Марк Твен
Глупаци в чужбина (6) (Или Ново поклонение)

Глава V

Ексцентричната луна. Тайната на „корабното време“. Обитателите на морските дълбини. Първо слизане на чужд бряг. Азорските острови. Катастрофалният банкет на Блюхер.

„С попътен вятър или без него“, както казват моряците, за десет дни приятно пропътувахме от Ню Йорк до Азорските острови. Плаването беше доста бавно, защото разстоянието е само две хиляди и четиристотин мили, но като цяло бе много приятно. Вярно, през всичкото време духаше насрещен вятър и няколко пъти попадахме в бури, та половината от пътниците се озоваха в леглата и направиха така, че корабът да изглежда мрачен и обезлюден; тези бури ще се помнят от всички, които ги преживяха върху клатещата се палуба, под огромните водни плисъци, които от време на време се вдигаха откъм наветрената страна на носа и заливаха кораба като буреносен порой; но през по-голямата част от пътя се задържа меко лятно време, а нощите бяха по-хубави от дните. Всяка вечер в един и същи час точно на едно и също място на небосвода наблюдавахме пълнолуние. Отначало не се досетихме коя е причината за това странно поведение на луната, но това стана по-късно, когато размислихме и установихме, че всеки ден печелим по около двадесет минути, защото отивахме на изток с голяма бързина — всеки ден печелехме горе-долу достатъчно време, за да вървим в крак с луната. За приятелите, които бяхме оставили зад нас, тя се превръщаше в избледнял диск, но за нас, като за Исус Навин, тя стоеше неподвижна на едно и също място и не се променяше.

Младият мистър Блюхер, който е от Далечния запад и за първи път пътуваше по море, беше много обезпокоен от постоянно изменящото се „корабно време“. Отначало той се гордееше с новия си часовник и незабавно го измъкваше, щом по обяд корабната камбана биеше осем пъти, но след известно време сякаш започна да губи доверие в него. Седем дена след отпътуването ни от Ню Йорк той дойде на палубата и каза решително:

— Това е боклук.

— Кое е боклук?

— Как кое? Часовникът. Купих го още в Илинойс, дадох сто и петдесет долара за него и мислех, че струва. И, честна дума, на сушата наистина струваше, но тук, в океана, някак си изостава. Прескача. Върви съвсем точно до единадесет и половина, а после изведнъж се отпуска. Нагласях дяволския регулатор на все по-бърз ход, додето не го завъртях докрай, но никаква полза. Той просто върви по-бързо от всички часовници на кораба, препуска по особен начин до обяд, но все пак тия осем камбани винаги го изпреварват с около десет минути. Сега не знам какво да го правя. Той дава всичко, което е по силите му. Върви с най-бързия си ход, но това не го спасява. Е, няма друг часовник на кораба, който да показва времето по-точно от него, но какво значение има това? Когато чуя тия осем камбани, установявам, че той, разбира се, е с около десет минути назад.

Всеки три дни корабът печелеше по цял час и тоя човек се опитваше да накара часовника си да върви в крак с него. Но както сам си казваше, той беше завъртял регулатора докрай, часовникът „препускаше в галоп“ и следователно не му оставаше друго, освен да скръсти ръце и да чака корабът да победи в надбягването. Изпратихме го при капитана, той му обясни мистерията на „корабното“ време и успокои разтревожения му дух. Този младеж разпитваше много за морската болест, преди да заминем, и искаше да знае какви са симптомите й и как да познае дали го е хванала. После го разбра без обяснения.

Видяхме, разбира се, неизбежните акули, китове, делфини и други, а малко по малко и големи пасажи от португалски военни кораби се прибавиха към обикновения списък на морските чудесии. Някои от тях бяха бели, а други — яркочервени. Наутилусът не е нищо друго освен прозрачна пихтиеста маса, която се разпростира, за да улови вятъра, има месести на вид пипала, дълги един-два фута, които висят и му помагат да се държи във водата. Той е съвършен моряк и има здрав моряшки разум. Наутилусът свива част от платното си, когато го заплашва буря или вятърът духа доста силно, а когато бурята излезе, го прибира изцяло и се потапя. Обикновено поддържа платното си мокро и годно за плаване, като го обръща и го потапя за миг във водата. Моряците казват, че наутилусът се среща само в тази част на океана между тридесет и петия и четиридесет и петия паралел.

В три часа на двадесет и първи юни ни събудиха и ни уведомиха, че се виждат Азорските острови. Казах, че в три часа сутринта не се интересувам от острови. Но дойде втори досадник, после трети, четвърти и накрая, убеден, че общият ентусиазъм няма да позволи на никого да спи спокойно, аз станах и сънливо излязох на палубата. Вече беше пет и половина и духаше студен свиреп вятър. Пътниците се гушеха край корабните комини, криеха се зад вентилационните отвори, всички се бяха навлекли със зимни дрехи, за да се спасяват от безмилостния вятър и водните пръски. Видът им беше сънен и нещастен.

Островът, които се виждаше, беше Флорес. Той сякаш беше само една планина от кал, изплуваща от сивите морски мъгли. Но докато се носехме към него, слънцето изгря и го превърна в прекрасна картина: множество зелени ферми и ливади, които се простираха до хиляда и петстотин фута височина и горните им краища се губеха в облаците. Островът беше назъбен с остри, стръмни планински хребети и процепен от тесни клисури, а тук-там по височините скали, натрупани при разместване на земните пластове, приличаха на бойници и замъци, от разпокъсаните облаци се изливаха широки снопове слънчева светлина, която оцветяваше с огнени ленти била, склонове и долчинки и оставяше ивици мрачна сянка помежду им. Това беше северното сияние от замръзналия полюс, заточено в една южна земя!

Обиколихме две трети от острова, като не се отдалечавахме от брега на повече от четири мили, и всички театрални бинокли на кораба бяха реквизирани за разрешаване на споровете дали мъхнатите петна по планинските части на острова са дървета или плевели и дали белите села долу край морето са наистина села или само скупчени надгробни плочи от гробища. Най-после излязохме в открито море и отплавахме към Сан Мигел, а Флорес скоро отново се превърна в купол от кал, потъна в мъглата и изчезна. Но видът на зелените хълмове беше приятен за мнозина пътници, страдащи от морска болест, и след този епизод всички бяха по-бодри, отколкото можеше да се очаква, като се вземе под внимание колко безбожно рано бяхме станали.

Но трябваше да променим намерението си относно Сан Мигел, защото по обяд се разрази буря, която така премяташе и клатеше кораба, че здравият разум ни диктуваше бързо да потърсим убежище. Следователно ние се насочихме към най-близкия остров от групата — Фаял (хората там го произнасят Фай-ол и слагат ударението на първата сричка). Пуснахме котва в открития рейд на Орта, на миля и половина от брега. Градът е с около девет хиляди жители. Снежнобелите му къщи са сгушени сред море от свежа зеленина и няма друго селище, което да изглежда по-красиво и по-привлекателно. Разположен е в подножието на амфитеатър от хълмове, високи от триста до седемстотин фута и грижливо обработени чак до билата, като нито фут земя не е оставен неизползуван. Всяка ферма и всеки акър земя са разделени на малки квадрати, оградени с каменни стени, чиято задача е да запазят растенията от разрушителните ветрове, които духат тук. Тези стотици зелени квадрати, очертани със стени от черна изстинала лава, придават на хълмовете вид на огромни шахматни дъски.

Островите принадлежат на Португалия и всичко във Фаял е типично португалско. Ей сега ще ви разкажа нещо по този въпрос. Рояк мургави, шумни, лъжливи, свиващи рамене, жестикулиращи лодкари португалци, с пиринчени обеци на ушите и измама в сърцата, се покатериха на борда на кораба и различни групи от нас се уговориха с тях да ги закарат на брега за толкова и толкова на глава в сребърни монети от която и да е държава. Слязохме на сушата под стените на едно малко укрепление, въоръжено с оръдия, стрелящи с дванадесет и тридесет и два фунтови снаряди, което в Орта се брои за много страховито съоръжение, но ако някога ние го нападнем с един от нашите монитори с оръдейни кули, те ще трябва да го преместят извън града, ако искат да си го намерят, когато пак им потрябва. Групата на кея беше опърпана: мъже и жени, момчета и момичета, всичките дрипави и боси, несресани и нечисти, и по инстинкт, образование и професия — просяци. Те се скупчиха около нас и през престоя ни във Фаял никога повече не се отървахме от тях. Вървяхме по средата на главната улица, а тази паплач ни заобикаляше от всички страни и ни хвърляше кръвнишки погледи. Всеки миг възбудени двойки изтичваха пред процесията, за да погледнат назад, точно както правят селските момчетии, когато придружават цирковия слон по време на рекламната му обиколка из улиците. Много ме ласкаеше това, че бях част от материала за една такава сензация. Тук-там по вратите видяхме жени с модерните португалски качулки на главите. Тази качулка е от дебел син плат, прикачена е към пелерина от същата материя и е невъобразимо грозна. Тя е висока, много широка и безкрайно дълбока. Голяма е като циркова шатра и скрива главата на жената, както тенекиената будка на оперната сцена крие суфльора. Това чудовищно capote, както го наричат тук, няма никаква украса, то просто е едно обикновено, грозно, синьо корабно платно и жената не може да държи курс срещу вятъра на по-малко от осем румба, когато си е сложила такова нещо. Тя трябва или да върви по посока на вятъра, или изобщо да не излиза. В общи линии стилът на „капотето“ е един и същ по всички острови и ще остане такъв през следващите десет хиляди години, но формата му във всеки един от тях точно толкова се различава от другите, колкото да позволи на наблюдателя да каже от пръв поглед на кой остров живее дамата.

Португалските дребни монети или reis (произнася се рейс) са просто изумителни. Хиляда рейса са един долар и всички финансови сметки се правят в рейси. Това не ни беше известно, докато не го узнахме от Блюхер. Той каза, че е така щастлив и благодарен да бъде отново на твърда земя, че иска да даде угощение. Чул, че тук било евтино и банкетът му щял да бъде великолепен. Той покани девет души от нас и деветимата обядвахме отлично в най-хубавия хотел. Посред веселието, породено от хубавите пури, хубавото вино и сносните вицове, стопанинът ни връчи сметката. Блюхер я погледна и се умърлуши. Хвърли й още един поглед, за да се увери, че сетивата му не са го излъгали, а после ни я прочете с пресекващ глас, докато руменият цвят на бузите му се превръщаше в пепеляв:

— „Десет обяда по шестстотин рейса — шест хиляди рейса.“ Гибел и разорение!

— „Двадесет и пет пури по сто рейса — две хиляди и петстотин рейса.“ Майко божия!

— „Единадесет бутилки вино по хиляда и двеста рейса — тринадесет хиляди и двеста рейса.“ Господи помилуй!

— „Общо двадесет и една хиляда и седемстотин рейса.“ Мъченико Моисей! В целия кораб няма достатъчно пари, за да се плати тази сметка! Вървете, момчета, оставете ме сам с нещастието ми — аз съм разорен.

Мисля, че това беше най-слисаната компания, която някога съм виждал. Никой не можеше да обели нито дума. Като че ли всички бяха онемели. Чашите с вино бавно се връщаха на масата, пълни догоре. Безчувствени пръсти неусетно изпускаха пурите. Всеки търсеше погледа на съседа си, но не откриваше в него нито лъч надежда, нито подкрепа. Най-после страшното мълчание беше нарушено. Сянката на отчаяна решителност като облак легна върху лицето на Блюхер, той стана и каза:

— Стопанино, това е долна, подла измама и аз никога, никога няма да я понеса. Ето сто и петдесет долара, сър, и това е всичко, което ще получите. Дори да плувам в кръв, няма да дам нито цент повече.

Ние се ободрихме, а собственикът се стресна — поне ние мислехме така. Във всеки случай той се обърка, въпреки че не беше разбрал нито дума от казаното. Погледна няколко пъти ту към купчинката злато, ту към Блюхер и после излезе. Сигурно беше отишъл при някой американец, защото когато се върна, носеше сметката, преведена на език, разбираем за един християнин. И така:

10 обяда — 6000 рейса или 6 долара

25 пури — 2500 рейса или 2.50 долара

11 бутилки вино — 13 200 рейса или 13.20 долара

Всичко 21 700 рейса или 21.20 долара.

Щастието отново зацарува сред гостите на Блюхер. Поръчахме още ядене и пиене.