Марк Твен
Глупаци в чужбина (49) (Или Ново поклонение)

Глава XXI

Любопитни образци на изкуството и архитектурата. Как народът посреща поклонниците. Домът на Мария Магдалена. Тивериада и жителите й. Свещеното Галилейско море. Галилейско море нощем.

Магдала не е красива. Тя е типично сирийско селище, а това ще рече, че е грозна, малка, мизерна, неудобна и мръсна точно като градовете, които красят Сирия от Адамово време — както всички писатели са се мъчили да докажат и накрая са успели. Улиците на Магдала са някъде от три до шест фута широки, мръсни и зловонни. Къщите са високи от пет до седем фута и всички са построени по един и същи начин — като грозни сандъци. Стените са гладко измазани в бяло и са изящно украсени с пити камилски изпражнения, оставени там да съхнат. Това придава на сградите романтичния вид на надупчени от гюлета постройки и ги прави много войнствени. Когато художникът е наредил материалите си с усет към точните пропорции, той е редувал редове от големи и малки пити и е спазил еднаквите разстояния между тях — не познавам нещо по-приятно за окото от една весела сирийска фреска. Плоският измазан покрив е украсен с живописни купчини от материали за фрески, които са напълно изсъхнали и са поставени там за по-удобно. Използуват ги за гориво. В Палестина няма много гори и изобщо няма дърва, които да се хабят за огрев, липсват и въглищни мини. Ако описанието ми е било разбираемо, сега ще схванете, че квадратният бордей с плосък покрив и украсените със стенописи стени, по които стърчат бастиони и кулички от изсушени камилски изпражнения, придава изключителна празничност и живописност на пейзажа, особено ако пъхнете по една котка във всяко ъгълче на къщата, където може да се намери място за нея. Сирийската колиба няма нито прозорци, нито комин. Някога, когато четях, че в Капернаум спуснали един болен заедно с леглото му през покрива на една къща, за да се озове той при Спасителя, обикновено си представях триетажна тухлена къща и се чудех как не са му счупили врата с този експеримент. Но сега разбирам, че са могли да го хванат за петите и да го прехвърлят през къщата без да му причиняват голямо неудобство. От онези дни Палестина изобщо не се е променила нито като нрави и обичаи, нито като архитектура и хора.

Когато влязохме в Магдала, по улиците не се виждаше жива душа. Но тропотът на конските копита вдигна на крак замаяните от сън жители и те заизлизаха на тълпи — старци и баби, момчета и момичета, слепи, луди и сакати, полуголи, мръсни и дрипави, и всички — окаяни просяци по природа, инстинкт и образование. Как само се тълпяха около нас измъчваните от паразити скитници! Как показваха белезите и раните си, как жално посочваха осакатените си и криви крайници и как просеха милостиня с молещи очи! Бяхме извикали един дух, който не можехме да прогоним. Те увисваха на опашките на конете, залавяха се за гривите и стремената им, обграждаха ни от всички страни, презирайки опасните копита, а от неверническите им гърла гръмна агонизиращ, адски хор: „Бакшиш!“ Никога преди не съм бил сред такава буря.

Ние се измъкнахме от града един по един, край не една изящна фреска, раздавайки бакшиш на деца с възпалени очи и на мургави напети момичета с отблъскващи татуировки на устните и брадата, и накрая стигнахме до едно оградено място, обрасло с къпини и до някаква развалина, подобна на римска сграда; тук някога е живяла Мария Магдалена, приятелката и последователката на Исус. Гидът ни вярваше, че това е истинското и жилище и аз също повярвах. Не можех да постъпя иначе, защото къщата беше пред очите ми — ясно като бял ден. Поклонниците отчупиха парченца от фасадата по своя си уважаван обичай и потеглихме.

Сега лагеруваме в Тивериада, точно до градските стени. Влязохме в града преди да падне нощта и разгледахме жителите му — къщите не ни интересуваха. Населението на Тивериада се изучава най-добре от разстояние. Състои се от особено грозни евреи, араби и негри. Мръсотията и бедността са гордостта на Тивериада. Девойките носят зестрата си нанизана на здрава тел, която се спуска от темето до брадата — турски сребърни монети, събрани от тях с голям труд или получени по наследство. Повечето от тези девойки не бяха богати, но към някои от тях съдбата се бе отнесла благосклонно. Там видях наследници, които предполагам, че смело мога да кажа — притежаваха цели девет долара и половина. Но такива случаи са рядкост. Когато попаднеш на една от тях, тя естествено си придава важност. Не иска бакшиш, дори не разрешава излишно фамилиарничене. Минава покрай теб, изпълнена с достойнство, решейки косите си с гъст гребен и рецитирайки стихове, като че ли ти изобщо не присъствуваш. На някои хора благополучието замайва главите.

Казват, че дългоносите, върлинести крадци на трупове, с вид на страдащи от лошо храносмилане и с неописуеми шапки, от които над всяко ухо се люлее по една дълга къдрица, са старите ни познати — фарисеите, за които четем в Светото писание. Наистина видът отговаря на името им. Само по вида им и без никакви други доказателства човек лесно може да заподозре, че фарисейството е техен специалитет.

Сведенията си за Тивериада съм почерпил от различни достоверни източници. Градът е построен от Ирод Антипа, убиеца на Йоан Кръстител, и е наречен на император Тиберий. Предполага се, че на мястото на днешната Тивериада някога е имало град със значителни претенции за архитектурно великолепие, ако се съди по изящните порфирни колони, които са пръснати из Тивериада и покрай южния бряг на езерото. Някога те са били с канелюри и въпреки че камъкът е твърд като желязо, времето почти напълно ги е огладило. Тези колони са малки и без съмнение сградите, които са украсявали, са се отличавали повече с изисканост, отколкото с великолепие. Тивериада е нов град, той се споменава само в Новия завет, но не и в Стария.

Тук за последен път се събрал Синедрионът и цели триста години Тивериада е била столица на палестинските евреи. Тя е един от четирите свещени града на израилтяните и за тях е това, което е Мека за мюсюлманите и Йерусалим за християните. В нея са живели много учени и прочути равини. Те са погребани тук, а край тях лежат и двадесет и пет хиляди техни единоверци, дошли отдалече, за да са близо до тях, докато са живи, и да бъдат погребани до тях, когато умрат. Великият равин Бен Израил прекарал тук три години в началото на трети век. Той вече е покойник.

Прочутото Галилейско море не е толкова голямо като езерото Тахо^[1], даже е доста по-малко — около две трети от него. А когато заговорим за красота, това море изобщо не може да се сравнява с Тахо, както не може се сравнява меридиан с небесна дъга. Мътните води на тази локва с нищо не напомнят за кристалния блясък на Тахо; тези ниски, голи, жълти, скалисти и песъчливи хълмове са прекомерно жалки в сравнение с величествените върхове, които обграждат Тахо като стена и чиито покрити със зъбери и пропасти склонове са обрасли с великолепни борове, които сякаш се смаляват с височината и човек си въобразява, че са се превърнали в бурени и храсти там горе, където се сливат с вечните снегове. Безмълвие и уединение царят над Тахо. Безмълвие и уединение царят и над Генисаретското езеро. Но уединението на едното е весело и очарователно, докато уединението на другото е мрачно и отблъскващо.

Рано сутрин човек наблюдава безмълвната битка на зората и тъмнината над водите на Тахо със спокоен интерес; но когато сенките се оттеглят и една по една скритите красоти на брега се разкрият, осветени от ослепително сияние по пладне, когато неподвижната повърхност на езерото се опаше с прилични на дъга широки цветни ивици — синя, бяла, зелена, когато през някой мързелив летен следобед лежиш в лодка много навътре, там, където водите на езерото са дълбоки и цветът им е тъмносин, пушиш лулата на мира и лениво намигаш на далечните скали и белеещите се тук-там заснежени места изпод козирката на шапката си, когато лодката се носи бавно към брега, където водата е прозрачна, а ти си се облегнал на борда, взираш се с часове в кристалните дълбини и правиш преглед на армии от риби, носещи се като шествие на сто фута под тебе, когато нощем виждаш луната и звездите, планински хребети, обрасли с борове или с бели капюшони, стръмни издатини, величествени пространства от скалист пейзаж, увенчани с голи, блестящи върхове, всички великолепно отразени до най-малки подробности в огледалните води на езерото — тогава спокойният интерес, зародил се с утрото, постепенно се задълбочава и най-накрая достига кулминацията си в неудържимо очарование!

На езерото Тахо е самотно, понеже птиците и катеричките по брега и рибите във водата са единствените живи същества, които живеят тук, но това не е потискаща самота. За нея трябва да, дойдете в Галилея. Безлюдни пустини, ръждиви голи хълмове, които никога, никога не отърсват ослепителния блясък на слънцето от грубите си тела, не избледняват и не изчезват в далечината; тъжните развалини на Капернаум; Тивериада, унесена в дрямка под погребалните плюмажи на шестте си палми; стръмният склон, по който след чудото, извършено от Исус, свинете се хвърлили в морето и несъмнено си помислили, че е по-добре да глътнат един-два беса и да се удавят, отколкото да продължат да живеят в това ужасно място; безоблачното знойно небе; мрачното мътно море без нито едно платно по него, почиващо си сред венеца от жълти хълмове и ниски, стръмни брегове и също толкова безизразно и непоетично (като оставим настрани великата, му история), като всеки басейн в който и да е християнски град — ако сред тези места не заспите от скука, мисля, че това няма да ви се случи никъде другаде.

Но не трябва да представям само доказателствата на обвинението, без да изслушам защитата. У. К. Граймс дава следните показания под клетва:

Наехме кораб, за да отидем до отсрещния бряг. Езерото е не по-широко от шест мили. Но пейзажът тук е толкова прекрасен, че не съм в състояние да го опиша и не мога да разбера къде са били очите на онези пътешественици, които пишат, че той е банален и безинтересен. Първата му характерна черта е дълбоката чаша, в която лежи езерото. Тя е дълбока от триста до четиристотин фута от всички страни с изключение на една, и стръмният наклон на бреговете й, обрасли с пищна зеленина, е прорязан и разнообразен от вади и рекички, които си проправят път надолу по стените на чашата през тъмни пропасти или светли слънчеви долини. Близо до Тивериада тези брегове са скалисти и в тях са изсечени древни гробници, чиито врати гледат към водата. Местните жители, както и древните египтяни, са си избирали великолепни места за гробници, сякаш са искали, когато божият глас стигне до спящите, те да излязат, да отворят очи и да видят божествено красиви гледки. Тъмносиньото езеро изпъква прекрасно на фона на дивите и пусти планини, които се издигат на изток, а на север великолепната и величествена планина Хермон се оглежда в морето и вдига бялата си корона към небесата с гордостта на връх, видял как изчезват сто поколения. На североизточния бряг на морето има само едно дърво, единственото дърво от каквато и да е големина, което се вижда от водите му, освен няколкото самотни палми в Тивериада, и със самотата си то привлича повече внимание отколкото цяла гора. Всичко тук е такова, каквото очаквахме и желаехме да бъде Генисаретското езеро — величествена красота, но тихо спокойствие. Дори и планините са спокойни.

Това е изкусно сътворено описание, предназначено да измами читателя. Но ако се изтрие боята и се смъкнат панделките и цветята, отдолу ще се покаже един скелет.

Като се оголи така, остава едно езеро, шест мили широко и с неопределен цвят, със стръмни зелени брегове, но без нито един храст; от единия край с голи грозни скали, с почти невидими дупки в тях, които са без значение за пейзажа; на изток — „диви и пусти планини“ (той би трябвало да каже „ниски и пусти хълмове“); на север — планината Хермон, покрита със сняг; главна особеност на гледката — „покой“; забележителност — едно дърво.

Колкото и да се опитваш, нищо не може да направи тази гледка красива, когато я погледнеш със собствените си очи.

Претендирам, че имам правото да поправям погрешни твърдения и така съм поправил цвета на водата в горното кратко описание. Водите на Генисаретското езеро са светлосини, почти бели, дори гледани от голяма височина и от разстояние пет мили. Съвсем отблизо (а свидетелят е плавал по езерото) едва ли могат да бъдат наречени сини, а още по-малко „тъмносини“. Искам също да заявя, не като поправка, а като лично мнение, че планината Хермон в никакъв случай не е забележителна или живописна, понеже по височина е почти равна на най-близките си съседи. Това е всичко. Не възразявам и срещу това, че свидетелят е влачил една планина цели четиридесет и пет мили, за да разкраси пейзажа — защото това е напълно в реда на нещата, и освен това картината се нуждае от подобна намеса.

К. У. Е. (автор на „Живот в Божи гроб“) дава следните показания под клетва:

Прекрасно море лежи между Галилейските хълмове, сред земята, която някога е принадлежала на Завулон, Нефталим, Асир и Дан. Небесният лазур прониква в дълбините на езерото и водата е сладка и прохладна. На запад се простират широки плодородни равнини, на север стъпка по стъпка се издигат скалисти брегове, докато в далечината не достигнат снежните склонове на Хермон, на изток през воал от мъгли се виждат високите равнини на Пирея, които преминават в скалисти планини, отвеждащи въображението по различни пътища до светия град Йерусалим. Цветя цъфтят в този земен рай, който някога е бил разкрасяван и озеленяван от полюшващи се на вятъра дървета; пойни птички омайват слуха, гургулицата нежно гука, песента на качулатата лястовица излита нагоре към небесата, а сериозният и внушителен щъркел буди мисли, приканва към размисъл и покой. Някога животът тук е бил идиличен и очарователен, нямало е нито бедни, нито богати, нито високопоставени личности, нито простолюдие. Това е бил свят на непринуденост, простота и красота. Сега тук царят пустош и мизерия.

Това описание не е изкусно. По-лошо от него не съм виждал. Отначало авторът описва в дребни подробности това, което нарича „земен рай“ и завършва с поразяващата информация, че този рай е „пустош и мизерия“.

Показах два обикновени средни образци за характера на доказателствата, представени от повечето писатели, които са посетили този край. Един казва „не съм в състояние да опиша красотата на пейзажа“ и после облича в блестящи фрази нещо, което, като го разсъблечеш за преглед, се оказва само незначителен воден басейн, малко планинска пустош и едно дърво. Другият след съзнателни усилия да изгради земен рай от същия материал с добавката на „сериозния и внушителен щъркел“, разваля всичко, като накрая случайно попада на ужасната истина.

Почти всяка книга за Галилея и езерото й описва пейзажа като красив. Но невинаги така открито. Понякога впечатлението, което съзнателно се създава, е, че пейзажът е красив, но в същото време авторът внимава да не го каже с ясни и разбираеми слова. Но един внимателен анализ на тези описания ще покаже, че материалите, от които са съставени, не са красиви и както и да се нареждат не може да се получи нищо хубаво. Почитта и любовта, които изпитват някои от авторите към тези места, са разпалили въображението им и са направили преценките им пристрастни, но във всеки случай приятните им лъжи са написани честно и искрено. Други са писали така, защото са се страхували, че ако пишат иначе, няма да станат популярни. Трети са били лицемери и нарочно са искали да измамят читателите си. Всеки от тях, ако го попитат, веднага ще отговори, че винаги трябва да се говори истината. Във всеки случай те ще кажат така, ако не схванат накъде бие въпросът.

Но защо не трябва да се казва истината за тези места? Вредна ли е тя? Необходимо ли е било да се скрие лицето й? Бог е създал Галилейско море и околностите му такива каквито са. Дали е от компетентността на мистър Граймс да поправя произведението му?

Сигурен съм, съдейки по книгите, че мнозина от тези, които са посетили тези краища в миналото, са били презвитерианци и са дошли да търсят доказателства в подкрепа на вярата си; те намерили една презвитерианска Палестина и предварително са били решени да видят именно нея, въпреки че е възможно да не са го съзнавали, заслепени от вярата си. Други са били баптисти, търсещи подкрепа за баптистката вяра и баптистка Палестина. Трети са били католици, методисти, епископалианци, търсещи доказателства, подкрепящи техните религии, търсещи една католическа, методистка и епископалианска Палестина. Колкото и честни да са били намеренията на тези мъже, те са били пълни с пристрастие и предразсъдъци, те влизали в страната с готови присъди и вече не можели да пишат за нея непредубедено и безпристрастно, както не можели да пишат така и за собствените си съпруги и деца. И нашите поклонници носят присъдите си със себе си. Това пролича в разговорите им, след като напуснахме Бейрут. Мога с точност да кажа кои общоприети думи ще произнесат те при вида на Тавор, Назарет, Йерихон и Йерусалим, защото имам книгите, откъдето „крадат“ представите си. Авторът рисува картина или съчинява хвалебствие, а обикновените хора гледат на света с неговите очи и говорят с неговия език. Това, което поклонниците казаха в Кесария Филипова, ме изненада с мъдростта си. После го намерих в Робинсън. Това, което казаха, когато Генисаретското езеро се появи пред погледите им, ме очарова с красотата си. Намерих го в книгата на мистър Томпсън „Божи гроб и Библията“. Те често казват, при това с все едни и същи сполучливо подбрани изрази, как като Яков искат да положат уморените си глави на камъка Ветил, да затворят отслабналите си от умора очи и може би да сънуват как ангели слизат от небето по една стълба. Всичко това е много красиво. Но аз най-накрая познах уморената глава и отслабналите от умора очи. Те бяха заели и идеята, и думите, и порядъка им, и препинателните знаци от Граймс. Когато се върнат у дома, поклонниците ще разказват не за тази Палестина, която са видели със собствените си очи, а за тази, която са видели Томпсън, Робинсън и Граймс, с леко променени оттенъци, според вярата на всеки поклонник!

Всички поклонници, грешници и араби са вече в леглата и лагерът е тих. Досадно е да се трудиш в самота. Написах последните си бележки, излязох навън и вече половин час седя пред палатката. Нощта е времето да видиш Галилея. Под сияйните звезди няма нищо отблъскващо в Генисаретското езеро. Като гледах блестящите отражения на съзвездията, осеяли повърхността му, съжалих, че го видях на безпощадната дневна светлина. Историята му и мислите, които то поражда, са главното му очарование в моите очи, а магиите, които те тъкат, са слаби на ярката слънчева светлина. Тогава ние почти не чувствуваме оковите им. Мислите ни постоянно се отклоняват към всекидневните житейски грижи и отказват да се спират върху неща, които изглеждат неясни и нереални. Но когато денят угасне, дори и най-невпечатлителният сигурно се поддава на мечтателното сияние на спокойната звездна светлина. Древните предания за това място се прокрадват в паметта, а после въображението облича всички гледки и звуци в свръхестествени одежди. Кораби призраци плават по морето, покойниците от двадесет столетия излизат от гробовете си, а в погребалните песни на нощта звучат песни от незапомнени времена.

На звездната светлина Галилея няма други граници освен небесните предели и е театър, достоен за разигралите се тук велики събития; достоен за раждането на религия, способна да спаси света; достоен за величествената фигура, определена да застане на неговата сцена и да обяви върховните си заповеди. Но на слънчевата светлина човек си казва: нима точно за делата, извършени тук, и за думите, изречени в това скалисто и песъчливо местенце преди осемнадесет столетия, сега звънят камбани по далечните острови и надлъж и нашир по всички континенти на нашето огромно земно кълбо?

Това може да се разбере само когато нощта скрие всичко, което нарушава хармонията, и създаде театър, достоен за такава величествена драма.