Марк Твен
Глупаци в чужбина (59) (Или Ново поклонение)

Глава XXXI

Изискани магарета. Египетска скромност. Моисей в тръстиките. Място, където е пребивавало светото семейство. Пирамидите. „Бакшиш!“ Величественият сфинкс. Великият древен Египет.

Всички магарета бяха добри, красиви, силни и в добро състояние, бързи и готови да докажат, че наистина са такива. Те бяха най-добрите, които някога сме намирали, и най-recherche^[1]. Не знам какво е recherche, но във всеки случай тези магарета бяха такива. Някои бяха с нежен миши цвят, а други — бели, черни или пъстри. Някои бяха ниско остригани и само един кичур като бояджийска четка беше оставен на края на опашките им. Други бяха подстригани като градинки: целите им тела бяха на причудливи криви линии от дълга козина и гъсто кадифе, оставено от ножиците. Всички те бяха прясно остригани и изключително елегантни. Някои от белите магарета бяха нашарени като зебри с райета във всички цветове на дъгата: синьо, жълто, червено. Великолепието им не може да се опише. Дан и Джек си избраха по едно от този вид, защото им напомниха за италианските стари майстори. Седлата бяха високи, неудобни, във форма на жаба — като тези, които познавахме от Ефес и Смирна. Момчетата, които подкарваха магаретата, бяха пъргави египетски нехранимайковци, които можеха половин ден да тичат след тях и да ги карат да препускат в галоп, без да се изморят. Когато яхвахме бегачите си, не ни липсваше публика, понеже хотелът беше пълен с англичани, тръгнали за Индия по суша, и офицери, подготвящи се за африканската кампания срещу абисинския крал Теодор. Групата ни не беше много голяма, но като препуснахме по улиците на големия град, вдигахме шум и създавахме бъркотия и вълнение за петстотин души. Оказа се, че магаретата са неуправляеми и някои от тях се сблъскваха с камили, с дервиши, с ефендита, с други магарета и с всичко, което им предлагаше възможност за сблъскване. Но когато излязохме на широкия път, който води извън града, към Стария Кайро, имаше достатъчно място. Редиците от величествени финикови палми, които обграждаха градини и се издигаха от двете страни на пътя, хвърляха сянка и правеха въздуха прохладен и свеж. Възприехме духа на времето и препуснахме лудешки в ужасно паническо бягство. Бих искал да доживея отново да изпитам това удоволствие.

По този път бяхме свидетели на няколко поразителни прояви на ориенталска простота. По широкия път вървеше момиче на тринадесет години, облечено като Ева преди грехопадението. У нас в Америка бихме казали, че то е на тринадесет години, но тук момичетата, които изглеждат на тринадесет години, често всъщност са само на девет.

Понякога виждаме великолепно сложени мъже да се къпят чисто голи, без да се опитват да се скрият. Но след час поклонниците свикнаха с този забавен обичай и той престана да предизвиква разговори. Така лесно дори и най-поразителните новости стават банални и безинтересни за преситените пътешественици.

Като пристигнахме в Стария Кайро, момчетата взеха магаретата и ги прехвърлиха на борда на малка лодка с триъгълно платно, а ние ги последвахме и потеглихме. Палубата беше претъпкана с магарета и хора; двамата моряци трябваше да се провират през тълпата, да се покатерват върху хората и животните и да пълзят под краката им, за да управляват платната, а рулевият трябваше да прогонва по четири-пет магарета всеки път, когато искаше да премести румпела и да завърти руля. Но какво представляваха техните грижи за нас? Ние нямаше какво друго да правим, освен да се наслаждаваме на разходката, да пропъждаме магаретата, когато ни стъпват по мазолите, и да разглеждаме очарователните гледки по Нил.

На острова вдясно от нас видяхме машината, която се казва ниломер: каменна колона, чиято задача е да показва покачването на реката и да предсказва дали то ще стигне само до тридесет и два фута и ще предизвика глад, дали ще наводни земята, както трябва, и ще даде богата реколта, или ще се вдигне до четиридесет и три и ще донесе смърт за стадата и унищожение за посевите — но не можаха да ни обяснят как се прави всичко това така, че да го разберем. На същия остров все още показват мястото, където дъщерята на фараона намерила Моисей в тръстиките. Близо до мястото, от което отплавахме, светото семейство живяло след преселението си в Египет, докато Ирод довърши клането на младенците. Дървото, под което си починали, когато пристигнали тук, стояло доскоро, но вицекралят на Египет го изпратил на императрица Евгения. Направил го е съвсем навреме, иначе нашите поклонници щяха да го отнесат.

На това място Нил е кален, бърз и мътен, но не е широк колкото Мисисипи.

Покатерихме се по стръмния бряг на западналия град Гиза, отново яхнахме магаретата и препуснахме по-нататък. В продължение на четири-пет мили пътят минаваше по висок насип; казват, че султанът се кани да построи тук железница само за да може френската императрица да отиде до пирамидите комфортно, когато го посети. Това е истинско източно гостоприемство. Аз се радвам, че ние се ползуваме с привилегията да яздим магарета, а не се возим на влак.

На няколко мили от нас пирамидите се издигаха над палмите, рязко се открояваха на фона на небето и изглеждаха много величествени и внушителни, но и много нежни и замъглени. Те плуваха в гъста мараня, която сякаш ги превръщаше от безчувствен камък във въздушни видения, които могат да разцъфнат в етажи от смътно очертани арки или може би в пищни колонади и да се променят отново и отново във всички красиви архитектурни форми, докато ги гледаме, после да се стопят и да се слеят с трептящия въздух.

На края на насипа оставихме мулетата и с платноходка пресякохме един ръкав на Нил и слязохме там, където пясъците на Великата Сахара се издигат като висока стена покрай алувиалната долина на реката. След тежък преход под палещите лъчи на слънцето стигнахме до подножието на великата Хеопсова пирамида. Тя вече не ни изглеждаше като приказно видение. Беше само една назъбена грозна планина от камък. Всяка от чудовищните й стени приличаше на широко стълбище, което стъпало по стъпало се изкачва нагоре, стеснява се и завършва като остър връх високо в небесата. Мъже и жени като насекоми — поклонници от „Квакер Сити“ — пълзяха по главозамайващо високите й стени, а от самия й връх една черна групичка размахваше нещо като пощенски марки, но по всяка вероятност това бяха носни кърпички.

Разбира се, и ние като всички туристи бяхме обсадени от сган мускулести египтяни и араби, които искаха да ги наемем, за да ни извлекат до върха. Разбира се, от шума наоколо човек не можеше да чуе собствения си глас. Разбира се, шейховете казваха, че може да се разчита единствено на тях, че всички договори трябва да се сключват с тях, че парите трябва да се плащат на тях и никой друг да не иска от нас пари. Разбира се, според договора мошениците, които ни изтегляха нагоре, не трябваше нито веднъж да споменават думата бакшиш. Понеже такъв е обичайният ред тук. Разбира се, ние сключихме договора, платихме, бяхме предадени в ръцете на носачите, които ни извлякоха до върха на пирамидата, като от основите чак догоре не преставаха да ни тормозят и мъчат за бакшиш. И ние го платихме, защото нарочно бяхме разпръснати много надалеч един от друг по огромната стена на пирамидата. Дори и да викахме, нямаше кой да ни чуе и херкулесовците, които ни теглеха, ни молеха сладко и ласкателно за бакшиш (което ни караше да се поддаваме) и гледаха яростно и заплашително, сякаш искаха да ни хвърлят долу в пропастта (което беше убедително).

Всяко стъпало е високо колкото маса за хранене, а стъпалата са многобройни; по двама араби ни бяха хванали за ръцете, подскачаха нагоре от стъпало на стъпало и ни мъкнеха със себе си, като ни принуждаваха да вдигаме крака до гърдите си, да го правим бързо и да не спираме, докато не припаднем. Кой може да каже, че да се изкачваш по пирамидите не е весело и ободряващо занимание, което измъчва тялото, напряга мускулите, извива костите и е съвършено изтезаващо и изтощително? Аз умолявах тези негодници да не извиват всичките ми стави, повтарях отново и отново и дори се заклех, че не искам да изпреваря никого в изкачването до върха. Правех всичко възможно да ги убедя, че ако пристигна там последен, ще бъда най-щастлив от всички смъртни и вечно ще съм им благодарен. Молех ги и ги увещавах да ме оставят да спра и да си почина за минута, само за една минутчица, а те ми отговаряха с още повече ужасни скокове, дори един доброволец започна да ме бомбардира отзад с решителни удари с глава, което заплашваше да разбие на пух и прах цялата ми политическа икономия.

Два пъти ми дадоха по една минута отдих, докато измъкваха бакшиш, и после продължиха лудешкия си полет нагоре по пирамидата. Искаха да изпреварят другите. За тях не беше нищо, че аз, един чужденец, ще бъда принесен в жертва пред олтара на греховния им стремеж. Но сред тъгата разцъфва радост. Дори и в този черен час аз имах сладка утеха. Защото знаех, че ако тези мохамедани не се разкаят, някой ден ще отидат в ада. А те никога не се разкайват, никога не изоставят езичеството си. Тази мисъл ме успокои, ободри ме и на върха аз се отпуснах, оклюмал и изтощен, но щастлив — щастлив и вътрешно спокоен.

От едната страна се простираше безкрайно море от жълт пясък, величаво, безмълвно, без никаква растителност, без нито едно живо същество, а от другата се разстилаше египетският рай — широка зелена равнина, разцепена от криволичещата река, осеяна със села, а смаляващите се в далечината групички палми показваха колко е огромна. Тя спеше като омагьосана. Не се чуваше никакъв звук, нямаше никакво движение. Над финиковите палми по средата на равнината се издигаха куполи и кули и проблясваха през многоцветна нежна мъгла; недалече, към хоризонта, десетина пирамиди бдяха над разрушения Мемфис, а в краката ни спокойният невъзмутим Сфинкс съзерцаваше гледката от трона си в пясъците така кротко и замислено, както го е съзерцавал преди цели петдесет столетия.

Изтърпяхме неописуеми мъчения от алчните молби за бакшиш, които горяха в очите на арабите и се изливаха безспирно от устата им. Защо да се опитваме да извикаме в паметта си предания за изчезналото египетско величие? Защо да се опитваме да си представим как Египет следва мъртвия Рамзес към гробницата му в пирамидата или как дългата върволица от израилтяни минава ей там през пустинята? Защо изобщо да се опитваме да мислим? Това беше невъзможно. Човек трябва да донася размислите си нарязани и изсушени или после да ги реже и суши.

По установения обичай арабинът предложи да се спусне по Хеопсовата пирамида, да пресече осминката миля пясък между нея и високата пирамида на Хефрен, да се изкачи по нея догоре и да се върне при нас на върха на Хеопсовата пирамида — всичкото за девет минути по часовник — и цялата услуга ще бъде извършена само за един долар. В първия прилив на раздразнение си казах: нека арабинът и подвизите му вървят по дяволите. Но почакай. Горната трета на Хефреновата пирамида е облицована с гладък като стъкло камък. Осени ме щастлива мисъл. Няма начин да не си счупи врата. Бързо да сключваме договора и да върви, казах аз. Той тръгна. Ние гледахме. Понесе се стъпало по стъпало по широката стена на пирамидата като див козел. Все повече и повече се смаляваше, докато ниско долу не се превърна в подскачащо джудже — после изчезна. Обърнахме се и погледнахме към другата страна… четиридесет секунди… осемдесет секунди… сто… щастие, дали вече е мъртъв… две минути… и четвърт… „Ето го!“ Съвършено вярно. Сега той беше много малък. Бавно, но сигурно преодоляваше равния участък. Отново започна да скача и да се катери. Нагоре, нагоре, нагоре… най-после стигна до гладката мраморна облицовка… сега ще загине. Но той се прилепи към нея с пръстите на ръцете и краката си като муха… пропълзя надясно, после нагоре… наляво и пак нагоре… и после щръкна като черно колче на върха и размаха нищожното си шалче! После отново пропълзя надолу по неравните стъпала, плю си на петите и полетя! Загубихме го от погледите си. Но скоро отново го видяхме под нас как се катери с ненамалели сили. Не след дълго той скочи сред нас с боен вик. Време — осем минути, четиридесет и една секунди. Беше спечелил. Костите му бяха цели. Планът не успя. Замислих се. „Той е изморен — рекох си — и сигурно ще му се завие свят. Ще рискувам още един долар.“ Тръгна отново. Измина същия път. Подхлъзна се по гладката облицовка… едва не загина. Но една подла пукнатина го спаси. Отново се върна сред нас съвършено здрав. Време — осем минути, четиридесет и шест секунди.

Казах на Дан:

— Дай ми един долар назаем. Все още имам шанс за победа.

Още по-лошо. Той отново спечели. Време — осем минути, четиридесет и осем секунди. Търпението ми се изчерпа. Бях отчаян. Парите вече нямаха значение. Аз казах:

— Господинчо, ще ти дам сто долара, за да скочиш от тази пирамида надолу с главата. Ако не ти харесват условията, предложи други. Не държа на цената. Ще стоя тук и ще рискувам да залагам на тебе, докато Дан има поне един цент в джоба си.

Сега имах възможност да спечеля, защото това беше блестящ случай за един арабин. Той се замисли за миг и, струва ми се, щеше да го направи, но тогава пристигна майка му и се намеси. Сълзите й ме трогнаха — не мога да гледам женски сълзи равнодушно — и казах, че ще й дам сто долара да скочи и тя.

Но не успях. Цената на египетските араби е много висока. Те си придават важности, неподхождащи на такива диваци.

Слязохме долу разгорещени и в лошо настроение. Тълмачът запали свещи и ние всички слязохме в една дупка близо до основата на пирамидата, придружени от налудничава тълпа араби, които ни натрапваха услугите си. Помъкнаха ни по дълъг наклонен улей и ни накапаха с лой от свещите. Улеят не беше повече от два пъти по-широк и по-висок от пътнически сандък и стените, подът и таванът му бяха от масивни блокове египетски гранит, широки като гардероб, два пъти по-дебели и три пъти по-дълги. Ние се катерихме в потискащия мрак, докато не ми се стори, че сигурно отново наближаваме върха на пирамидата и после стигнахме в „камерата на царицата“, а след малко и в „камерата на царя“. Тези големи апартаменти са гробници. Стените са от чудовищни огладени гранитни блокове, умело съединени един с друг. Някои от тях по площ са като обикновена стая. Голям каменен саркофаг стои в камерата на царя. Около него се беше събрала живописна група от диви араби и дрипави поклонници, които държаха свещите си високо в мрака, докато бъбреха, и мигащите светли петна хвърляха мъжделива светлина върху един от неуморните търсачи на сувенири, който чукаше по древния саркофаг със светотатствения си чук.

Измъкнахме се навън на чист въздух и на ярка слънчева светлина и в разстояние на тридесет минути приемахме дрипави араби на двойки, на десетки и взводове и им плащахме бакшиш за услуги, които, според дружните им клетви, те били извършили, но ние чувахме за тях за пръв път. Когато всичко беше платено, те изостанаха и скоро пристигнаха отново с новоизобретена сметка за уреждане.

Обядвахме в сянката на пирамидата — сред тази натрапничава и нежелана компания — и тогава Дан, Джек и аз тръгнахме на разходка. Виеща глутница от просяци ни последва, заобиколи ни и за малко не ни прегради пътя. Един шейх с развят бял бурнус и пъстра кърпа на главата беше с тях. Той искаше още бакшиш. Но ние възприехме нова тактика, а тя беше следната: милиони за защита и нито цент за бакшиш. Аз го попитах дали може да убеди другите да си тръгнат, ако платим на него. За десет франка той каза „да“. Ние сключихме договора и казахме:

— Сега убедете поданиците си да отстъпят.

Той размаха дългия си жезъл над главата и трима араби целунаха прахта. Шейхът скачаше сред тълпата като луд. Ударите му се сипеха като градушка и където и да попаднеха, поваляха някой от поданиците. Трябваше да им се притечем на помощ и да му кажем, че не е необходимо да ги убива, а само да ги понапердаши. След две минути бяхме сами с шейха и сами си останахме. Способността на този неграмотен дивак да убеждава беше забележителна.

Всяка стена на Хеопсовата пирамида е висока почти колкото Капитолия във Вашингтон или новия султански дворец край Босфора и е по-висока от най-високия купол на църквата „Св. Петър“ в Рим, което значи, че всяка стена на Хеопсовата пирамида е висока повече от седемстотин фута. Тя е с около седемдесет и пет фута по-висока от кръста на църквата „Св. Петър“. Когато за пръв път плавах надолу по Мисисипи, си мислех, че най-високата стръмнина на брега на реката между Сент Луис и Нови Орлеан — близо до Селма, щата Мисури сигурно е най-високата планина в света. Тя е висока четиристотин и тринадесет фута. Тази стръмнина все още изплува в паметта ми с ненамаляло величие. Все още виждам как дърветата и храстите се смаляваха, докато ги следвах с поглед нагоре по огромния й склон, и накрая се превърнаха в бордюр от перца на високия връх. Симетричната Хеопсова пирамида, тази грамадна каменна планина, издигната от търпеливи човешки ръце, тази огромна гробница на забравен монарх, превръща моята любима планина в джудже. Понеже пирамидата е висока четиристотин и осемдесет фута. В още по-ранни години от тези, за които си спомних, хълмът на Холидей в нашия град беше за мене най-величественото дело на природата. Струваше ми се, че той пронизва небето. Беше висок почти триста фута. В онези дни много мислех по въпроса, но никога не можах да разбера защо той не вземе да повие билото си в облаци и не увенчае величественото си чело с вечни снегове. Бях чул, че планините по другите краища на света имат такъв обичай. Спомням си как от време на време работех с едно друго момче през следобеди, откраднати от училище и заплатени с пердах, за да подкопаем и търкулнем огромен камък, който лежеше на върха на хълма. Спомням си как през един съботен следобед ние честно положихме четиричасови усилия за тази цел и най-после видяхме, че наградата за труда ни е близка. Спомням си как седнахме, избърсахме потта си, почакахме една група туристи да се махне от пътя под нас и после бутнахме камъка. Беше великолепно. Той се понесе с грохот надолу по хълма, изтръгваше младите дръвчета, косеше храстите като трева, късаше и смачкваше всичко по пътя си; нацепи и разпиля непоправимо купчина дърва в подножието на хълма, после скочи от високия бряг направо върху една каруца на пътя — негърът погледна веднъж нагоре и се приведе, в следващата секунда превърна на кайма една дървена работилница за бъчви и бъчварите изскочиха навън като ято пчели. После ние казахме, че е било великолепно, и си тръгнахме. Защото бъчварите се заизкачваха нагоре по хълма, за да проверят какво е станало.

Все пак тази планина, въпреки че беше грамадна, не представляваше нищо в сравнение с Хеопсовата пирамида. Не ми дойде наум никакво сравнение, което да ви даде задоволителна представа за големината на купчината чудовищни камъни, която заема тринадесет акра и се издига на цели четиристотин и осемдесет изморителни фута, така че се отказах от тази работа и тръгнах към сфинкса.

След години очакване най-после той беше пред мене. Голямото му лице беше тъжно и сериозно, изпълнено с копнеж и търпение. В изражението му се четеше достойнство, каквото не се среща по земята, и доброта, каквато никога не е имало у хората. Това беше камък, но той мислеше. Гледаше към хоризонта, но не се вглеждаше в нищо — в нищо, освен в далечината и празното пространство. Гледаше отвъд настоящето, далече в миналото. Взираше се отвъд океана на времето, отвъд вълните на вековете, които, колкото по-назад отстъпваха, се приближаваха една до друга и се сливаха в единна вълна, далече към хоризонта на дълбоката древност. Той мислеше за войните през отминалите епохи; за империите, които е видял да израстват и да се сриват; за народи, на чието раждане е бил свидетел, чийто напредък е наблюдавал, чието унищожаване е видял; за радостта и тъгата, за живота и смъртта, за величието и упадъка на цели пет хилядолетия. Той е въплъщение на едно човешко качество, на една способност на сърцето и ума. Той е паметта — мисълта, насочена към миналото, превърната във видима и осезаема форма. Всички, които знаят каква тъга се крие в спомените за отшумелите дни и изчезналите лица — дори да са минали само някакви си двадесет години, — ще оценят, макар и донякъде, тъгата в този сериозен поглед, който се взира назад в нещата, познати му отпреди да възникне историята, отпреди да се появят преданията — неща, които са съществували, форми, които са се движели в една смътна епоха: за тях дори поезията и романсите не могат да ни разкажат почти нищо; те са гаснели последователно и са оставили каменния мечтател сам сред нова странна епоха и неразбираеми гледки.

Сфинксът е велик със самотата си, внушителен с големината си, впечатляващ с мистерията, която забулва историята му. А в могъщото величие на тази вечна фигура от камък с обвиняващата й памет за делата на всички епохи пред човека се разкрива нещо, което той ще почувствува, когато в последния си час застане пред страшния божи съд.

Има някои неща, които може би не трябва да споменавам, понеже засягат честта на Америка, но понякога точно на тези неща трябва да се отдели видно място заради истинското благо на Америка. Докато стояхме и гледахме, една брадавица или израстък се появи върху челюстта на сфинкса. Чухме познатото удряне с чука и веднага разбрахме какво става. Едно от нашите добронамерени влечуги — имам предвид ловците на сувенири — беше допълзяло там горе и се опитваше да отчупи „образец“ от лицето на това най-величествено човешко творение. Но великият образ както винаги съзерцаваше отминалите епохи спокойно, без да забелязва дребното насекомо, чоплещо челюстта му. Египетският гранит, устоял на бурите и земетресенията на всички времена, няма защо да се страхува от чуковете на невежите туристи разбойници като тип. Натрапникът не успя в начинанието си. Ние изпратихме един шейх да го арестува, ако има властта да го направи, или в противен случай поне да го предупреди, че според египетските закони престъплението, което се опитва да извърши, се наказва със затвор или с бой с пръчка по петите. Тогава той се отказа от опитите си и слезе.

Сфинксът е дълъг сто двадесет и пет фута, висок е шестдесет фута, обиколката на главата му е сто и два фута — ако си спомням правилно — и е издялан от цял каменен блок, по-твърд и от желязо. Блокът сигурно е бил голям колкото хотел на Пето авеню, преди да бъде издялана една четвърт или една втора от него, за да се превърне той в скулптура. Аз излагам тези цифри и забележки с единствената цел да дам представа за огромния труд, който е бил положен, за да бъде изваян той така красиво, симетрично и безупречно. Този вид камък е толкова твърд, че фигурите, изрязани в него, стоят ясни и ненарушени след две-три хилядолетия, прекарани на открито. Дали е бил необходим цял век тежък и упорит труд, за да се извае сфинксът? Много вероятно.

Нещо ни попречи и не отидохме до Червено море, нито се разходихме по пясъците на Арабия. Няма да описвам голямата джамия на Мохамед Али, чиито вътрешни стени са целите от полиран блестящ алабастър; няма да разказвам как птички са свили гнезда в глобусите на големите полилеи, които висят в джамията, и как те огласят цялата сграда с песните си и не се страхуват от никого, защото дързостта им е простена, правата им се уважават и на никого не е позволено да им пречи, дори по този начин джамията да е обречена да стои в мрак. Няма, разбира се, да разказвам изтърканата история за клането на мамелюците, защото се радвам, че тези негодници са били изклани и не желая да възбуждам съчувствие към тях; няма да разказвам как един-единствен скочил с коня си от бойниците на високата сто фута цитадела, защото не мисля, че това е геройство — аз самият бих могъл да го направя; няма да разказвам за кладенеца на Йосиф, който той изкопал в стената под крепостния хълм и който все още е в отлично състояние, нито че същите мулета, които той купил да вадят вода (с безкрайна верига), все още се занимават с това и вече са изморени; няма да разказвам за хамбарите, които Йосиф построил, за да складира зърното, когато египетските борсови посредници продавали на зелено, без да подозират, че когато дойде време да доставят стоката си, в цялата страна няма да има нито зрънце; няма да разказвам нищо за странния град Кайро, защото той е само повторение, доста пресилено и преувеличено, на ориенталските градове, за които вече съм говорил; няма да разказвам за големия керван, който тръгва за Мека всяка година, понеже не го видях; нито за обичая на мюсюлманите да лягат по очи и така да правят жива настилка, по която на връщане минава главата на експедицията, за да си осигурят по този начин спасение на душите, защото и това не видях; няма да говоря за железницата, защото тя е като всяка друга железница — ще кажа само, че горивото, което те използват за локомотива, е от мумии на възраст три хиляди години, закупени за целта с тонове или с цели гробища, и понякога се чува как нечестивият машинист вика сърдито: „По дяволите тези плебеи, горенето им не струва и пет пари, дай ми някой фараон!“^[2]; няма да разказвам за селата на низшите класи — групички конуси от кал, кацнали като гнезда на оси по хиляда хълма надлъж и нашир из Египет над чертата, показваща най-високото равнище на водата по време на разливането на Нил; няма да говоря за безграничната равнина, цялата в пищни зелени житни кълнове, която радва окото, доколкото то може да вижда през мекия, наситен египетски въздух; няма да говоря за това как изглеждат пирамидите, видени от двадесет и пет мили, понеже картината е твърде въздушна, за да бъде нарисувана с лишено от вдъхновение перо; няма да разказвам за тълпите смугли жени, които се скупчваха около вагоните, когато те спираха за минута на някоя гара, и ни продаваха вода или червени сочни нарове; няма да разказвам за пъстрите тълпи в дивашки носии, красящи панаира, който сварихме в разгара му на една друга варварска гара; нито за това как най-после влязохме в Александрия, изсипахме се от вагоните, доплавахме до кораба, като оставихме един от спътниците си на брега (той щеше да се върне в Европа и оттам у дома), вдигнахме котва и най-после окончателно обърнахме нос към Америка след дългото пътешествие; няма да разказвам как, докато слънцето залязваше над най-старата земя в света, Джек и Моулт тържествено се събраха в пушалнята и цяла нощ скърбиха безутешно за загубения си другар. Няма да кажа нито дума, не ще напиша нито ред за тези неща. Те ще си останат за мен незнайни скрижали — не че знам какво значи „скрижали“, не съм виждал такова нещо досега, но думата е популярна за в такива случаи и затова я употребявам.

Радвахме се, че видяхме земята, която е майка на цивилизацията, която е научила Гърция на писмо, чрез Гърция — Рим, а чрез Рим — целия свят; земята, която би могла да хуманизира и цивилизова нещастните чеда на Израел, но ги е оставила да напуснат пределите й едва ли не като диваци. Радвахме се, че сме видели земята, която имала просветена религия, обещаваща вечна награда за праведните и вечно наказание за грешниците, когато дори религията на Израел не давала никаква надежда за задгробен живот. Радвахме се, че сме видели страната, която е имала стъкло три хиляди години преди Англия и е могла да рисува на него, както никой не може сега; земята, която преди три хиляди години е познавала от медицината и хирургията почти всичко, открито от науката наскоро; която е имала всички хирургически инструменти, изобретени напоследък: която е притежавала хиляди отлично изработени предмети на разкоша и стоки от първа необходимост за една напреднала цивилизация, докато ние наново сме ги измислили и натрупали постепенно в днешно време и твърдим, че такова нещо е нямало преди под слънцето; която е открила хартията безброй векове преди ние да сме я сънували и перуките преди на нашите жени да им дойде наум за тях; която е развила съвършена система за общо образование толкова преди ние да можем да се похвалим с постижения в тази насока, че това сякаш е било в незапомнени времена; която така балсамирала покойниците си, че плътта им ставала почти безсмъртна — а ние не можем да го правим; която построила храмове, подиграващи се с разрушителната сила на времето, мрачно усмихната на нашите прехвалени малки чудеса в архитектурата; тази древна страна, която може би е знаела всичко, което ние знаем сега, а дори и повече; която е крачела по широкия друм на цивилизацията в ранните зори на сътворението, векове преди ние да се родим, и е оставила отпечатък от възвишен, култивиран ум върху вечното лице на сфинкса, за да проклина всички присмехулници, които, когато всичките й други доказателства са изчезнали, може да се опитат да убедят света, че царственият Египет е блуждаел в мрак в дните на най-голямата си слава.