. Но не можеш да се задържиш дълго губиш равновесие и се преобръщаш първо по гръб, после по очи и така нататък. Ако пазиш равновесие с ръце, можеш спокойно да лежиш по гръб, така че главата и краката ти надолу от коленете да са вън от водата. Можеш да седнеш с колене, притиснати до брадата, и да ги обхванеш с ръце, но скоро ще се преобърнеш, защото така не можеш да запазиш равновесие. Можеш да застанеш прав на място, където водата е по-дълбока от човешки бой, и да останеш сух от кръста нагоре. Но не можеш да останеш в това положение. Скоро водата ще изтласка краката ти на повърхността. Не можеш да плуваш по гръб и да напредваш значително, защото стъпалата ти стърчат над водата и можеш да се оттласкваш само с пети. Ако плуваш по корем, пениш водата като лодка с кърмово колело. Но не помръдваш. Конете не могат да пазят равновесие и затова не могат нито да плуват, нито да стоят прави в Мъртво море. Веднага се преобръщат настрани. Някои от нас се къпаха повече от час и после излязоха, покрити с кора от сол, и блестяха като ледени висулки. Изтъркахме солта с груба кърпа и си тръгнахме със съвсем нов великолепен мирис, въпреки че той не беше по-неприятен от онези, на които се бяхме наслаждавали през последните няколко седмици. Разнообразието, което това ново зловоние внесе, ни очарова. Солени кристали блестят на слънцето по бреговете на езерото. На места те покриват земята като искряща ледена кора.

Когато бях момче, някак си създадох впечатлението, че река Йордан е дълга четири хиляди мили и широка тридесет и пет мили. Тя е дълга само деветдесет мили и така криволичи, че през половината от времето не знаеш на кой бряг се намираш. Въпреки че дължината й е деветдесет мили, по права линия те са само петдесет. Тя не е по-широка от нюйоркския Бродуей. Тук се намират Галилейско и Мъртво море — нито едно от тях не достига двадесет мили дължина, нито тринадесет ширина. Но все пак, когато ходех на неделно училище, мислех, че те са шест хиляди мили в диаметър.

Пътешествията и жизненият опит развалят най-грандиозните ни представи и ни ограбват от най-свято пазените илюзии на детството ни. Е, нека ни ограбват. Вече видях как империята на цар Соломон се смалява до размерите на щата Пенсилвания — предполагам, че ще мога да понеса и това, че моретата и реката не са толкова големи.

Гледахме навсякъде по пътя си, но никъде не видяхме нито зрънце, нито кристалче от жената на Лот. Разочарованието ни беше голямо. От дълги години знаем тъжната й история и проявяваме към нея голям интерес, предизвикан от нещастието й. Но тя е изчезнала. Живописната й фигура вече не се издига над пустинята около Мъртво море да напомня на туриста за злата участ, сполетяла изчезналите градове.

Не е по силите ми да опиша ужасната следобедна езда от Мъртво море до манастира „Св. Сава“. Мисълта за нея все още ме потиска. Слънцето така печеше, че един-два пъти сълзи потекоха по бузите ни. В отвратителните голи клисури се задушавахме така, като че ли се намирахме в пещ. Струваше ми се, че положително изпитваме „тежестта“ на слънцето. Никой не можеше да стои прав под него. Всички клюмаха по седлата. И в тази пустиня е проповядвал Йоан! Това сигурно е бил изтощителен труд. Какъв рай небесен ни се сториха тежките кули и укрепления на грамадния манастир „Св. Сава“, когато ги съзряхме за първи път!

В този голям манастир останахме цяла нощ на гости при гостоприемните монаси. Манастирът на „Св. Сава“, кацнал на една скала — човешко гнездо, прилепило се високо горе до отвесна планинска стена — представлява множество величествени постройки, които се надигат на тераси високо над главата ти като терасите от изчезващи в далечината колонади от чудните изображения на Валтасаровия пир и древните дворци на фараоните. Наблизо няма друго човешко жилище. Манастирът е основан преди много столетия от един свят отшелник, който първо живял в една пещера в скалата — пещера, която сега е зад манастирските стени и монасите ни я показаха с благоговение. Този отшелник жестоко изтезавал плътта си, ядял само хляб и вода, напълно се оттеглил от хората и всички мирски суети, непрестанно се молел и съзерцавал един череп и така си спечелил много ревностни ученици, вдъхновени от примера му. Отсрещният склон на клисурата е осеян с малки дупки, които те издълбали в скалите, за да живеят в тях. Сегашните обитатели на манастира „Св. Сава“, около седемдесет на брой, са пустинници. Те носят груби раса, грозни шапки без периферия, подобни на кюнци, и ходят без обувки. Ядат само хляб и сол и пият само вода. Приживе не могат да излизат извън стените, нито да погледнат жена, понеже на нито една жена не е разрешено да влиза в манастира под какъвто и да е предлог.

Някои от тези мъже са затворени тук от тридесет години. През цялото това нерадостно време те не са чули детски смях, нито благословен женски глас; не са видели нито човешки сълзи, нито човешки усмивки; не са познали нито човешки радости, нито благотворни човешки скърби. В сърцата им няма спомени от миналото, в умовете им няма мечти за бъдещето. Отритнали са всичко мило, прекрасно и достойно за обич; запрели са тежките си порти и са издигнали безмилостните си каменни стени като вечна преграда срещу всички неща, които са приятни за окото, и всички звукове, които са музика за ухото. Прогонили са нежния и прелестен живот и са оставили само неговата суха и мършава пародия. Устните им никога не са целували и не са пели; сърцата им никога не са се повдигали от вълнението, че имат родина и знаме. Те са живи мъртъвци.

Записах тези първи мисли, защото са естествени, не защото са справедливи или защото е правилно да ги запиша. Лесно им е на писачите да казват: „Като гледах еди-какво си, си мислех това и това“, когато истината е, че всички тези красиви мисли са им дошли наум по-късно. Първата мисъл рядко е съвършено точна, но не е престъпление, че ти е дошла, нито че си я записал — а по-късно, когато натрупаш опит, може и да я поправиш. Тези пустинници са мъртъвци в някои отношения, но не във всички; и не е правилно, понеже отначало си съставих лошо мнение за тях, да продължавам да държа на него, или понеже съм казал лоши думи за тях, да продължа да ги повтарям и да не се отказвам от думите си. Не, те се отнесоха с нас твърде гостоприемно, за да го сторя. Някъде дълбоко в тях има нещо човешко. Те знаеха, че сме чужденци и протестанти и че едва ли ще изпитваме възхищение или приятелски чувства към тях. Но в милосърдието си стояха над тези неща. Те просто видяха в нас хора, които са гладни, жадни и уморени, и това беше достатъчно. Отвориха портите си и ни посрещнаха с добре дошли. Не задаваха никакви въпроси и не се перчеха самодоволно с гостоприемството си. Не търсеха комплименти. Движеха се тихо наоколо, наредиха масата, постлаха леглата, донесоха вода да се измием и не обърнаха никакво внимание на думите ни, че не е правилно те да вършат това, когато имаме хора, чиято работа е да ни прислужват. Нахранихме се с удоволствие и след вечеря дълго седяхме край масата. След това обиколихме сградата заедно с монасите, после поседяхме на високите бойници, пушихме и се наслаждавахме на прохладния въздух, на дивата природа и на залеза. Един-двама пожелаха да прекарат нощта в уютни спални, но номадският инстинкт подтикна останалите да спят на широкия диван покрай стените на голямата гостна, защото така беше по-весело и привлекателно — все едно че спяха на открито. Починахме си царски.

Когато сутринта станахме да закусим, бяхме нови хора. За цялото това гостоприемство не ни поискаха никакво заплащане. Можеше да им дадем нещо, ако искахме; но ако бяхме бедни или стиснати, нямаше нужда да даваме нищо. В католическите манастири в Палестина бедните и стиснатите се посрещат като всички други. Научили са ме на неприязън към всичко католическо и поради това понякога ми е по-лесно да откривам недостатъците на католиците, отколкото достойнствата им. Но има едно нещо, което не съм склонен да пренебрегна и да забравя, и то е искрената благодарност, която аз и всички поклонници дължим на палестинските монаси. Вратите им са винаги отворени и те посрещат гостоприемно всеки достоен човек, независимо дали е облечен в дрипи или в пурпур. Католическите манастири са безценно благо за бедните. Поклонник, който няма пари, независимо дали е протестант или католик, може да прекоси Палестина нашир и надлъж и сред пустините й да намери всяка нощ в тези манастири хубава храна и чиста постеля. Но и по-богатите поклонници често получават слънчев удар или се разболяват от някоя местна треска и тогава манастирът им става спасително убежище. Без тези гостоприемни кътчета пътешествието в Палестина ще бъде удоволствие, което е по силите само на най-силните и здрави мъже. Ние, поклонниците и всички останали, винаги с готовност и желание ще чукнем чаши и ще пием за здравето, благоденствието и дълголетието на палестинските монаси.

И така, отпочинали и освежени, ние се наредихме в колона и тръгнахме по голите планини на Юдея, по скалистите ридове и през безплодните клисури, където царуват вечна тишина и самота. Липсваха дори групичките от въоръжени пастири със стадата си от дълговлакнести кози, които срещнахме тук-там предния следобед. Видяхме само две живи същества. Това бяха газели, прочути с „кротките си очи“. Приличаха на млади козлета, но тичаха със скоростта на експрес. Не съм виждал животни, които се движат по-бързо, освен антилопите от нашите прерии.

Около девет часа сутринта стигнахме до Пастирската равнина и влязохме в една оградена със стена маслинова градина, където преди осемнадесет столетия овчарите пазели стадата си през нощта, в която сонм от ангели им донесли новината, че се е родил Спасителя. На четвърт миля оттук се намира Витлеем Юдейски, затова поклонниците взеха по няколко камъчета от стената и забързаха нататък.

Пастирската равнина е покрита с камъни пустиня, лишена от растителност, ослепително блестяща на безпощадното слънце. Само хорът на ангелите, който някога е звучал тук, може да вдъхне живот на храстите и цветята й и да възвърне изгубената й красота. Само такава могъща сила може да извърши това чудо.

В грамадната църква „Рождество Христово“ във Витлеем, построена преди хиляда и петстотин години от неуморната Света Елена, ни заведоха под земята в една изсечена в скалата пещера. Това беше „яслата“, където се е родил Христос. За това съобщава един латински надпис върху сребърна звезда, вградена в пода. Тя е лъсната от целувките на много поколения поклонници. Пещерата е накичена в обикновения безвкусен стил, който може да се види по всички свети места в Палестина. Тук, както и в Храма на гроба господен, са очевидни завистта и нетърпимостта. Свещениците и привържениците на гръцката и латинската църква не могат по един и същи коридор да влязат и да коленичат в свещеното място, където се е родил Спасителя, а са принудени да идват и да си отиват по различни пътища, за да не се скарат и сбият в тази светая светих.

Не ме навежда към размисъл това място, където е било произнесено първото в света „Честито Рождество!“ и откъдето моят приятел от детинство Дядо Коледа е тръгнал на първото си пътешествие, за да радва през зимните утрини домашните огнища в не една далечна страна. Докосвам с почит мястото, където е лежал младенецът Исус, но не мисля… за нищо.

Тук не може да се мисли, както и в което и да е друго кътче на Палестина, и това, изглежда, трябва да предизвика размисъл. Просяци, сакати и монаси ви заобикалят и ви карат да мислите само за бакшиш, докато вие бихте предпочели да мислите за нещо по-подходящо за мястото.

Бях радостен, че се измъкнах оттук, радвах се и когато минахме през пещерите, където писал Евсей, където постил Йероним и където Йосиф се подготвял за бягството в Египет, минахме и през още десетина други знаменити пещери и аз разбрах, че сме свършили. Църквата „Рождество Христово“ е почти толкова претъпкана с най-свети места, колкото и Храмът на гроба господен. Тук има дори и пещера, където в желанието си да убие Спасителя Ирод заклал двадесет хиляди младенци.

Ние, разбира се, бяхме и в Млечната пещера — пещерата, където Мария се крила известно време преди бягството в Египет. Преди да влезе тя, стените на пещерата били черни, но като започнала да кърми младенеца, една капка от млякото паднала на пода и в миг стените от черни станали снежнобели. Взехме много парченца от този камък, защото в Изтока е добре известно, че ако някоя безплодна жена само докосне с устни едно от тях, веднага ще се изцери. Взехме много образци, за да можем да ощастливим някои познати семейства.

Следобед се измъкнахме от Витлеем и от неговите пълчища просяци и амбулантни търговци на реликви и след като постояхме малко край гроба на Рахил, тръгнахме към Йерусалим колкото може по-бързо. Никога преди не съм се радвал така на връщането у дома. Никога не съм се наслаждавал на почивката така, както през последните няколко часа. Пътуването до Мъртво море, река Йордан и Витлеем беше кратко, но изтощително. Такъв пек, такава потискаща самота и такава мрачна пустош едва ли има някъде другаде по земята. И такава умора!

Най-обикновеният здрав разум ме предупреждава да не изричам обичайната приятна лъжа, че съм се откъсвал с неохота от всяка забележителност в Палестина. Всички го казват, но колкото и да се старая да не го показвам, аз се съмнявам в думите им. Мога да се закълна с най-страшната клетва, че никога не съм чул някой от нашите четиридесет поклонници да казва нещо подобно, а те са също толкова достойни и искрено благочестиви, колкото всички, които идват тук. Те ще започнат да казват това достатъчно скоро след завръщането си у дома, а защо не? Те не искат да се противопоставят на всички Ламартиновци и Граймсовци по света. Не звучи разумно, че хората с неохота напускат места, където едва не им изваждат душата рояци нахални просяци и амбулантни търговци, които се увисват по ръкавите и полите на палтата им, пищят и крещят в ушите им и ужасяват погледите им със страшните си язви и недъзи. Човек наистина се радва, че си тръгва. Чувал съм безсрамни хора да твърдят, че са се радвали да се измъкнат от някой дамски благотворителен базар, където прелестни млади момичета ги карат да купуват какво ли не. Превърнете тези хурии в тъмнокожи вещици и дрипави диваци и заменете заоблените им форми с изсъхнали и изкривени тела, меките им ръце — с ужасни недъгави ръце, покрити с белези, убеждаващата музика на гласовете им — с дразнещия слуха шум на омразен език, и тогава вижте колко неохота да се разделите с подобно място ще можете да съберете. Не, само е прието да казвате, че го правите неохотно, а после да добавите дълбоките си мисли, които са се „борели“ в ума ви за правото да бъдат изречени, но истината е, че изобщо не ви се е мислело — въпреки че това е самата истина, не е прилично, нито пък е поетично тя да се изрича.

Ние не мислим по светите места, а по-късно, когато сме в леглата, далече от блясъка, шума и бъркотията, и мислено отново посещаваме сами величествените паметници от миналото и извикваме във въображението си призрачни шествия от отминали епохи.