Марк Твен
Глупаци в чужбина (31) (Или Ново поклонение)

Глава III

Изкачването на Везувий (продължение). Знаменити местности в Неаполския залив. Вкаменено море от лава. Изкачването (продължение). На върха. Кратерът. Слизането от Везувий.

Изкачването на Везувий

(Продължение)

„Виж Неапол и умри.“ Е, не знам дали човек непременно би умрял, ако просто го види, но ако се опита да живее в него, това може да завърши печално. Да видиш Неапол, както го видяхме ние в ранни зори от склона на Везувий, значи да видиш една чудно красива гледка. От това разстояние сивите му сгради изглеждаха бели — и така ред подир ред от балкони, прозорци и покриви се трупаха от синьото море до гигантския замък Сан Елмо, който стоеше на върха на цялата тази величествено бяла пирамида, подчертаваше гледката и й придаваше симетрия и завършеност. А когато лилиите на Неапол се превърнаха в рози, когато градът заруменя от първата целувка на слънцето, той стана неописуемо красив. Едва тогава човек би могъл да каже: „Виж Неапол и умри.“ Даже самата рамка на картината беше очарователна. Отпред гладкото море — огромна пъстроцветна мозайка; в далечината — високите острови, плаващи в сънна мараня; в отсамния край на града — величественият двоен връх на Везувий и големите му черни ребра и шевове от лава, спускащи се надолу до безбрежната равнина, до този зелен килим, който смайва погледа и го води все напред край групички дървета, самотни къщи и снежнобели села, докато не се разкъса на ресни от мъгла и обща неяснота в далечината. Точно от самотното убежище, там на склона на Везувий, човек трябва „да види Неапол и да умре“.

А не да мине зад стените му и да го разглежда в подробности. Това отнема част от романтиката. Жителите му имат нечистоплътни навици, това прави и къщите не по-малко мръсни и създава противни гледки и миризми. Никога не е имало хора, по-предубедени към холерата от неаполитанците. Но те си имат причина за това. Обикновено холерата побеждава всеки неаполитанец, стига да го хване, защото, както сами разбирате, преди докторът да изкопае дупка в мръсотията и да стигне до болестта, човекът умира. Висшите класи всеки ден се къпят в морето и изглеждат доста прилично.

Улиците обикновено са широки горе-долу колкото да мине един фургон и все пак гъмжат от хора! Всяка улица, всеки двор, всяка уличка е Бродуей! Такива маси, тълпи, множества от бързащи, блъскащи се, борещи се човеци! Мисля, че никога не сме виждали подобно нещо дори и в Ню Йорк. Тротоарите са рядкост, когато ги има, често не са достатъчно широки, за да се разминеш с друг човек, без да го блъснеш. Затова всеки върви по платното, а там, където улицата е достатъчно широка, файтоните вечно се носят с все сила. Как така не прегазват и не осакатяват по хиляда души на ден, за мен е неразрешима загадка.

Но ако на света има осмо чудо, това сигурно са неаполските къщи. Аз искрено вярвам, че мнозинството от тях са по сто фута високи! А масивните им тухлени стени са дебели седем фута. Изкачваш се по девет реда стъпала, преди да стигнеш „първия етаж“. Не точно девет, но горе-долу толкова. Пред всеки прозорец, високо горе чак до вечните облаци, там, където е покривът, има желязна решетка като птича клетка и на всеки прозорец винаги се намира някой, който да гледа навън — хора с нормални размери гледат от първия етаж, малко по-дребни хора — от втория, хора, които изглеждат още по-дребни — от третия, а оттам нагоре хората постепенно и равномерно стават все по-малки и по-малки, докато тези от най-високите прозорци не заприличат повече на птици в необичайно високо лястовиче гнездо, отколкото на нещо друго. Една от тези тесни като цепнатини улици с дългите си редици високи къщи, сливащи се в далечината като железопътни релси, с просторите си, пресичащи се на всички височини и развяващи дрипавите си знамена над тълпите от хора отдолу, с облечените си в бяло жени, накацали по перилата на балконите от улицата чак до небесата — улица като тази наистина си заслужава да се разгледа по-подробно.

Изкачването на Везувий

(Продължение)

Неапол наброява заедно с най-близките си предградия шестстотин двадесет и пет хиляди жители, но аз съм убеден, че не заема по-голяма площ от някой американски град със сто и петдесет хиляди жители. Но той се издига нагоре във въздуха много по-нависоко от всеки три американски града, качени един върху друг, и тъкмо там се крие тайната му. Тук ще отбележа мимоходом, че контрастите между разкош и бедност, великолепие и нищета са по-чести и по-изумителни в Неапол, отколкото дори в Париж. Човек трябва да отиде до Булонския лес, за да види модни дрехи, великолепни екипажи и смайващи ливреи, и до предградието Сен Антоан, за да види пороци, нищета, глад, дрипи и мръсотия, но по улиците на Неапол тези неща се смесват. Голи деветгодишни момчета и модно облечени богаташки деца, дрипи и блестящи униформи, магарешки каручки и парадни каляски, просяци, принцове и епископи се бутат един друг по всички улици. Всяка вечер в шест часа цял Неапол излиза да се повози по Riviera di Chiaja^[1] (каквото и да означава това) и човек може да застане там и два часа да наблюдава как минава най-пъстрата и най-смесената процесия, която някога е виждал. Принцове (в Неапол има повече принцове, отколкото полицаи — градът гъмжи от тях) — принцове, които живеят на седем реда стъпала над земята и не притежават никакви владения, държат карети и ходят гладни; продавачи, занаятчии, шапкарки и леки жени се лишават от вечеря и пилеят пари за разходка с файтон по Chiaja; последните отрепки на града се натъпкват по двадесет-тридесет души в някоя разнебитена каручка, теглена от магаре, не по-голямо от котка, и се разхождат по Chiaja, излизат и разни херцози и банкери в разкошни каляски с великолепни кочияши и лакеи — така минава бясното шествие. В продължение на два часа титли и богатство, неизвестност и бедност трополят рамо до рамо в лудешко шествие и после си отиват по домовете спокойни, щастливи и покрити със слава!

Онзи ден гледах великолепното мраморно стълбище в кралския дворец, за което говорят, че струвало пет милиона франка и сигурно не лъжат за първия половин милион. Чувствувах, че трябва да е много приятно да живееш в страна, където има такъв комфорт и лукс. После си излязох замислен и едва не настъпих един скитник, който обядваше на бордюра парче хляб и чепка грозде. Когато установих, че този мустанг е продавач в магазин за плодове (той си носеше магазина със себе си в една кошница) за два цента на ден и че домът му не е дворец, загубих малко от възторга си пред щастливия живот в Италия.

Това естествено ме наведе на мисълта за тукашните надници. Лейтенантите в армията получават около долар на ден, а обикновените войници — два цента. Познавам само един продавач — той получава четири долара на месец. Печатарите вземат по шест долара и половина месечно, но чух за един майстор, който взема тринадесет. Ако човек внезапно стане много богат като него, това естествено го превръща в надут аристократ. Фасоните, които той си придава, са непоносими.

А като стана дума за надниците, си спомних за цените на стоките. В Париж при Жувен плащаш дванадесет долара за дузина от най-хубавите ръкавици от ярешка кожа, тук ръкавици от почти същото качество се продават по три-четири долара дузина. За една хубава ленена риза в Париж плащат пет-шест долара, а тук и в Ливорно — два долара и половина. В Марсилия плащаш четиридесет долара за първокачествен фрак, ушит от добър шивач, а в Ливорно за същите пари можеш да си купиш фрак и панталон. Тук купуваш хубав всекидневен костюм за десет-двадесет долара, а в Ливорно за петнадесет долара можеш да купиш палто, което ще ти струва седемдесет в Ню Йорк. Хубави ярешки ботуши струват осем долара в Марсилия и четири долара тук. Лионските кадифета в Америка се ценят по-високо от генуезките. Но голяма част от лионските кадифета, които купуваме в Щатите, се произвеждат в Генуа, внасят се в Лион, където им слагат лионски печат и после ги изнасят за Америка. В Генуа за двадесет и пет долара можеш да купиш достатъчно кадифе, за да си направиш в Ню Йорк петстотиндоларова пелерина — така поне казват дамите. Разбира се, тези неща естествено и леко ме връщат към

Изкачването на Везувий

(Продължение)

И така си спомних за чудната Синя пещера. Тя се намира на остров Капри, на двадесет и две мили от Неапол. Наехме едно параходче и отидохме там. Разбира се, полицията се качи на кораба и преди да ни разреши да слезем на сушата, ни подложи на медицински преглед и ни разпита за политическите ни убеждения. Важностите, които си придават тези насекомообразни правителства, са в най-висша степен смешни. Дори качиха един полицай в лодката да ни наблюдава, докато сме в пределите на Капри. Очевидно мислеха, че искаме да откраднем пещерата. Тя заслужаваше да я откраднем. Входът към пещерата е четири фута висок и четири фута широк и се намира във фасадата на висока отвесна скала, която се спуска до морето. Вътре се влиза с малки лодки и отворът е доста тесен. Когато има прилив, изобщо не може да се влезе. Погледнеш ли вътре, установяваш, че се намираш в сводеста пещера, дълга около сто и шестдесет фута, широка сто и двадесет и висока около седемдесет фута. Никой не знае колко е дълбока. Тя слиза надолу чак до дъното на морето. Водите на това спокойно подземно езеро притежават най-яркия и красив син цвят, който можете да си представите. Прозрачни са като стъкло и цветът им би засрамил и най-ясното небе, което някога се е свеждало над Италия. Няма по-пленителни багри, нито по-разкошен блясък. Хвърлиш ли камък във водата, тутакси бликват безброй мънички мехурчета, които проблясват ярко и ослепително като сини бенгалски огньове. Потопиш ли греблото, широката му част се превръща във великолепно матово стъкло, обагрено в синьо. Ако човек скочи във водата, в същия миг го стяга броня, по-великолепна от броните на царствените кръстоносци.

След това отидохме до Иския, но аз вече бях ходил на този остров и се бях изморил до смърт от двудневната почивка и човешкото безчестие, олицетворено в случая от собственика на хотел „Гранде Сентинеле“. Затова отидохме да Прочида, оттам до Поцуоли, където свети Павел слязъл на сушата след отплаването си от Самос. Аз слязох на сушата точно на същото място, където слязъл и свети Павел; Дан и останалите също. Това беше забележително съвпадение. Свети Павел проповядвал пред тези хора седем дни, преди да тръгне за Рим.

Баните на Нерон, руините на Байя, храма на Серапис, Кума, където кумската Сибила тълкувала предсказанията на оракула, езерото Аняно с древния си потънал град, който все още се вижда в дълбините му — тези и още сто други забележителности разгледахме ние с вид на недоверчиви идиоти, но Кучешката пещера привлече най-силно вниманието ни, понеже бяхме слушали и чели толкова много за нея. Всеки е писал за Grotto del Cane^[2] и отровните й пари, всеки от Плиний до Смит, и всеки турист е държал на пода й някое куче за краката, за да изпита способностите на мястото. Кучето умира за минута и половина, пиле — мигновено. Странниците, които пропълзяват вътре да спят, обикновено не стават, преди да ги повикаш! А и след като ги повикат, не стават. Странникът, който се осмели да преспи там, сключва един безсрочен договор. Копнеех да видя тази пещера. Реших да взема едно куче и сам да го държа, да го позадуша първо малко, после още малко и най-накрая да го довърша. Стигнахме при пещерата около три часа следобед и веднага се заловихме да правим опити. Но пък се появи важна пречка. Нямахме куче.

Изкачването на Везувий

(Продължение)

Отшелническото обиталище е на около хиляда и петстотин-хиляда и осемстотин фута над морското равнище, така че голяма част от изкачването е доста стръмно. Следващите две мили бяха най-противоречиви — понякога изкачването вървеше доста рязко нагоре, а понякога — не, през цялото време преобладаваше една-единствена характерна черта на пътя: неизменно, без сянка от разнообразие, той беше безкомпромисно и неописуемо отвратителен. Представляваше неравна тясна пътека и минаваше през изстинал поток от лава — черен океан, разлят в хиляди фантастични форми, лудешки хаос от разруха, опустошение и голота, множество хълмисти образувания, яростни водовъртежи, миниатюрни, разцепени на две планини, чепати и възлести, сбръчкани и изкривени черни грамади, наподобяващи гъсти коренаци, големи лози, стволове на дървета, всичките смесени и преплетени. И тези чудновати форми, цялата тази бушуваща панорама, тази бурна огромна черна пустиня, която вълнуващо намекваше за живот, за действие, за врящи, бушуващи яростни маси, беше вкаменена! Всичко това е било умъртвено и е изстинало в мига на най-лудото си буйство, било е оковано, парализирано и оставено завинаги да се мръщи на небесата в безсилен гняв!

Накрая застанахме в една равна тясна долина (долина, създадена от неумолимия ход на някое отдавнашно изригване) и от двете й страни видяхме да се извисяват двата стръмни върха на Везувий. Трябваше да изкачим единия от тях — този с действуващия вулкан, — който изглеждаше около осемстотин-хиляда фута на височина и беше прекалено стръмен, за да може да го изкачи всеки, да не говорим за муле с човек на гърба. Ако пожелаете, четирима от местните пирати ще ви изнесат в стол носилка до върха, но да предположим, че се подхлъзнат и ви изпуснат — дали има вероятност някога да спрете да се търкаляте? Може би, но не от тази страна на вечността. Ние оставихме мулетата си, подострихме ноктите на ръцете си и в шест без двадесет сутринта започнахме изкачването, за което толкова дълго писах. Пътеката водеше право нагоре по назъбен склон от хлабави отломъци пемза и на около всеки две крачки, които направехме напред, се хлъзгахме една назад. Беше толкова стръмно, че на петдесет-шестдесет крачки трябваше да спираме, за да починем за миг. За да видим другарите си, трябваше да гледаме почти право нагоре към тези над нас и почти право надолу към тези под нас. Най-после застанахме на върха — пътешествието ни отне час и петнадесет минути.

Това, което видяхме, беше просто един кръгъл кратер — кръгла канавка, ако нямате нищо напротив дълбок около двеста фута и широк четиристотин-петстотин фута, чиято вътрешна стена имаше обиколка около половин миля. В центъра на така създадената циркова арена се виждаше разпокъсано и раздробено възвишение, високо сто фута, цялото покрито с кора от сяра в множество ярки и красиви цветове, и канавката го ограждаше като ров на замък или пък го заобикаляше, както рекичка заобикаля някое островче ако това сравнение ви се стори за предпочитане. Сярната покривка на този остров беше изключително пъстра — червено, синьо, кафяво, черно, жълто, бяло бяха смесени в най-пищен безпорядък (не знам дали има цвят, нюанс на цвят или комбинация на цветове, която да не беше представена). И когато слънцето проби утринната мъгла и запали това великолепие от багри, то увенча царствения Везувий като обсипана със скъпоценни камъни корона!

Самият кратер — канавката — нямаше толкова разнообразни цветове, но все пак с мекотата, наситеността и непретенциозната си елегантност беше по-очарователен, по-пленителен за погледа. Изглеждаше добре облечен и добре възпитан и в него нямаше нищо вулгарно. Красив ли бе той? Човек може да стои и да го гледа цяла седмица, без да му омръзне. Приличаше на приятна ливада, чиито нежни треви и кадифен мъх са поръсени с блестящ прах и обагрени в най-бледо зелено, което постепенно потъмнява до най-тъмния цвят на портокаловия лист, после още повече, до най-мрачно кафяво, след което избледнява до оранжево, до ярко жълто и достига кулминацията си в нежната розовина на току-що разцъфнала роза. Там, където части от ливадата са хлътнали и където други части са били начупени като ледени късове, приличните на пещери отвори на едните и назъбените, обърнати нагоре краища на другите са украсени с дантели от меко обагрени кристали сяра, които превръщат уродливите му недъзи в чудновати форми и фигури, пълни с изящество и красота.

Стените на канавката блестяха от натрупаната сяра и от многоцветна лава и пемза. Никъде не се виждаше огън, но от хилядите малки цепнатини и пукнатини безмълвно и невидимо изригваше сярна пара в кратера и всеки полъх на вятъра я донасяше до носовете ни. Ние обаче държахме носовете си заровени в носните кърпички и опасността от задушаване беше малка.

Някои от момчетата пъхнаха дълги парчета хартия в дупките долу, запалиха ги и така се сдобиха със славата, че са си запалили лулите от пламъците на Везувий, а други изпекоха яйца над пукнатините в скалите и бяха щастливи.

Гледката от върха щеше да е великолепна, но слънцето рядко успяваше да пробие мъглите. Така че това, което зърнахме на пресекулки от величествената панорама под нас, беше незадоволително.

Слизането

Слязохме от планината само за четири минути. Вместо да вървим дебнешком надолу по каменистата пътека, по която се изкачихме, ние избрахме друга, застлана с пепел до коленете, и поехме с огромни крачки, които биха засрамили онзи, чиито ботуши правели крачки по седем левги.

Днешният Везувий е жалка работа в сравнение с могъщия вулкан Килауеа на Сандвичевите острови, но се радвам, че го посетих. Заслужаваше си труда.

Говори се, че по време на едно от големите изригвания на Везувий той изхвърлял грамадни многотонни скали на хиляда фута нагоре във въздуха, огромните му струи от дим и пара се изкачили на тридесет мили към небето, облаци от пепелта му били отвеяни надалече и се изсипали по палубите на кораби, намиращи се на седемстотин и петдесет мили от вулкана! Ще повярвам на историята с пепелта, ако някой повярва в тридесетте мили дим, но не се чувствувам способен да проявя силен интерес към цялата тази работа без чужда помощ.