Марк Твен
Глупаци в чужбина (60) (Или Ново поклонение)

Глава XXXII

На път към дома. Проваленият дневник. Стара Испания. Кадис. Прекрасната Мадейра. Възхитителните Бермудски острови. Английско гостоприемство. Нашият пръв нещастен случай. У дома. Амин.

Сега сме в морето и ни предстои много дълго, няколкоседмично пътуване — трябва да минем край целия Левант, през цялото Средиземно море, а после да пресечем Атлантическия океан. Естествено ние заживяхме много спокоен домашен живот и решихме да бъдем тихи и образцови хора и през следващите двадесет-тридесет дни да не скитаме повече. Във всеки случай не надалече, а само между носа и кърмата. Но това беше много приятна перспектива, понеже бяхме уморени и се нуждаехме от дълга почивка.

Сега всички бяхме мързеливи и доволни, както доказват оскъдните записки в моя бележник (за мене това е верен указател за състоянието ми). Във всеки случай е глупаво да водиш дневник, когато плаваш по море. Моля обърнете внимание на стила:

НЕДЕЛЯ — При четири камбани, както обикновено, богослужение. Никакви карти.

ПОНЕДЕЛНИК — Хубав ден, но вали силно. Добитъкът, купен в Александрия за месо, трябва да се покрие с керемиди или да се угои. Водата се събира на големи локви в хлътнатините пред задните им бутове. Също и тук-там по целите им гърбове. Добре е, че животните не са крави, водата щеше да влезе във виметата им и да развали млякото. Горкичкият орел^[1], който взехме от Сирия, изглежда жалък и оклюмал на дъжда и е кацнал на носовия кабестан. Той като че ли си има свое мнение за морските пътешествия и ако то се изкаже с думи и думите се втвърдят, вероятно ще преградят като бент най-широката река в света.

ВТОРНИК — Някъде наблизо е остров Малта. Не можем да спрем там. Холера. Има силна буря. Много пътници са болни от морска болест и никакви не се виждат.

СРЯДА — Времето все още е ужасно. Бурята отвя две птици от сушата в морето и те дойдоха на кораба. Един ястреб също беше отвян. Той покръжи над кораба, искаше да кацне, но се страхуваше от хората. Ала беше така изморен, че трябваше или да кацне, или да загине. Няколко пъти кацна на предния марс и също толкова пъти го отвя вятърът. Най-после Хари го улови. Морето е пълно с летящи риби. Те се вдигат на ята по триста броя и прелитат по двеста-триста фута над гребените на вълните, после падат и изчезват.

ЧЕТВЪРТЪК — Хвърлихме котва недалеч от Алжир, континента Африка. Красив град, красив зелен хълмист пейзаж зад него. Стояхме половин ден и тръгнахме. Не ни пуснаха да слезем на брега, макар и да показахме документи, че всички сме здрави. Страхуват се от египетска чума и холера.

ПЕТЪК — Сутринта домино. Следобед домино. Вечерта разходки по палубите. После игра на шаради.

СЪБОТА — Сутринта домино. Следобед домино. Вечерта разходки по палубите. После домино.

НЕДЕЛЯ — При четири камбани утринно богослужение. При осем камбани вечерня. Скука до полунощ. После домино.

ПОНЕДЕЛНИК — Сутринта домино. Следобед домино. Вечерна разходка по палубите. След това шаради и лекция от д-р К. Домино.

НЯМА ДАТА — Хвърлихме котва недалеч от живописния град Каляри, остров Сардиния. Стояхме до полунощ, но тези гадни чужденци не ни позволиха да слезем на брега. Те миришат лошо, не се къпят — има защо да се страхуват от холера.

ЧЕТВЪРТЪК — Хвърлихме котва недалеч от красивия град Малага, Испания. Слязохме на брега с капитанската лодка, всъщност не на брега, защото не искаха да ни пуснат да слезем. Карантина. Изпратих кореспонденцията си за вестниците, взеха я с щипки, топнаха я в морската вода, надупчиха я цялата и после я опушваха с нещо отвратително, докато не замириса като испанец. Попитахме дали можем да пробием блокадата и да посетим Алхамбра, Гренада. Твърде рисковано — може да обесят някого. По средата на следобеда отплавахме.

И прочие и прочие — няколко дни. Накрая хвърлихме котва недалеч от Гибралтар, който ни изглежда познат и прилича на дома.

Това ми напомня за дневника, който започнах да водя веднъж след Нова година, когато бях момче — доверчива жертва, готова да се подчинява на невъзможните планове за превъзпитание, които добронамерени стари моми и баби поставят като клопки за непредпазливите юноши по това време на годината — поставят им непосилни задачи, които, след като неизбежно пропаднат, неизбежно намаляват силата на волята, отслабват увереността на момчето в себе си и намаляват шансовете му за успех в живота. Моля прочетете следния откъс:

ПОНЕДЕЛНИК — Станах, измих се, легнах да спя.

ВТОРНИК — Станах, измих се, легнах да спя.

СРЯДА — Станах, измих се, легнах да спя.

ЧЕТВЪРТЪК — Станах, измих се, легнах да спя.

ПЕТЪК — Станах, измих се, легнах да спя.

СЛЕДВАЩИЯ ПЕТЪК — Станах, измих се, легнах да спя.

ПЕТЪК (след две седмици) — Станах, измих се, легнах да спя.

СЛЕД ЕДИН МЕСЕЦ — Станах, измих се, легнах да спя.

После спрях обезкуражен. В моя живот рядко се появяват поразителни събития, които да превръщат дневника в необходимост. Но все още си спомням с гордост, че дори в тази ранна възраст съм се измивал, като стана. Този дневник ме довърши. Оттогава никога не съм имал смелост да водя дневник. Загубата ми на увереност по тази линия беше трайна.

Корабът трябваше да остане цяла седмица и повече в Гибралтар, за да вземе въглища за пътя към дома.

Щеше да бъде много досадно да стоим тук и затова четирима от нас пробихме карантинната блокада и прекарахме седем чудесни дни в Севиля, Кордова, Кадис и скитахме през прекрасния селски пейзаж на Андалусия, градината на стара Испания. Преживяванията от тази весела седмица бяха твърде разнообразни и безбройни за една кратка глава, а аз нямам място за дълга. Затова ще ги пропусна.

Една сутрин в Кадис слизахме за закуска към единадесет-дванадесет часа. Казаха ни, че от два-три часа корабът стои в пристанището. Време беше да се размърдаме. Корабът можеше да чака малко поради карантината. Скоро се качихме на борда и след час белият град и прекрасните брегове на Испания потънаха зад вълните и изчезнаха от погледите ни. С никоя друга страна не сме се разделяли с такава тъга.

Отдавна беше решено на шумно събрание в салона да не отиваме в Лисабон, защото там ще ни сложат под карантина. По добрия стар американски обичай решавахме със събрания всички въпроси — от замяната на една империя с друга в програмата на нашето пътешествие до оплакванията от лошата корабна кухня и липсата на салфетки. Сега си припомням едно такова оплакване от кухнята, отправено от един пътник. В продължение на три седмици кафето ставаше все по-отвратително, докато накрая изобщо престана да бъде кафе и доби вид на боядисана вода — така каза този човек. Той добави, че кафето е толкова слабо, че на дълбочина един инч покрай ръба на чашата течността е прозрачна. Веднъж сутринта, като се приближаваше към масата си, с помощта на изключителното си зрение той видя прозрачния ръб доста преди да седне на мястото си. Върна се и много високомерно се оплака на капитан Дънкан. Каза, че кафето е позор за кораба. Капитанът показа своето. То изглеждаше поносимо. Тогава начинаещият размирник се вбеси още повече от това, което той нарече „пристрастност към капитанската маса“. Той се върна назад ръкомахайки, взе чашата си, с триумфален вид я сложи на масата и каза:

— Опитайте тази смес, капитан Дънкан.

Капитанът я помириса, опита я, усмихна се снизходително и отвърна:

— За кафе е лошо, но това е доста хубав чай.

Усмиреният бунтовник го помириса, вкуси го и се върна на мястото си. Беше се показал като истинско магаре пред целия кораб. Повече не се опита да размирничи. Приемаше нещата такива, каквито са. Този бунтовник бях аз.

Заживяхме обичайния корабен живот в открито море. Дни наред животът ни беше един и същ, всеки ден приличаше на останалите и всичките ми бяха приятни. Най-после хвърлихме котва в открития рейд на Фуншал, в красивите острови, които наричаме Мадейра.

Планините изглеждаха неописуемо красиви, облечени в пищната си зелена премяна, с ръбове от застинала лава, осеяни с бели къщурки, насечени от дълбоки пропасти, потънали в лилава сянка; внушителни склонове изпъстрени със слънчеви петна и сенки, хвърлени от плаващите по небето флотилии облаци — величествена картина, подходящо увенчана с високи върхове, чиито чела се криеха в провлачените край тях краища на облаците.

Но не можахме да слезем на сушата. Целия ден стояхме на кораба и гледахме, ругахме този, който е измислил карантината, проведохме половин дузина събрания, пренаситени с речи, като ораторите се прекъсваха един друг, с умиращи в зародиш предложения, провалящи се поправки и резолюции, които гаснеха, изтощени от усилията, положени, за да се спечели одобрението на събранието. През нощта отплавахме.

По време на пътуването провеждахме средно по четири събрания на ден и така винаги изглеждахме заети, но все пак заниманията ни толкова често бяха безрезултатни, че когато приемехме благополучно някоя резолюция, това пораждаше всеобщо веселие, вдигахме флага и давахме оръдеен салют.

Минаха много дни и нощи и после красивите Бермудски острови изплуваха от морето, влязохме в криволичещия пролив, поплавахме насам-натам между потъналите в ярки летни багри острови и накрая се спряхме под гостоприемния флаг на Англия. Ние не бяхме кошмар за населението тук, където цивилизацията и интелигентността заместваха испанското и италианското суеверие, мръсотия и страх от холера. Няколко дни сред прохладните горички, цветните градини, кораловите пещери и прекрасното синьо море, което миеше начупения бряг и ту изчезваше, ту се появяваше отново през джунглите от яркозелен листак, възстановиха силите ни, приспани от дългото плаване в океана, и ни подготвиха за последния ни рейс — хиляда мили до Ню Йорк, до Америка, до дома.

Сбогувахме се с „нашите приятели бермудците“, както пишеше в програмата ни — повечето от тези, с които бяхме много близки, бяга негри — и отново заухажвахме великия океан. Казах „повечето“, защото ние се запознахме предимно с негри и по-малко с бели — имахме много неща за пране, — но намерихме някои отлични приятели и сред белите, за които дълго ще си спомням с благодарност.

Отплавахме и от този миг безделниченето свърши. Такова преглеждане на багажа, разхвърляне на каютите и опаковане на куфари не бяхме виждали, откакто вдигнахме котва в пристанището на Бейрут. Всички бяха заети. Трябваше да направят списъци на всичките си покупки и да им окачат бележки със стойността, за да се улесни работата на митницата. Покупките, направени колективно, трябваше да бъдат разпределени по равно, големите дългове — да бъдат погасени; трябваше да се проверят сметките и да се сложат етикети на куфарите, кутиите и пакетите. Бъркотията и суматохата продължиха цял ден.

И тук стана първият нещастен случай. Един от пътниците тичал през една бурна нощ по трапа между палубите, закачил крака си в желязната скоба на един люк, който бил оставен отворен, и си счупил крака в глезена. Това беше първото ни сериозно нещастие. Бяхме пропътували повече от двадесет хиляди мили по суша и по море, през много страни с лош климат, без нито едно нараняване, без никакво сериозно заболяване и без нито един смъртен случай сред шестдесет и петимата пътници. Имахме чудесен късмет. В Константинопол един моряк скочи през нощта зад борда и повече не го видяхме, но имаше подозрения, че е искал да дезертира, и съществуваше макар и малък шанс да е стигнал до брега. Но списъкът на пътниците беше пълен. Нито едно име не липсваше.

Най-после в едно прекрасно утро доплавахме в нюйоркското пристанище; всички бяха наизлезли на палубите, облечени прилично като истински християни — по специална заповед, защото у някои се криеше склонност да се обличат като турци, — и докато гледаха как приятелите им махат с кърпички за добре дошли, радостните поклонници усетиха, че потреперват, което значеше, че корабът и пристанът отново са си подали ръце и че дългото плаване завърши. Амин.