Марк Твен
Глупаци в чужбина (54) (Или Ново поклонение)

Глава XXVI

Описание на Йерусалим. Храмът на гроба господен. Гробът на Исус. Монашески измами. Гробът на Адам. Гробницата на Мелхиседек. Мястото на разпятието.

Човек, който върви бързо, може да излезе извън стените на Йерусалим и за един час да обиколи целия град. Не знам как другояче да ви накарам да разберете колко малък е той. Видът му е особен. Целият е покрит с безброй малки куполи и прилича на врата на затвор, обкована с гвоздеи. Всяка къща има от един до половин дузина от тези бели, измазани с хоросан куполи от камък, широки и ниски, разположени върху плоския покрив, или по един в средата му, или по няколко накуп. Затова, когато човек погледне отвисоко плътната маса от къщи (струпани така нагъсто, че всъщност не се виждат никакви улици и градът изглежда като едно цяло), той вижда града с най-многото куполи на света след Константинопол. Струва ти се, че от центъра до покрайнините той е покрит с обърнати наопаки чинии. Еднообразието на гледката се нарушава само от голямата джамия на Омар, Хипиковата кула и една-две други сгради, които доминират над другите.

Къщите обикновено са на два етажа, иззидани солидно, варосани или измазани с хоросан и пред всеки прозорец има издадена напред дървена решетка. За да възпроизведеш йерусалимска улица, ще трябва да обърнеш наопаки кокошарници и да ги закачиш пред всички прозорци на която и да е американска улица.

Улиците са неравно и грубо настлани с камъни, всичките са криви, толкова криви, че къщите сякаш всеки момент ще се слеят и колкото и да върви поклонникът по тях, все му се струва, че улицата ще свърши на сто ярда пред него. От тавана на първия етаж на много къщи стърчи много тесен покрив тераса или навес без подпори отдолу, няколко пъти съм виждал как котки прескачат през улицата от един навес на друг, когато си правят посещения. Котките биха могли да прескочат двойно по-голямо разстояние без особено усилие. Споменавам тези неща, за да ви дам представа колко тесни са улиците. Щом една котка може да ги прескочи без ни най-малко неудобство, едва ли е необходимо да заявявам, че такива улици са прекалено тесни за файтони. Тези превозни средства не могат да се движат из свещения град.

Населението на Йерусалим се състои от мюсюлмани, евреи, гърци, католици, арменци, сирийци, копти, абисинци, гръцки католици и шепа протестанти. Тук, в родното място на християнството, от последната секта сега живеят само стотина души. Отсенките на националностите от горния списък и езиците, говорени от тях, са твърде многобройни, за да ги споменавам. Струва ми се, че всички народи, цветове на кожата и езици, които съществуват на земята, са представени сред четиринадесетте хиляди жители на Йерусалим. Изобилствуват дрипите, нищетата, бедността и мръсотията — тези знаци и символи, които показват присъствието на мюсюлманското владичество по-сигурно от самия флаг с полумесеца. Прокажени, сакати, слепи и луди те нападат отвред и очевидно знаят само една-единствена дума на един-единствен език — вечното „бакшиш“. Като вижда как множество осакатени, уродливи и болни хора се тълпят по светите места и задръстват вратите, човек може да предположи, че са се върнали древните времена и че всеки момент се очаква ангелът господен да слезе и да размъти водата на Витезда. Йерусалим е тъжен, мрачен и безжизнен. Не бих искал да живея там.

Естествено, че първата работа на всеки е да отиде да се поклони на гроба господен. Той се намира в самия град, точно до западната порта. Той и мястото на разпятието, а всъщност и всички други места, свързани с това велико събитие, изобретателно са събрани под един покрив — под купола на Храма на гроба господен.

Като влезете в сградата през обичайната тълпа от просяци, вляво виждате няколко пазачи турци, понеже християните от различните секти, ако им се позволи, не само ще се скарат, но и ще се сбият на това свещено място. Пред нас е една мраморна плоча, покриваща камъка на миропомазването, където тялото на Спасителя е било положено, за да го приготвят за полагане в гроба. Наложило се да скрият по този начин истинския камък, за да го спасят от разрушение. Поклонниците твърде усърдно отчупвали парчета от него и си ги мъкнели вкъщи. Наблизо има кръгъл парапет, който отбелязва мястото, където е стояла Дева Мария при миропомазването на тялото господне.

Щом влязохме в голямата ротонда, ние застанахме пред най-святото място в християнския свят — гроба на Исус. Той е в центъра на църквата, точно под големия купол. Над него е издигнат малък чудноват храм от жълт и бял камък. Вътре в малкия храм се пази парче от камъка, който бил отвален от вратата на гроба и на който седял ангелът, когато „при разсъмване“ дошла Дева Мария. Ние се наведохме ниско и влязохме в гробницата — в истинския гроб господен. Тя е само шест на осем фута и каменното ложе, на което е лежал мъртвият Спасител, се простира от единия до другия край на гробницата и заема половината от широчината й. Покрито е с мраморна плоча, съвсем изтъркана от устните на поклонниците. Тази плоча сега служи за олтар. Над нея висят около петдесет сребърни и златни лампи, които винаги са запалени, а иначе мястото е възмутително претрупано с евтини дрънкулки и украси.

Всички християнски секти (освен протестантите) имат параклиси под покрива на Храма на гроба господен и всеки трябва да се придържа към своите граници и да не се осмелява да навлиза в чужда територия. Отдавна е доказано убедително, че християните не могат да се молят мирно около гроба на Спасителя. Параклисът на сирийците не е хубав, а този на коптите е най-скромен от всички. Той е само една мрачна пещера, грубо изсечена в скалата в подножието на Голгота. От едната му страна са изсечени две древни гробници, в които се твърди, че са погребани Никодим и Йосиф Ариматейски.

Докато минавахме между големите контрафорси и колони в друга част на църквата, попаднахме на група италиански монаси с черни раса и животински вид; те държаха свещи в ръцете си, монотонно пееха нещо на латински и извършваха някакъв религиозен обред около бял мраморен кръг, вграден в пода. Точно там възкръсналият Спасител се явил на Мария Магдалена в образа на градинар. Наблизо има подобен камък във формата на звезда — тук е стояла по същото време Мария Магдалена. И на това място някакви монаси извършваха обред. Те извършват обреди навсякъде — във всяко кътче на тази огромна сграда и по всяко време. Винаги светлината на свещите им пробягва в мрака и това прави тъмната стара църква още по-мрачна, отколкото е необходимо, въпреки че тя все пак е гробница.

Показаха ни мястото, където Христос се явил на майка си след възкресението. Мраморна плоча отбелязва и мястото, където света Елена, майката на император Константин, около триста години след разпятието, намерила кръстовете. Според легендата това велико откритие предизвикало бурни изблици на радост. Но те били краткотрайни. От само себе си възникнал въпросът: „На кой е бил разпънат Спасителя и на кои — крадците?“ Да изпитваш съмнения по такъв важен въпрос, да не знаеш на кой кръст да се покланяш — това е ужасно нещастие. То превърнало общата радост в тъга. Но има ли свещеник, който да не може да се справи спокойно с толкова проста задача? Един от тях скоро измислил начин как най-сигурно да открият кой е истинският кръст. В Йерусалим лежала тежко болна една благородна дама. Мъдрите духовници наредили да занесат трите кръста един по един до леглото й. Заповедта била изпълнена. Говори се, че когато погледът й се спрял на първия, тя надала писък, който се чул отвъд Дамаската порта и дори на Елеонския хълм, а после паднала в несвяст. Свестили я и донесли втория кръст. Тя в миг изпаднала в страшни гърчове и шестима яки мъже я удържали с голяма мъка. Сега вече се страхували да внесат третия кръст. Започнали да се боят, че е възможно да са попаднали на други кръстове и истинският кръст изобщо да не е между тях. Но понеже изглеждало, че жената вероятно ще умре от гърчовете, които я разкъсвали, те стигнали до заключението, че третият само ще я спаси от страданията, като й донесе бърза смърт. Затова го внесли и ето че станало чудо! Жената скочила от леглото, усмихната, радостна и съвършено здрава. Когато ни привеждат такива убедителни доказателства, не можем да не им вярваме. Наистина срамно би било да се съмняваме в тях. Дори тази част от Йерусалим, където се е случило всичко това, все още съществува. Така че наистина няма място за съмнение.

Свещеникът се опита да ни покаже през един малък параван парче от истинския стълб на бичуването, за който е бил вързан Христос, когато го биели с бич. Но ние не можахме да го видим, защото зад паравана беше тъмно. Но там има една пръчка, която поклонникът пъха през една дупка в паравана и след това вече не се съмнява, че истинският стълб на бичуването е вътре. Няма оправдание да се съмнява, защото сам може да почувствува, че го докосва с пръчката. Може да го почувствува така, както би могъл да почувствува каквото и да е друго.

Недалеч оттук има една ниша, където някога пазели парче от истинския кръст, но сега го няма там. Парчето от кръста било намерено през шестнадесети век. Католическите духовници казват, че е било откраднато отдавна от свещеник от друга секта. Това е сериозно обвинение, но ние много добре знаем, че то наистина е било откраднато, защото сами го видяхме из няколко катедрали в Италия и Франция.

Но реликвата, която ни трогна най-много, е обикновеният стар меч на храбрия кръстоносец Готфрид от Буийон — крал Готфрид Йерусалимски. В християнския свят няма друг меч, който така да вълнува сърцата; никой меч от тези, които ръждясват в родовите замъци на Европа, не е способен да извика такива романтични видения у човека, който го гледа, да хортува за такива рицарски подвизи и да разказва такива геройски истории за битки от стари времена. Той събужда всички спомени за свещените войни, които са спали в мозъка на човек с години, и населва мислите му с облечени в броня рицари, с маршируващи армии, с битки и обсади. Говори му за Балдуин и Танкред, за царствения Саладин и за великия Ричард Лъвското сърце. С такива мечове блестящите герои от романсите разсичали човек на две и едната му половина падала от едната страна, а другата от другата. Самият този меч е разцепил главите на стотици сарацински рицари в онези стари времена, когато Готфрид го е размахвал. Тогава той е бил омагьосан от един дух, подвластен на цар Соломон. Когато се приближавала опасност към шатрата на господаря му, той винаги удрял щита, вдигал тревога и стряскал спокойната нощ. В мигове на съмнение, в мъгла или мрак Готфрид трябвало само да извади меча от ножницата и той веднага посочвал враговете, откривал верния път и дори сам се опитвал да се втурне след тях. Както и да се преобличал един християнин, мечът винаги го познавал и никога не го наранявал, но както и да се преобличал мюсюлманин, мечът неизменно изскачал от ножницата и го пронизвал смъртоносно. Тези твърдения са удостоверени от много легенди, които са сред най-достоверните легенди, пазени от добрите католически монаси. Никога няма да забравя древния меч на Готфрид. Пробвах го на един мюсюлманин и го разсякох на две като поничка. Духът на Граймс ме беше обхванал и ако разполагах с гробище, щях да унищожа всички неверници в Йерусалим. Аз изтрих кръвта от стария меч и го върнах на свещеника — не исках прясна кръв да заличи свещените алени петна, които един ден преди шестстотин години избили на бляскавата му повърхност и така предупредили Готфрид, че преди залез-слънце земният му път ще свърши.

Движейки се в полумрака на Храма на гроба господен, стигнахме до един малък параклис, изсечен в скалата — мястото, което от много векове е известно като Тъмницата на Христос. Преданието разказва, че тук Спасителя е бил затворен точно преди разпятието. Под олтара до вратата има чифт каменни букаи за човешки крака. В тях някога е бил окован Христос и те и до ден-днешен носят името Христови вериги.

Гръцкият параклис е най-просторният, най-богатият и най-бляскавият в Храма на гроба господен. Олтарът му, както във всички гръцки църкви, е висок параван, който минава от край до край през параклиса и е великолепно украсен с позлата и икони. Многобройните лампи, които висят пред него, са от злато и сребро и струват много скъпо.

Но главната забележителност на този параклис е една ниска колона, която се издига от средата на мраморната настилка и отбелязва точния център на земята. Най-достоверните предания ни разказват, че това място е било известно като център на земята от векове и че когато Христос е бил на този свят, той завинаги разсеял съмненията по този въпрос, като заявил със собствената си уста, че преданието е вярно. Помнете, казал той, че тази колона се издига точно над центъра на земята. И ако центърът се премести, съответно и колоната променя положението си. Колоната се е местила три пъти по своя собствена инициатива. Това е станало, защото три пъти, в различно време, при големи природни катаклизми грамадни маси земя — вероятно цели планински вериги — отлетели в пространството, намалили по този начин диаметъра на земята и малко променили точното местоположение на центъра й. Това е много любопитно и интересно обстоятелство и е унищожителна критика към онези философи, които искат да ни накарат да повярваме, че не е възможно някоя част от земята да отлети в пространството.

За да се увери сам, че това място наистина е центърът на земята, един скептик срещу солидно заплащане получил правото да се качи на купола на църквата и да види дали тялото му хвърля сянка по обяд. Той слязъл долу напълно убеден. Денят бил много облачен и нямало нито слънце, нито сенки; но скептикът се уверил, че ако слънцето се беше показало и се бяха появили сенки, то неговото тяло нямало да хвърля сянка. Доказателства като тези не слизат от устата на безделниците критикари. За онези, които не са заклети неверници и са готови да бъдат убедени, подобни доказателства носят увереност, която нищо не може да разклати.

Ако, за да се убедят и твърдоглавите, и глупавите, че това е истинският център на земята, са нужни и по-солидни доказателства от тези, които вече споменах — ето ги. Най-солидното от тях е фактът, че изпод самата тази колона е бил взет прахът, от който бог създал Адам. Това със сигурност може да се смята за решаващ довод. Невероятно е първият човек да е бил направен от долнокачествена земя, когато е било съвсем удобно да се вземе първокачествена от центъра на земята. Това е очевидно за всеки мислещ човек. Безспорно е, че Адам е бил направен от прах, взет точно от това място, защото за цели шест хиляди години никой не е могъл да докаже, че прахът е бил взет от другаде.

Необикновено е, че точно под покрива на същата тази църква и недалеч от тази забележителна колона е погребан самият Адам, бащата на човешкия род. Няма никакво съмнение, че той е погребан точно в този гроб, защото никой още не е доказал, че не е погребан там.

Гробът на Адам! Колко трогателно беше тук, в чужда земя, далеч от дома, от приятели и от всички, които ме обичат, да открия гроба на кръвен роднина. Вярно, далечен, но все пак роднина. Аз безпогрешно го познах и се развълнувах. Изворът на синовната ми обич се раздвижи до най-големите си дълбини и аз се отдадох на бурни чувства. Облегнах се на колоната и избухнах в плач. Не смятам за срамно, че плаках на гроба на моя нещастен покоен роднина. Нека този, който се подиграва на чувствата ми, да затвори тук този том, защото ще намери много малко неща по свой вкус в моето пътуване из Божи гроб. Благородният старец… той не доживя да ме види… не доживя да види чедото си. И аз… аз… уви, и на мене не ми беше съдено да го видя. Смазан от мъка и разочарование, той умря преди раждането ми… шест хиляди години, преди да се родя. Но нека се опитаме да понесем това храбро. Нека вярваме, че той е по-добре там, където е. Да се утешим с мисълта, че неговата загуба е наша печалба.

После гидът ни заведе до олтара, посветен на римския войник от охраната, която пазела реда по време на разпятието. Когато в настъпилия ужасен мрак завесата на храма се раздрала, когато земетресение разцепило Голгота на две, когато загърмяла небесната артилерия и на зловещия блясък на светкавиците умрелите със саваните си се разлетели из улиците на Йерусалим, този войник се разтреперил от страх и казал: „Наистина той беше син божи!“ На мястото, където сега се намира този олтар, тогава стоял войникът, ясно виждал разпнатия Христос, ясно виждал и чувал всички чудеса, които ставали надлъж и нашир около Голгота. И на това същото място свещениците от храма го обезглавили за богохулните думи, които изрекъл.

В този олтар някога се е пазела една от най-любопитните реликви, съзирани от човешки поглед — тя имала способността да омайва зрителя по някакъв тайнствен начин и да го кара да се взира в нея с часове. Това не било нищо друго, а медната плочка, която Пилат сложил на кръста на Спасителя и на която написал: „Тоя е Исус, юдейският цар!“ Мисля, че света Елена, майката на Константин, е намерила тази реликва, когато била тук през трети век. Тя пътувала през цяла Палестина и винаги имала късмет. Щом като добрата стара ентусиастка откриела, че нещо се споменава в Библията й, независимо дали в Стария или в Новия завет, тя тръгвала да търси нещото и не се спирала, преди да го намери. Ако й трябвал Адам, намирала го; ако й трябвал Ноевият ковчег, намирала го; ако й трябвали Голиат или Исус Навин, намирала и тях. Мисля, че тя е намерила надписа, за който говорех. Открила го тук, близо до мястото, където стоял римският воин мъченик. Сега тази медна плочка се намира в една от църквите на Рим. Всеки може да я види. Надписът е много четлив.

Изминахме няколко крачки и застанахме пред олтара, издигнат на мястото, където по думите на добрите католически свещеници войниците си поделили одеждите на Спасителя.

После слязохме в една пещера, за която заядливците твърдят, че някога е била водохранилище. Сега обаче е параклис на света Елена. Пещерата е дълга петдесет и един фута и широка четиридесет и три. В нея има един мраморен стол, на който някога е седяла Елена и е надзиравала работниците си, докато копаели и търсели истинския кръст. На това място има олтар, посветен на свети Димас, разкаялия се разбойник. Тук има и една нова бронзова статуя — статуята на света Елена. Тя ни напомни за горкия Максимилиян, убит толкова скоро. Той я подарил на този параклис, преди да замине, за да заеме престола си в Мексико.

От водохранилището се спуснахме по дванадесет стъпала в голяма, грубо изсечена в скалата пещера. Елена я пробила с взрив, когато търсела истинския кръст. Тук работата й била трудна, но усилията й били щедро възнаградени. На това място тя намерила трънения венец, гвоздеите от кръста, истинския кръст и кръста на разкаялия се разбойник. Когато си мислела, че е намерила всичко и се канела да спре, насън й казали да продължи още един ден. Тя така и направила и намерила кръста на другия разбойник.

Стените и таванът на тази пещера още проливат горчиви сълзи в памет на събитието, което станало на Голгота, и благочестивите поклонници стенат и ридаят, когато тези горчиви сълзи падат върху главите им от мократа скала. Монасите наричат тази пещера „Параклис на изнамирането на кръста“ — напълно неуместно название, защото така невежите го вземат за негласно признание на това, че разказът за откриването на истинския кръст от Елена е просто измислица. С радост узнахме обаче, че интелигентните хора не се съмняват в нито една от подробностите на тази история.

Свещениците от всички параклиси и вероизповедания в Храма на гроба господен могат да посещават тази свещена пещера, да плачат, да се молят и да се покланят на добрия Спасител. Но не е разрешено да влизат по едно и също време богомолци от две различни религии, защото винаги се карат.

Още поскитахме из древния Храм на гроба господен сред монотонно пеещи свещеници в груби раса и сандали; сред поклонници от всички цветове на кожата и много националности, във всевъзможни странни одежди; под мрачни сводове и край опушени пиластри и колони; през печалния полумрак на катедралата, сгъстен от дим и тамян, осеян с пламъчета на десетки свещи, които се появяват внезапно и също така внезапно изчезват, или се носят загадъчно насам-натам из отдалечените части на църквата като призрачни блуждаещи огньове; и накрая стигнахме до малко параклисче, което се нарича „Параклис на осмиването“. Под олтара се пази парче от мраморна колона; на нея седял Христос, когато го поругали и на подигравка го коронясали за цар с трънен венец, в ръката му сложили тръстика вместо скиптър. Тук му завързали очите, ударили го и казали на присмех: „Предскажи кой те удари?“ Преданието за това, че тук е истинското място на осмиването, е много древно. Гидът каза, че Сеаулф е първият, който го споменава. Не познавам Сеаулф, но не мога да не приема доказателствата му. Никой от нас не можа да го направи.

Показаха ни мястото, където някога са били погребани великият Готфрид и брат му Балдуин, първите християнски крале на Йерусалим — край този свещен гроб, за който те така храбро и дълго воювали с неверниците. Но нишите, които са пазели праха на тези прочути кръстоносци, бяха празни. Дори надгробните им плочи ги няма — разрушили са ги благочестиви чеда на гръцката църква, защото Готфрид и Балдуин са католически принцове и са възпитани в християнска вяра, чиито догми се различават от техните само по някои незначителни подробности.

Продължихме нататък и спряхме пред гробницата на Мелхиседек! Вие несъмнено помните Мелхиседек. Когато Аврам настигнал при Дан враговете, които взели в плен Лот, и отнел цялото им имущество, не друг, а цар Мелхиседек излязъл и му наложил данък. Това било преди четири хиляди години, а Мелхиседек умрял скоро след това. Но гробът му е отлично запазен.

Когато влезеш в Храма на гроба господен, първото нещо, което ти се иска да видиш, това е самият гроб — и наистина го виждаш едва ли не преди всичко останало. Следващото нещо, което имаш силно желание да видиш, е мястото, където Спасителя е бил разпнат на кръста. Но него ти го показват последно. То е най-голямата забележителност тук. Сериозен и замислен стоиш в малката гробница на Спасителя — и няма как да бъдеш друг на това място, — но изобщо не можеш да повярваш, че някога тук е бил погребан Христос, и тази мисъл силно намалява вълнението, което би трябвало да изпиташ. В друга част на храма виждаш мястото, където е стояла Дева Мария, и местата, където са стояли Йоан и Мария Магдалена; там тълпата осмяла Христос; тук седял ангелът; там намерили трънения венец и истинския кръст; тук се появил възкръсналият Спасител. Гледаш всички тези места с интерес; но както и при гроба господен се убеждаваш, че в тях няма нищо истинско, че това са фалшиви светини, измислени от монасите. Но мястото на разпятието ти влияе по различен начин. С цялото си същество вярваш, че точно тук Спасителя се е простил с живота си. Спомняш си, че Христос се прочул много преди да дойде в Йерусалим; знаеш, че славата му била толкова голяма, че навред го следвали тълпи; съзнаваш, че влизането му в града е предизвикало голяма сензация и че са го посрещнали с възторг; не можеш да пренебрегнеш факта, че когато той е бил разпнат, в Йерусалим мнозина вярвали, че е истинският божи син. Да екзекутират публично такава личност само по себе си е било достатъчно да направи мястото на екзекуцията незабравимо за векове; а в добавка бурята, земетресението, мракът, раздраната завеса на храма и неочакваното събуждане на мъртъвците са били събития, които запечатали екзекуцията и мястото й в паметта и на най-безгрижните очевидци. Бащи разказвали на синовете си за странното събитие и им показвали мястото, където то се е случило; синовете предавали историята на своите деца и така изминали триста години^[1]. Тогава дошла Елена и построила на Голгота църква в памет на смъртта и погребението на Христос, за да помнят хората завинаги свещеното място. Оттогава тук винаги е имало църква. Не може да има съмнение, че Христос е разпнат точно тук. Може би няма и половин дузина души, които да знаят къде е погребан Спасителя, а и едно погребение не е изумително събитие. Следователно ние имаме оправдание да не вярваме в гроба господен, но не и да не вярваме в истинността на мястото, където е бил разпнат. След петстотин години няма да остане и следа от паметника на Бънкър Хил, но Америка още ще помни къде се е водила битката и къде е паднал Уорън. Разпятието на Христос е било твърде забележително събитие в Йерусалим и то направило Голгота прекалено прочута, за да бъде забравена тя за три кратки столетия. Изкачих се по стълбата, която води до скалата, където е построен малък параклис, и погледнах мястото, където някога е стоял истинският кръст, с много по-голям интерес, отколкото съм изпитвал към което и да е земно нещо. Не можех да повярвам, че действително кръстовете са стояли в трите дупки на върха на скалата, но те сигурно са били наблизо, а и няколко фута разлика са без значение.

Когато застанеш там, където е бил разпнат Спасителя, откриваш, че непрестанно трябва да си напомняш, че Христос не е бил разпнат в католическа църква. Трябва от време на време да си припомняш, че великото събитие е станало под открито небе, а не в мрачно, осветено от свещи ъгълче под самия купол на огромната църква, не в малко параклисче, отрупано със скъпоценни камъни, натруфено пищно и крещящо с ужасен вкус.

Под мраморен олтар, подобен на маса, има кръгло отвърстие и точно под него се намира дупката, в която е стоял истинският кръст. Първото нещо, което правят поклонниците, когато дойдат тук, е да коленичат, да вземат свещ и да разгледат тази дупка. Те извършват това странно проучване със сериозност, която не може да бъде оценена от човек, неприсъствувал на такова събитие. После вдигат свещите си пред великолепния образ на Спасителя, гравиран върху масивна златна плоча и чудно украсен с диамантени лъчи и звезди, който виси в олтара над дупката, и сериозността им преминава в бурно възхищение. Изправят се и зад олтара виждат майсторски изработените фигури на Спасителя и на разбойниците, разпнати на кръстовете си и светещи с всички цветове на дъгата. След това се обръщат към близките до тях фигури на Дева Мария и Мария Магдалена; после към пукнатината в скалата, направена от земетресението след смъртта на Христос, продължението на която те вече са видели в една от пещерите долу; после зад една витрина виждат фигура на Дева Мария и са поразени от царственото изобилие на скъпоценни камъни и бижута, така нагъсто накичили тялото й, че го скриват почти като дреха. Навред из стаята крещящите украшения, типични за католическата църква, дразнят окото и поклонниците с мъка се стараят да не забравят, че това е мястото на разпятието, лобното място, Голгота. И последното нещо, което поглеждат, е това, което е и първото — мястото, където е стоял истинският кръст. То приковава вниманието им и ги принуждава да го поглеждат отново и отново, след като вече са удовлетворили любопитството си и са загубили интерес към всичко друго в това параклисче.

И така аз приключвам главата за Храма на гроба господен — най-свещеното място на земята за милиони и милиони мъже, жени и деца, за благородници и простолюдие, за свободни и роби. С цялата си история, с мислите, които събужда, той е най-забележителната сграда в християнския свят. При всичките си празни странични атракции и с всевъзможните си непристойни измами той все пак е величествен, почитан и уважаван, понеже там е умрял Бог. Ето че вече хиляда и петстотин години светините са мокри от сълзите на поклонници, дошли от най-далечните краища на земята. Повече от двеста години най-храбрите рицари на света са давали живота си, за да завладеят този храм и да го опазят свят и чист от неверниците. Дори и в наши дни се води война, която струва безчетни богатства и реки от кръв, защото две държави си съперничат единствено за правото да му сложат нов купол. Историята е пълна с този стар Храм на гроба господен, пълна с кръв, пролята поради хорската почит и уважение към вечното жилище на този, който е бил смирен и скромен, кротък и благ и е проповядвал мир на земята!