Марк Твен
Глупаци в чужбина (44) (Или Ново поклонение)

Глава XVI

Патриархални нрави. Величественият Баалбек. Описание на руините. Смитовци и Джонсовци драскат имената си по паметниците. Привързаността на поклонниците към буквата на закона. Почитаният избор на Варлаамовото магаре.

Около пет часа яздихме с мъка под палещото слънце през Ливанската долина. Оказа се, че не е чак такава градина, каквато изглеждаше от хълмовете. Тя е пустиня, буренясала пустош, гъсто осеяна с камъни с големината на мъжки юмрук. Тук-там местните жители са поразровили земята и са отгледали хилаво житце, но по-голямата част от долината е дадена на шепа овчари, чиито стада правят всичко възможно, за да си изкарат честно прехраната, но съдбата не е на тяхна страна. Край пътя видяхме грубо струпани купчини камъни и познахме обичая да се отбелязват синорите, съществувал още по времето на Яков. Нямаше нито стени, нито огради, нито живи плетове — нищо, което да пази земята на стопанина, освен тези камари от камъни. В старите патриархални времена израилтяните са ги смятали за свещени, същото правят и арабите, техните потомци по права линия. При такава произволна система на ограждане един американец скоро би разширил владенията си, и то само с разход на нощен физически труд.

Ралото, което тези хора използуват, е просто подострена пръчка, такава, с каквато е орал и Аврам; те и зърното си веят като него — натрупват го върху покрива на къщата и после го хвърлят с пълни лопати във въздуха, докато вятърът не отвее плявата. Никога нищо не изобретяват, никога нищо не научават.

Цяла миля се надбягвахме с някакъв арабин, яхнал камила. Някои от конете ни са бързи и показаха много добро време, но камилата ги надбяга без всякакво усилие. Виковете и крясъците, удрянето с камшици и галопирането на всички заинтересовани направи надбягването весело, вълнуващо и особено шумно.

В единадесет часа погледите ни се спряха на стените и колоните на Баалбек, внушителна развалина, чиято история е затворена книга. Тя стои тук от хиляда години, пътешествениците й се чудят и възхищават, но кой я е построил и кога е била построена, са въпроси, на които никога може би няма да има отговор. Но едно нещо е съвсем сигурно. Няма дело на човешката ръка през последните двадесет века, което да е равно или поне да се доближава до величествения замисъл и майсторското изпълнение на храмовете на Баалбек.

Големият храм на слънцето, храмът на Юпитер и няколко по-малки храма са скупчени насред едно от по-малките сирийски селца и изглеждат странно в такава плебейска компания. Тези храмове са построени върху масивни основи, които навярно биха издържали и целия свят. Използувани са каменни блокове с големината на омнибус — едва ли има такива, които да са по-малки от сандък за дърводелски инструменти — и са прорязани от тунели, през които може да мине цял влак. С основи като тези никак не е чудно, че Баалбек е просъществувал толкова дълго. Храмът на слънцето е почти триста фута дълъг и сто и шестдесет широк. Той е бил заобиколен от петдесет и четири колони, но сега стоят само шест от тях, останалите са изпочупени и лежат на живописни разбъркани грамади. Шестте колони са съвършени, всичко в тях е прекрасно — и основите, и коринтските капители, и антаблеманите. Никъде по света няма по-красиви колони. Те са високи деветдесет фута заедно с антаблеманите — наистина огромна височина за каменни стълбове — и въпреки това, когато ги гледа, човек мисли само за красотата и симетричността им; колоните са стройни и изящни, а антаблеманите със сложните си скулптури приличат на разкошни гипсови орнаменти. Но когато очите ви се изморят от взиране нагоре, поглеждате огромните отломъци от колони, сред които сте застанали, и откривате, че те са осем фута широки и край тях лежат красиви капители, големи колкото къщичка, а също и отделни каменни плочи с великолепни барелефи, които са с дебелина четири-пет фута и могат да покрият пода на обикновена гостна. Чудите се откъде са дошли тези грамади и ви трябва много време да се уверите, че ефирната и изящна постройка над главите ви е направена от техни другари. Това изглежда прекалено абсурдно.

Разрушеният храм на Юпитер е по-малък от този, за който ви разказах, и въпреки това е огромен. Той е доста добре запазен. Един ред от девет колони е почти невредим. Високи са шестдесет и пет фута и поддържат нещо като портик или покрив, който ги свързва с покрива на сградата. Този портик — покрив, е направен от грамадни каменни плочи, покрити от долната страна с такива изящни барелефи, че като ги гледаш отдолу, приличат на фрески. Една-две от тези плочи бяха паднали и аз отново се зачудих дали гигантските маси изваян камък около мен са еднакви по големина с тези над главата ми. Вътрешната украса беше пищна и грандиозна. Какво ли чудо на красота и величие е била тази сграда като нова! И въпреки това каква величествена гледка представляват тя и още по-внушителната й съседка на лунна светлина, заедно с хаоса от грамадни отломъци: разпръснати наоколо!

Не мога да си представя как тези огромни каменни блокове са били превозени от каменоломните дотук и как са били издигнати до тази зашеметяваща височина. И все пак изваяните с барелефи плочи са като детски играчки в сравнение с грубо изсечените блокове, от които е направена широката веранда или площадка, заобикаляща големия храм. Една част от тази площадка, дълга двеста фута, е от каменни блокове, големи колкото трамвай, а също и от други, още по-големи. Тези блокове са на върха на стена, висока десет-дванадесет фута. Мислех си, че това са огромни грамади, но те се оказаха незначителни в сравнение с онези, от които беше направена друга част от площадката. Три са на брой и по мое мнение всеки от тях е дълъг колкото три трамвая, наредени един зад друг, въпреки че са по всяка вероятност с една трета по-високи и по-широки от трамвай. Може би два товарни вагона от по-големите, поставени един зад друг, ще представят по-добре размерите им. Общата дължина на тези три камъка е почти двеста фута, ширината им е тринадесет фута; два от тях са дълги по шестдесет фута, а третият — шестдесет и девет. Вградени са в масивната стена цели двадесет фута над земята. Те са горе, но въпросът е как са стигнали дотам. Виждал съм параход, по-малък от тези камъни. Всичките тези грамадни стени са прави и красиви като днешните нетрайни постройки от обикновени тухли. Сигурно преди много векове народ от богове или великани е населявал Баалбек. Обикновени хора като нашите съвременници едва ли биха могли да издигнат подобни храмове.

Отидохме до каменоломната, откъдето са доставяли камъни за Баалбек. Тя е в подножието на хълма, на четвърт миля оттук. В голямата яма лежеше един събрат на най-големия камък от развалините. Лежеше там точно така, както са го оставили великаните в незапомнените стари времена, преди внезапно да тръгнат нанякъде; лежеше там от хиляди години, красноречив упрек към онези, които са склонни да се отнасят с пренебрежение към хората, живели преди тях. Този огромен блок си лежи, изсечен в квадратна форма, съвсем готов, и чака ръцете на строителите — грамада с широчина четиринадесет фута, дебелина седемнадесет фута и дължина седемдесет фута без няколко инча! По него от край до край могат да преминат две двуколки една до друга и пак ще остане достатъчно място за един-двама души да вървят от двете им страни.

Човек може да се закълне, че всички Джон Смитовци, Джордж Уилкинсъновци и прочие жалки нищожества, населяващи вселената от оня свят до Баалбек, ще изпишат именцата си по величествените руини на Баалбек и ще добавят названията на града, окръга и щата, в който живеят. И като се закълне в това, да излезе съвършено прав. Жалко е, че някоя от тези грамадни развалини не може да се срути, да смаже едно от тези влечуги, за да подплаши себеподобните им и те завинаги да се откажат да увековечават имената си по историческите паметници.

Всъщност с жалките кранти, които яздехме, пътят до Дамаск излезе цели три дни. А трябваше да го изминем за по-малко от два. Трябваше, защото нашите поклонници не желаеха да пътуват в неделя. Ние бяхме съвсем склонни да празнуваме в неделя, но има моменти, когато да се придържаш към буквата на някой свещен и справедлив по същество закон е грях, а случаят беше точно такъв. Молехме за милост към изморените, изтормозени коне и се опитвахме да докажем, че те заслужават добро отношение за вярната си служба и състрадание за тежката си съдба. Но кога ли чувството на жалост е било познато на фарисеите? Какво са няколко часа мъки за тези изтощени животни в сравнение с гибелта на душите на нашите поклонници? Не е много приятно да се пътува в обществото на толкова религиозни хора и от техния пример не може да се надяваш да се научиш на почит към вярата. Казахме им, че Спасителя, който жалел безсловесните твари и учел, че волът трябва да бъде изваден от блатото дори и в неделя, не би одобрил това непосилно пътуване. Казахме им, че „дългият маршрут“ е изнурителен и следователно опасен в палещите летни горещини дори и при обикновен преход, а ако упорствуваме, някои от нас може да се разболеят от местната треска. Нищо не беше в състояние да трогне нашите поклонници. Те трябваше да бързат. Можеха да умират хора, можеха да умират коне, но следващата седмица те трябваше да стъпят на святата земя без петното, че не са спазили неделния ден. И така те бяха готови да съгрешат спрямо същността на един религиозен закон, само и само да спазят буквата му. Нямаше смисъл да им казваме, че „буквата убива“. Хората, за които говоря сега, са мои приятели, аз ги обичам, те са добри граждани, почтени, честни и съзнателни, но тяхната представа за християнска вяра ми се струва изопачена. Те ни укоряват безпощадно за недостатъците ни и всяка вечер ни събират и ни четат глави от Новия завет, които са проникнати от доброта, великодушие, кротост и милосърдие, а през целия следващ ден не слизат от седлата, като ту се изкачват по зъберите на планини, ту се спускат в долини. Нима един отруден, изморен и изтощен кон заслужава доброта, великодушие, кротост и милосърдие? Глупости! Те са за божите чеда — хората, а не за безсловесните твари. Каквото и да правят поклонниците, уважението към техните свети души изисква да го отмина с мълчание, но така ми се иска още веднъж да хвана някой член на групата да язди коня си по тези стръмни хълмове!

Дадохме на поклонниците доста много примери, от които можеха да извлекат полза, но те не ни послушаха. Те нито веднъж не са ни чули да се нагрубяваме, но един-два пъти се скараха помежду си. Приятно е да ги слушаме как се карат, след като са ни поучавали. Първото, което направиха, след като слязоха от кораба в Бейрут, беше да се скарат в лодката. Казах, че ги харесвам, и аз наистина ги харесвам, но всеки път, когато ме поучават разпалено, имам намерение да им отговоря в печата.

Недоволни от това, че изминавахме два пъти по-голямо разстояние на ден от допустимото, те се отклониха от главния път и отидоха накрай света, за да посетят един смешен извор на име Фигия, защото някога си оттам пило вода Варлаамовото магаре. И така, ние продължихме напред през ужасните хълмове и пустини под палещото слънце, карахме така и през нощта и все търсехме почитаемата локва на Варлаамовото магаре, светецът закрилник на всички поклонници като нас. За този преход в бележника си намерих само следното:

„Днес яздихме общо тринадесет часа, отчасти през пустини, отчасти през голи грозни хълмове и накрая през диви каменисти местности. Около единадесет часа през нощта разпънахме шатрите си на брега на бистро поточе край едно сирийско село. Не знам името му, не желая и да го науча, искам само да спя. Два коня куцат (моят и на Джек), а другите са напълно изтощени. Аз и Джек се катерихме три-четири мили пеша по хълмовете и водехме конете за поводите. Удоволствие, но не кой знае какво.“

Да прекараш дванадесет-тринадесет часа на седлото, дори и в християнска страна, при християнски климат и с добър кон, не е лека работа, но в пещ като Сирия, и то на неудобно, приличащо на лъжица седло, което се плъзга по гърба на коня във всички посоки на компаса, както и с кон, който е изморен и куца, а въпреки това ти трябва да го биеш с камшик и да го пришпорваш цял ден почти безспирно, докато не му се разкървавят хълбоците, и ако в тебе има поне малко човещина, съвестта те гризе всеки път, когато го удариш — това е пътуване, което човек си спомня с горчивина и ругае до края на живота си.