Марк Твен
Глупаци в чужбина (18) (Или Ново поклонение)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Innocents Abroad (or The New Pilgrims’ Progress), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014)

Издание:

Марк Твен. Глупаци в чужбина

Американска, първо издание

Редактор: Владимир Трендафилов

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художник: Виктор Паунов, 1986 г.

Художествен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Катя Цонева, Татяна Паскалева

Издателство Профиздат, София, 1986

 

Дадена за набор на 21.I.1986 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 35.50 Издателски коли 29.82 УИК 30,28

Издателски № 1 (101)

ЛГ VI КОД 26/95318/22612/5557–107–86

Подписана за печат м. май 1986 г.

Излязла от печат м. юни 1986 г.

ДП „В. Александров“ — Враца

Цена 3.41 лв. — мека подвързия, 3.61 лв. — твърда подвързия

История

  1. — Добавяне

Глава XVII

На хоризонта Италия. „Градът на дворците“. Красотата на генуезките дами. Талантлив гид. Църковно великолепие. Как живеят генуезците. Солидна архитектура. Гробове за шестдесет хиляди души.
m_twain_gch_genuezec.png

Пътуването ни към морето беше приятно. Установихме, че през изминалите три нощи корабът ни е бил в състояние на война. Първата нощ моряците от един британски кораб, развеселени от грога, слезли на кея и предизвикали нашите моряци на борба. Те приели с готовност и спечелили това, че битката останала нерешена. Няколко покрити със синини и окървавени членове на двете групи били откарани от полицията и затворени до следващата сутрин. На другата вечер британските момчета дошли отново да подновят битката, но нашите моряци били получили строга заповед да останат на борда и далеч от погледите на англичаните. Така и направили, а обсадилата ги група ставала шумна, езикът й все по-оскърбителен, след като станало ясно (за тях), че нашите се страхуват да излязат. Накрая те си тръгнали със заключителен взрив от присмех и обидни епитети. На третата вечер дошли отново и били по-необуздани от всякога. Перчели се нагоре-надолу по почти пустия кей и обсипвали нашия екипаж с ругатни, мръсотии и язвителни саркастични забележки. Това било повече, отколкото можело да се понесе. Щурманът заповядал на нашите моряци да слязат на брега, като ги инструктирал да не се бият. Те нападнали британците и спечелили блестяща победа. Вероятно не бих споменал за тази война, ако беше завършила другояче. Но аз пътувам, за да се уча, и все още помня, че в галериите с батална живопис във Версай не са изобразени никакви поражения на французите.

Да се качим отново на борда на удобния кораб, да пушим и да се мотаем по ветровитите му палуби, беше все едно да се върнем у дома. И все пак не беше и съвсем като у дома, защото много членове от семейството ги нямаше. Липсваха ни някои приятни лица, които с удоволствие бихме срещнали на обяд, а през вечерите в групичките, играещи юкър, личаха празнини, които не можеха да бъдат запълнени удовлетворително. Моулт беше в Англия, Джек — в Швейцария, Чарли — в Испания. Блюхер беше заминал неизвестно къде. Но ние отново бяхме в морето, можехме да гледаме звездите и океана и имахме много време за размишления.

Когато му дойде времето, видяхме италианските брегове и както си стояхме и се взирахме в ранното ясно лятно утро, величественият град Генуа изплува от морето и отрази слънчевата светлина в стотиците си дворци.

Тук засега почиваме, или по-скоро от известно време се опитваме да почиваме, но прекалено много тичаме наоколо, за да постигнем нещо в тази насока.

Бих искал да остана тук. Не ми се ходи по-далече. Може да има по-хубави жени в Европа, но аз се съмнявам в това. Населението на Генуа е 120 000 души. Струва ми се, че две трети от тях са жени и че поне две трети от жените са красавици. По разкошното си облекло, по елегантност и грациозност те отстъпват само на ангелите. Но мисля, че ангелите не са много натруфени, поне тези по картините не са, те не носят нищо освен крила. Но във всеки случай генуезките са наистина очарователни. Повечето от младите девойки са облечени от главата до петите в облак от бял плат, въпреки че някои от тях се контят по-претенциозно. Девет десети не носят нищо на главите си освен един тънък прозрачен воал, който пада по гърба като бяла мъгла. Те са много бели и голям брой от тях имат сини очи, но най-често се срещат черни и мечтателни кафяви очи.

Дамите и господата от Генуа имат приятния обичай да се разхождат от шест до девет вечерта из един голям парк на върха на хълма в центъра на града, а после още един-два часа да ядат сладолед в съседната градина. Отидохме в парка в неделя вечерта. Там имаше около две хиляди души, главно млади дами и господа. Господата бяха облечени по най-новата парижка мода, а дрехите на дамите проблясваха като снежинки между дърветата. Тълпата обикаляше парка в кръг като голямо шествие. Оркестрите свиреха, фонтаните играеха, луната и газените фенери осветяваха пейзажа и гледката беше блестяща и пълна с живот. Огледах всяко срещнато женско лице и всичките ми се сториха хубави. Никога досега не съм срещал такъв потоп от красота. Не виждам как един ненадарен с решителност мъж може да се ожени тук, защото, преди да вземе решение, той ще се влюби в друга.

Никога не пушете италиански тютюн. Никога и за нищо на света. Потрепервам, като си помисля от какво най-вероятно го правят. Никъде не можеш да хвърлиш фас от пура, без някой скитник в миг да скочи отгоре му. Много обичам да пуша, но чувствителността ми се засяга, докато гледам как някой от ловците на фасове ме наблюдава с ъгълчетата на гладните си очи и пресмята колко още ще пуша пурата си. Това ми напомня твърде болезнено за онзи собственик на погребално бюро в Сан Франциско, който отивал до леглата на болните с часовник в ръка и измервал след колко време ще умрат. Един от тези ловци на фасове вчера ни преследваше из целия парк и ние не можехме да изпушим нито една пура като хората. Винаги нещо ни караше да уталожим глада му с фаса, преди пурата да е изпушена наполовина, защото той изглеждаше доста ожесточен и неспокоен. Мисля, че ни смяташе за своя законна плячка с правото на откривател, защото прогони неколцина други професионалисти, които искаха да се поинтересуват от нас.

Те сигурно сдъвкват тези угарки, изсушават ги и ги продават във вид на тютюн. Следователно купувайте други марки от този артикул, а не италиански.

„Великолепният град“ или „Градът на дворците“ са имена, които Генуа носи от векове. Тя наистина е пълна с дворци и тези дворци са разкошни отвътре, но отвън са много запуснати и нямат никакви претенции за архитектурно великолепие. Титлата „Великолепната Генуа“ би била уместна, ако се отнасяше за жените.

Посетихме няколко двореца — безкрайни грамади с дебели стени и големи мраморни стълби, с мраморни мозайки по подовете (понякога това са сложни картини от морски камъчета и парченца мрамор, скрепени с цимент) и с грандиозни салони, в които висят картини на Рубенс, Гуидо Рени, Тициан, Паоло Веронезе и прочие, както и портрети на глави на семейства с шлемове и пера и блестящи ризници, и на патрицианки в зашеметяващи костюми отпреди векове. Но, разбира се, стопаните бяха отишли в провинцията за лятото и дори да си бяха у дома, можеше да не излязат достатъчно съобразителни да ни поканят на обяд; затова всичките грандиозни празни салони с отекващите мраморни подове, с мрачните портрети на покойни праотци и парцаливи знамена, покрити с праха на минали столетия, ни навеждаха на мисли за смъртта и гроба — настроението ни се понижи и бодростта ни напусна. Нито веднъж не се качихме до единадесетия етаж, всеки път у нас възникваше подозрение, че там има духове. През цялото време ни придружаваше и по един слуга, приличащ на собственик на погребално бюро, който ни раздаваше план на двореца, показваше ни картината, с която започваше описанието на салона, където се намирахме, а после заставаше бездиханен и сериозен във вкаменената си ливрея, докато станехме готови да се придвижим към следващата стая, след което той печално тръгваше с маршова стъпка пред нас и заемаше нова злобно-почтителна поза. Загубих толкова много време в молитви дано покривът се срути върху тези отчайващи лакеи, че ми остана съвсем малко за разглеждане на двореца и картините.

А освен това както и в Париж имахме гид. Бог да ги убие всички гидове. Нашият каза, че е най-надареният лингвист в Генуа, що се отнася до английския, и че само двама души в града освен него могат да говорят този език. Той ни показа родното място на Христофор Колумб и след като петнадесет минути размишлявахме пред него в нямо съзерцание, ни каза, че това не е родното място на Колумб, а на баба му! Когато настояхме да обясни поведението си, той само сви рамене и отговори на развален италиански. В една следваща глава ще разкажа още за този гид. Мисля, че цялата информация, която получихме от него, може да се носи на гръб, без да натежи особено.

Отдавна не бях ходил на църква толкова често, колкото през последните седмици. Като че ли църквите са специалитет на хората от стария свят. Специално с гражданите на Генуа изглежда случаят е тъкмо такъв. Мисля, че на всеки триста-четиристотин ярда има църква. Навред по улиците се мяркат добре охранени свещеници с дълги раса и широкополи шапки и десетки църковни камбани бият почти през целия ден. От време на време срещаш по някой монах от ордена на францисканците с бръсната глава, дълго грубо расо, колан и броеница, обут в сандали или съвсем бос. Предполагам, че тези достолепни мъже цял живот понасят телесни мъки и се покайват, но всичките приличат на изпечени лакомници. До един са дебели и спокойни.

Старата катедрала „Сан Лоренцо“ е може би най-забележителната сграда в Генуа. Тя е огромна, има внушителни колонади, голям орган и обичайните разкошни позлатени корнизи, картини, изписани с фрески тавани и прочие. Разбира се, че не мога да я опиша, това би отнело доста страници. Но е любопитно място. Казват, че едната й половина от главния вход до средата в посока към олтара е била еврейска синагога, преди да се роди Спасителя, и че оттогава в нея не са правени никакви промени. Усъмнихме се в това твърдение, макар и неохотно. Искаше ни се да повярваме. Зданието изглеждаше в прекалено добро състояние, за да бъде древно.

Най-интересното място в катедралата е малкият параклис на свети Йоан Кръстител. Само веднъж в годината е разрешено на жени да влизат в него — към пола им тук се отнасят враждебно, защото светецът бил убит, за да се задоволи един каприз на Иродиада. В този параклис има мраморен сандък, в който ни казаха, че се пази прахът на свети Йоан, а около него беше навита веригата, с която, както твърдяха, бил окован в затвора. Не пожелахме да се усъмним в тези твърдения, но все пак не бяхме сигурни, че са верни — отчасти защото ние самите бихме могли да разкъсаме тази верига, да не говорим за свети Йоан, а и отчасти защото вече бяхме видели праха на свети Йоан в друга църква. Така и не успяхме да повярваме, че свети Йоан има два комплекта от праха си.

Показаха ни и портрет на Мадоната, рисуван от свети Лука, а той не изглеждаше и наполовина така стар и опушен, както някои Рубенсови картини. Не можахме да не се възхитим на скромността на евангелиста, който нито веднъж не споменава в писанията си, че е могъл да рисува.

Но все пак тази работа с реликвите не е ли малко пресилена? Намирахме парче от истинския кръст и няколко от гвоздеите, с които бил скован, във всяка стара църква, в която влезехме. Не бих могъл да кажа точно, но мисля, че видяхме цяла бъчвичка от тези пирони. После идва тръненият венец. В Париж и Сент Шапел има част от някакъв венец, а в „Света Богородица“ има част от друг. А що се отнася до костите на свети Дьони, сигурен съм, че от тях видяхме достатъчно, за да му се направи дубликат, ако е нужно.

Имах намерение да пиша само за църквите, но непрекъснато се отклонявам от темата. Бих могъл да кажа, че църквата „Благовещение“ представлява море от красиви колони, статуи, позлатени корнизи и почти безброй картини, но това няма да даде на никого напълно съвършена представа за нея. И тогава какъв е смисълът? Едно семейство построило цялата сграда и му останали пари. Ето къде е мистерията. Отначало мислехме, че само монетен двор би понесъл разноските.

Хората тук живеят в най-масивните, най-високите, най-широките, най-тъмните и най-солидните къщи, които човек е в състояние да си представи. Всяка от тях може „да се присмее на обсада“. Фасада сто фута широка и сто висока — това е горе-долу нормата и трябва да изкачиш три реда стъпала, докато започнеш да попадаш на следи от живот. Всичко е от камък, от най-тежък камък: подовете, стълбите, камините, пейките всичко. Стените са дебели четири-пет фута. Улиците обикновено са от четири-пет до осем фута широки и извити като тирбушон. Тръгваш по някоя от тези мрачни клисури между сградите, поглеждаш нагоре и съзираш небето като светла лента високо над главата си, където покривите на високите къщи от двете страни на улицата почти се сливат. Чувствуваш се като на дъното на някоя огромна пропаст, целият свят е над тебе. По най-мистериозен начин завиваш наляво и надясно, насам-натам и нямаш по-добра представа за посоките на компаса, отколкото ако си сляп. Никога не можеш да се убедиш, че това наистина са улици и че начумерените мръсни, чудовищни къщи са жилища на хора, докато не видиш как някоя от тукашните красиви, хубаво облечени жени са появява от тях, как излиза от някоя тъмна бърлога с мрачен вид, приличаща на истинска тъмница и издигаща се почти до небето. И после се чудиш как такава прелестна пеперуда може да излезе от подобен портативен пашкул. Мъдро е, че улиците са тесни, а къщите масивни и с дебели каменни стени само така може да бъде прохладно на хората в този горещ климат. И на тях наистина им е прохладно. И докато не съм забравил — мъжете тук ходят с шапки и са много мургави, а жените не носят нищо на главите си освен един тънък воал като паяжина и все пак обикновено са изключително бели. Странно, нали?

Всеки от огромните дворци в Генуа е предназначен за една фамилия, но ми се струва, че би побрал сто. Това са останки от миналото величие на Генуа, отпреди няколко столетия, когато тя е била велика търговска и морска сила. Тези къщи, въпреки че са солидни мраморни дворци, в повечето случаи отвън са мръснорозови и от основите до стрехите са изписани с генуезки батални сцени, с чудовищни Юпитери и Купидони и с познати случки от гръцката митология. Там, където под влиянието на годините и атмосферните условия боята се е напукала и се лющи, ефектът не е хубав. Купидон без нос или Юпитер с извадено око, или Венера с мехур на гърдите не са привлекателни мотиви в една картина. Някои от тези изрисувани сцени ми напомнят малко за високия фургон, облепен с чудновати афиши и плакати, който върви след фургона с оркестъра, когато цирк дойде на село. Не съм чел, нито съм чул къщите в някой друг европейски град да са изписани с фрески по този начин.

Не мога да си представя Генуа в развалини. Такива масивни сводове, такива тежки основи като тези, на които се опират високите, обширни здания, рядко сме виждали преди. И, разбира се, големите каменни блокове, от които са построени сградите, никога няма да се разрушат. Стени, дебели колкото е висока една обикновена американска врата, не могат да се срутят.

През Средновековието градовете републики Генуа и Пиза били много могъщи. Корабите им изпълвали Средиземно море и те водели оживена търговия с Константинопол и Сирия. В големите им складове скъпите стоки от Изтока се разпределяли и разпращали из Европа. Били войнствени малки държави и в онези дни отправяли предизвикателства на правителства, които сега ги засенчват, както слонът засенчва мухата. Преди деветстотин години сарацините превзели и плячкосали Генуа, но през следващото столетие Генуа и Пиза сключили съюз за нападение и отбрана и обсадили колониите на сарацините в Сардиния и Балеарските острови с упоритост, която запазила първоначалната си сила. Не се отказали от целта си цели четиридесет години. Най-после победили и разделили завладените земи по равно между големите си патрициански фамилии. Потомци на някои от онези горди патриции все още живеят в дворците си в Генуа и в чертите им има прилика с мрачните рицари, чиито портрети висят във внушителните зали и с изрисуваните красавици с нацупени устни и весели очи, чиито оригинали са прах и пепел отпреди много столетия.

Хотелът, в който живеем, по времето на кръстоносните походи принадлежал на един от великите ордени на рицарите на кръста и някога облечените му в ризници стрелци стояли на пост под масивните му кули и събуждали ехото в тези зали и коридори с железните си обувки.

Но величието на Генуа западнало до скромна търговия с кадифе и сребърен филигран. Казват, че всеки европейски град има свой специалитет. Предметите от филигран са специалитетът на Генуа. Нейните златари вземат сребърни слитъци и изработват от тях най-различни фини и красиви дрънкулки. Те правят букети цветя от сребърни жички и пластинки, копиращи нежните творения, изтъкани от скреж по стъклата на прозорците. Показаха ни миниатюрен сребърен храм с коринтски колони с канелюри и богато украсени антаблемани, с шпилове, статуи и камбани и с изобилие от скулптури, изработени от полирано сребро, при това с такова нямащо равно на себе си майсторство, че всеки детайл е очарователен и заслужава да се вгледаш в него, а що се отнася до целия храм, той е чудо на красотата.

Готови сме отново да тръгваме, въпреки че тесните коридори на тази мраморна пещера още не са ни омръзнали. Пещера е подходяща дума, когато говорим за нощна Генуа. Докато бродехме в полунощ из мрачните клисури, наричани тук улици, където отекваха само нашите стъпки, където нямаше други хора освен нас и мистериозно ту се появяваха, ту изчезваха светлини в далечината, а къщите близо до нас сякаш се протягаха към небето по-високо от всякога, в мислите ми винаги изплуваше споменът за една пещера у дома, с нейните високи галерии, тишина и самота, със савана й от мрак, с гробовното й ехо, с пробягващите й светлини и повече от всичко с внезапната поява на пукнатини и коридори, където най-малко ги очаквахме.

Не ни бяха омръзнали и безкрайните шествия от весели бъбриви клюкари, които се тълпят по цял ден из улиците, нито монасите с груби раса, нито вината „Асти“, които старият доктор (когото ние наричахме Оракула), с обичайното си умение да обърква всичко, погрешно назовава „Пасти“. Но въпреки всичко трябва да тръгваме.

Последното ни посещение беше в гробищата (място, предназначено да подслони шестдесет хиляди тела) и ние ще продължим да си го спомняме, след като забравим дворците. То представлява огромна мраморна колонада, която огражда голям празен квадрат земя; широкият му под е от мрамор и на всяка плоча има надпис, понеже под всяка от тях лежи труп. Като вървиш по средата на колонадата, от двете й страни има паметници, гробници и скулптури, изящно изработени и пълни с грация и красота. Те са нови и белоснежни, всяка линия е съвършена, няма никакви осакатявания, пукнатини и дефекти по лицата, и затова за нас тези дълги редици от очарователни форми са сто пъти по-красиви от разрушените и мръсни статуи, спасени от развалините образци на древното изкуство и поставени в галериите на Париж, за да им се възхищава светът.

Добре запасени с пури и други неща от жизнена необходимост, ние вече сме готови да вземем влака за Милано.

m_twain_gch_quaker_city.png