Марк Твен
Глупаци в чужбина (45) (Или Ново поклонение)

Глава XVII

Извадки от бележника ми. Раят на Мохамед. Красивият Дамаск. Улицата наречена „Права“. Клането на християните. Домът на Нееман. Ужасите на проказата.

Следващият ден беше престъпление и спрямо хората, и спрямо животните. Пак яздихме тринадесет часа (включвам и единия час „пладнуване“). Пътят ни минаваше през най-голите варовикови хълмове и клисури, които дори Сирия може да предложи. Навред въздухът трептеше от горещината. В клисурите почти се задушавахме от жарката топлина. По високите места, отразената от варовиковите хълмове слънчева светлина беше ослепителна. Жестоко беше да подкарваме осакатените коне, но трябваше да го правим, за да пристигнем в Дамаск в събота вечерта. Видяхме древни гробници и причудливи храмове, изсечени високо над главите ни в стената на пропастта, но нямахме нито време, нито сили да се изкачим горе и да ги разгледаме. Лаконичните записки в бележника ми ще разкажат за останалите ни преживявания през този ден:

Вдигнахме лагера в седем часа сутринта и направихме един ужасен преход през долината Зеб Дана и през стръмни планини; конете куцат и този приличен на бухал арабин, който пее най-много и носи меховете с вода, е, разбира се, винаги на хиляда мили пред нас и ние нямаме вода за пиене — няма ли да пукне някой ден! Красив поток на дъното на една бездна, покрай който са насадени гъсти нарови, смокинови, маслинови и дюлеви градини; пладнувахме един час при Фигия прочутия извор на Варлаамовото магаре, втори по големина в Сирия и с най-ледената на света вода извън Сибир. Пътеводителите не казват, че Варлаамовото магаре някога е пило оттук. Може би някой е заблудил нашите поклонници. Къпахме се — аз и Джек. Само за секунда — водата беше ледена. Това е главният приток на река Авана, той се влива в нея само на половин миля оттук. Красиво място — навред има гигантски дървета — така сенчесто и прохладно, ако успееш да останеш буден. Грамаден поток блика направо от планината като порой. Над него се издига древна развалина с неизвестна история — може би храм на божеството на извора, на Варлаамовото магаре или на някой друг. Около извора гъмжи от жалки отрепки дрипи, мръсотия, изпити лица, болезнена бледност, рани, стърчащи кости, тъпа мъчителна болка в очите всяка жилка от главите до петите на тези нещастници говореше красноречиво за вълчи глад. Как се нахвърлиха на кокалите, как дъвчеха хляба, който им дадохме! Те се скупчват около тебе и наблюдават всяка твоя хапка с лаком поглед, преглъщат несъзнателно всеки път, когато ти преглътнеш, като че ли си представят, че скъпоценният залък влиза в техните гърла… бързай, керване! Никога няма да мога да се нахраня с удоволствие в тази многострадална страна. Да ядеш три пъти на ден при такива условия вече три седмици това е по-тежко наказание, отколкото да яздиш цял ден под лъчите на слънцето. Сред тези нещастници има шестнадесет гладуващи деца на възраст от една до шест години и крачетата им са тънки като пръчки. Напуснахме извора в един часа следобед (вървяхме два часа повече, за да го видим) и стигнахме до височината, от която Мохамед гледал Дамаск, точно навреме, за да го видим и ние. Дали сме изморени? Попитай ветровете, поръсили с отломъци морето.

Когато ослепителната дневна светлина се превърна в мек здрач, ние видяхме отгоре гледка, която е прочута по целия свят. Стотици пъти съм чел, че още когато бил прост камилар, Мохамед дошъл тук, погледнал надолу към Дамаск за пръв път и тогава направил една знаменита забележка: „Човек може да влезе само в един рай, казал той, затова аз предпочитам да вляза в небесния.“ И седнал там да се полюбува на земния рай — Дамаск, — а после си тръгнал, без да мине през вратите му. На хълма издигнали кула, за да отбележат мястото, където е стоял.

Дамаск е истински красив, когато го гледаш от планината. Красив е дори за чужденци, свикнали с пищна растителност, и аз мога лесно да разбера колко красив трябва да е за очи, които познават само забравената от бога безплодна и пустинна Сирия. Струва ми се, че всеки сириец би изпаднал в див възторг, когато такава гледка се разкрие за пръв път пред погледа му.

Отвисоко човек вижда долу пред себе си стена от мрачни планини, лишена от растителност, огряна от ослепителна слънчева светлина. Тя огражда една равна пустиня с жълт, гладък като кадифе пясък, прорязана надалече с тънки линии, означаващи пътища и осеяни с пълзящи дребосъчета: хора и камили. Точно в средата на пустинята има едно пространство с бухлат зелен листак, а в сърцето му се гуши големият бял град като остров от перли и опали сред море от изумруди. Това е гледката, която виждате, простираща се надалече, смекчена от разстоянието, обляна от слънцето, което подсилва ефекта със силни контрасти, а над всичко това цари сънен покой, придава на града одухотвореност и го кара да изглежда по-скоро като беглец от загадъчните светове, които посещаваме в сънищата си, отколкото като истински квартирант на нашето грубо и скучно земно кълбо. А когато си спомниш за левгите изсушена, попарена, песъчлива, камениста, обгорена от слънцето, грозна, мрачна, отвратителна пустош, която си преминал на кон, за да стигнеш дотук, си мислиш, че това е най-красивото местенце в целия свят! Ако пак ми предстоеше да отида в Дамаск, щях да лагерувам около седмица на Мохамедовия хълм и после да си тръгна. Не е нужно да се влиза в града. Пророкът несъзнателно е проявил мъдрост, когато е решил да не слиза в рая на Дамаск.

Едно старо почтено предание разказва, че огромната градина, в която е разположен Дамаск, е райската градина, и съвременните писатели са събрали много доказателства, че това е наистина райската градина и реките Фарфар и Авана са двете реки, които напоявали Адамовия рай. Може и да е било така, но сега това не е рай и извън него човек ще е толкова щастлив, колкото и вътре. Улиците са така криви, градът е така пренаселен и мръсен, че човек не може да познае, че е във великолепния Дамаск, който е видял от върха на хълма. Градините са скрити зад високи зидове, измазани с кал, и раят се е превърнал в истинско блато от мръсотия и грозота. Обаче Дамаск има изобилие от чиста вода и това само по себе си е достатъчно да накара един арабин да мисли, че градът е красив и благословен. Водата е рядкост в опърлената от слънцето Сирия. В Америка ние прокарваме железопътните линии край големите градове, в Сирия пък извиват пътищата така, че да минават край всяка нищожна локва, която тук наричат „извор“, а от извор до извор има не по-малко от четири часа път. Но реките Фарфар и Авана от Светото писание(поточета, а не реки) текат през Дамаск и така всяка къща и градина има свои искрящи извори и рекички. С гъстата си зеленина и изобилие от вода Дамаск е истинско чудо на чудесата за бедуина от пустинята. А всъщност той е само един оазис. Вече четири хиляди години нито водите му пресъхват, нито плодородието му е изменяло. Сега можем да разберем защо градът е съществувал толкова дълго. Той не може да умре. Докато реките му текат, той ще живее сред тази зловеща пустиня и ще радва взора на уморения и жаден пътник.

Въпреки че си древен като самата история, ти си свеж като диханието на пролетта, цъфтящ като розовите ти пъпки и уханен като портокаловите ти цветове, о, Дамаск, перла на Изтока!

Дамаск е съществувал още преди времето на Аврам и е най-старият град в света. Основан е от Хус, внук на Ной. Ранната история на Дамаск е забулена в мрака на дълбоката древност. Като изключим събитията, описани в първите единадесет глави на Стария завет, Дамаск е бил съвременник на всичко, което е ставало по света и е останало в историята. Върнете се колкото искате назад в дълбоката древност, там винаги ще намерите Дамаск. В писанията от всяко столетие вече повече от четири хиляди години се споменава името му и се пеят хвалебствия в негова чест. За Дамаск годините са само мигове, десетилетията са мимолетни. Той измерва времето не с дни, месеци и години, а с империите, които е видял да се издигат, да процъфтяват и да се превръщат в руини. Той е една разновидност на безсмъртието. Видял е как се поставят основите на Баалбек, Тива, Ефес, как тези села се разрастват в мощни градове и смайват света с величието си и е доживял да ги види обезлюдени и изоставени на бухалите и прилепите. Видял е как възниква царството на израилтяните и как е било унищожено. Видял е как Гърция израства, процъфтява цели две хиляди години и умира. На стари години е видял как е бил построен Рим, видял го е как с мощта си засенчва целия свят, видял го е как загива. Няколкото столетия на силата и величието на Генуа и Венеция са били за мрачния стар Дамаск само незначително проблясване, което едва ли заслужава да се помни. Дамаск е видял всичко, което е ставало по земята, и все пак още живее. Той е видял праха на хиляда империи и ще види гробовете на още хиляда, преди да умре. Въпреки че друг претендира за това име, по право старият Дамаск е вечният град.

Стигнахме до градските порти точно по залез-слънце. Казват, че с бакшиши човек може да влезе във всеки укрепен град на Сирия след падането на нощта, но не и в Дамаск. При все това Дамаск със своите четири хиляди години почтен живот има много остарели и мъгляви представи за някои неща. Тук няма улично осветление и законът принуждава всички, които излизат нощем навън, да носят фенери точно както в стари времена, когато героите и героините от „Хиляда и една нощ“ са крачели из улиците на Дамаск или са пътували до Багдад на летящи килимчета.

Няколко минути след като влязохме в града, се стъмни съвсем и ние дълго яздихме из невероятно кривите улички, широки от осем до десет фуга и оградени от двете страни с високите измазани с кал зидове на градините. Най-после стигнахме до едно място, където се виждаше как светлина от фенери пробягва насам-натам и разбрахме, че сме в центъра на този удивителен стар град. В малка тясна уличка, задръстена от товарните ни мулета и гъмжило дрипави араби, слязохме от конете и през нещо като дупка в стената влязохме в хотела. Застанахме в просторен, настлан с плочи вътрешен двор, заобикаляха ни цветя и цитрусови дървета, а в центъра имаше огромен водоем, в който се стичаше вода от много тръби. Пресякохме двора и влязохме в стаите, приготвени да ни посрещнат. В голямата, настлана с мрамор ниша между двете стаи (всяка от които беше за четири души) имаше басейн с чиста прохладна вода, която течеше непрестанно от шест тръби. Нищо в тази изгорена от слънцето, обезлюдена земя не би могло да изглежда така освежаващо като тази прозрачна вода, искряща на светлината на лампите, нищо не би могло така да радва окото, така да гали слуха, отвикнал от подобни звуци, като тази имитация на дъжд. Стаите ни бяха просторни, уютно обзаведени и подовете бяха постлани с меки ярки килими. Беше ни приятно, че отново виждаме килими, защото ако има нещо по-мрачно от каменните подове на подобните на гробници гостни и спални в Европа и Азия, аз не знам какво е то. Те те карат през цялото време да мислиш за смъртта. Много широк пъстър диван, дълъг около четиринадесет фута, се простира покрай едната стена на всяка стая, а срещу него има единични легла с пружинени матраци. Има и големи огледала, и мраморни масички. Целият този разкош беше истинска благодат за телата и сетивата ни, изтощени от изморителното пътуване през деня, а и дойде съвсем неочаквано, защото човек никога не знае какво може да го очаква в турски град дори и с четвърт милион жители.

Не съм сигурен, но ми се струва, че от басейна между стаите вземат вода за пиене; това ми хрумна чак когато натопих нагорещената си глава в прохладните му дълбини. Чак тогава ме осени тази мисъл и колкото и да беше великолепна банята, аз съжалих за нея и щях да ида да се извиня на собственика. Но точно в този момент дотича един ситно къдрав и парфюмиран пудел и ме захапа за прасеца, а аз веднага го хвърлих на дъното на басейна, а когато видях, че се приближава един слуга с кана за вода, си тръгнах и оставих кученцето само да се измъква от басейна, без това да му се удава особено. След като удовлетворих жаждата си за мъст, аз се почувствувах напълно щастлив и не се нуждаех от нищо друго — когато седнахме да вечеряме през първата си вечер в Дамаск, все още се намирах в това състояние. След вечеря дълго лежахме по диваните, пушихме наргилета и дълги чибуци и разговаряхме за ужасната езда през този ден и тогава за сетен път се убедих, че си заслужава да капнеш от умора, защото след това насладата от почивката е огромна.

Сутринта изпратихме да ни доведат магарета. Заслужава да се отбележи, че трябваше именно „да изпратим“ за тях. Казах, че Дамаск е същинско изкопаемо, и това е самата истина. Във всеки друг град щяхме да бъдем нападнати от креслива армия магаретари, гидове, амбулантни търговци и просяци, но в Дамаск изпитват такава омраза само при вида на чужденец християнин, че изобщо не искат да имат никакво вземане-даване с него. Само преди една-две години особата му невинаги се е намирала в безопасност по улиците на Дамаск. Това е най-фанатичното мохамеданско чистилище в Арабия. Срещу всеки хаджия със зелена чалма (почетен знак, че, негово благородие е ходил на поклонение в Мека), който видите другаде, мисля, че в Дамаск ще видите цяла дузина. На вид жителите на Дамаск са най-грозните и злобни негодници, които съм виждал. Почти всички забулени жени, които сме видели досега, оставяха очите си открити, но в Дамаск те напълно скриват лицата си под черни покривала и приличат на мумии. А ако някога зървахме някое открито лице, то бързо се потулваше от оскверняващите погледи на християните. Даже просяците ги отминаваха, без да искат бакшиш. Търговците по пазарите не ни протягаха стоките си и не крещяха нетърпеливо: „Хей, Джон!“ или „Я виж това!“ Обратно — те само ни гледаха намръщено и не казваха нито дума.

Тесните улички гъмжаха като кошер от мъже и жени в странни ориенталски носии и докато си проправяха път между тях, подкарвани от безмилостните магаретарчета, нашите магарета ги събаряха наляво и надясно. Магаретарчетата тичаха след животните, крещяха и ги мушкаха с часове наред; през цялото време ги заставяха да препускат в галоп, но въпреки това те самите никога не се изморяваха, нито изоставаха. От време на време някое магаре падаше и изсипваше ездача през главата си, но човек не можеше да направи нищо, освен отново да се качи и да забърза напред. Магаретата обикновено ни блъскаха в остри издатини, натоварени носачи, камили и хора и ние бяхме така погълнати от мисълта да избегнем сблъсквания или нещастни случаи, че нямахме никаква възможност да разглеждаме града. Минахме през половината град, минахме и по прочутата улица, наречена „Права“, без почти нищо да видим. Едва не си изкълчихме всички стави, изнервихме се до полуда и страните ни боляха от изтърпяното друсане. Не, не ми харесва да се возя на дамаските трамваи.

Отивахме към прославените домове на Юда и Ананий. Преди около осемнадесет-деветнадесет века тарсиецът Савел особено се ожесточил срещу новата секта, наречена християни, напуснал Йерусалим и тръгнал през страната на яростен кръстоносен поход срещу тях. Вървял „с клетви и грозни заплахи на уста срещу господните ученици“.

И на отиване, като приближаваше Дамаск, внезапно блесна около него светлина от небето.

И като падна на земята, чу глас, който му каза: „Савле, Савле, защо ме гониш?“

И когато узнал, че Исус говори с него, той се разтреперил, изумил се и казал: „Господи, какво ще ми заповядаш да направя?“

Казано му било да стане, да влезе в древния град и там да очаква да му се каже какво ще прави. А междувременно мъжете, които го придружавали, стояли като вцепенени, понеже чули глас, но не видели никого. Савел станал от земята и открил, че силната свръхестествена светлина го е ослепила, той не виждал нищо, затова те „го поведоха за ръка, та го въведоха в Дамаск“. Така той приел Христовата вяра.

Три дни слепият Савел лежал в къщата на Юда и през това време нито ял, нито пил.

Един от жителите на Дамаск, на име Ананий, чул глас, които му казал:

Стани, та иди на улицата, която се нарича Права, и попитай в къщата на Юда за един тарсянин на име Савел; защото, ето, той се моли.

Отначало Ананий не искал да отиде, защото вече бил чувал за Савел и се съмнявал, че този „избран съд“ ще може да разгласява името господне пред народите. Но подчинявайки се на заповедта, отишъл на „улицата, наречена Права“ (как ли е стигнал до нея и после как ли е излязъл от нея, е тайна, която може да се обясни само с това, че е действувал по божие вдъхновение). Намерил Савел, възвърнал му зрението и го ръкоположил за проповедник; и от тази стара къща, която ние с мъка намерихме на улицата, погрешно наречена Права, той смело поел по мисионерското поприще, което не изоставил чак до смъртта си.

Това не е домът на този ученик на Исус, който продал учителя си за тридесет сребърника. Давам обяснението, за да бъда справедлив към Юда, който бил съвсем различен човек от току-що споменатата личност. Той е съвсем друг човек и е живял в много хубава къща. Жалко, че не знаем повече за него.

Гореизложените сведения са предназначени за хора, които не желаят да четат библейската история, докато не ги принудят да го направят с някаква подобна хитрост. Надявам се, че никой привърженик на прогреса и образованието няма да спъва или да се намесва в тази моя мисия.

Улицата, наречена Права, е по-права от тирбушон, но не е толкова права, колкото небесна дъга. Свети Лука предпазливо не се обвързва; той не казва, че тази улица е права, а ловко извърта и казва „улицата, наречена Права“. Хубав пример на ирония. Предполагам, че това е единствената шеговита забележка в Библията. Доста път извървяхме по улицата, наречена Права, после свихме и се отбихме в прочутата къща на Ананий. Без съмнение част от старата къща все още стои една стая, дванадесет-петнадесет фута под земята веднага се вижда, че зидарията й е древна. Ако не Ананий, то някой друг е живял тук по времето на апостол Павел, което е без значение. Пих вода от кладенеца на Ананий и, много странно, водата беше така прясна, сякаш кладенецът е бил изкопан вчера.

Отидохме към северния край на града, за да видим мястото, където в потайна доба учениците на господа прехвърлили Павел през градската стена на Дамаск, понеже той проповядвал христовото учение така безстрашно, че жителите на Дамаск го търсили да го убият — точно както биха направили и днес за същото престъпление — и той трябвало да бяга в Йерусалим.

После се отбихме в гробницата на децата на Мохамед и в една гробница, която претендираше, че е на свети Георги, който убил дракона, и оттам стигнахме чак до пещерата под една скала, където Павел се крил по време на бягството си, докато преследвачите му не се отказали, а също и до мавзолея на петте хиляди християни, изклани през 1861 година в Дамаск от турците. Казват, че по тези тесни улички няколко дни текла кръв, че мъже, жени и деца били посичани безразборно и стотици трупове гинели из целия християнски квартал. Казват още, че вонята била ужасна. Всички християни, които успели да се измъкнат, избягали от града, а мохамеданите не искали да оскверняват ръцете си, погребвайки „неверните кучета“. Жаждата за кръв обхванала и планинските райони Хермин и Антиливан и за кратко време още двадесет и пет хиляди християни били изклани, а имуществото им разграбено. Как мразят християните в Дамаск, а и в цялата турска империя! И колко скъпо ще платят за това, когато Русия отново обърне оръдията си срещу тях!

Душата ти се успокоява, щом обвиниш Англия и Франция за това, че са спасили Турция от унищожението, което тя напълно си е заслужила през последните хиляда години. Самолюбието ми се засяга, като видя, че тези езичници отказват да ядат храна, сготвена за нас, или да ядат от чиния, в която сме яли ние, или да пият от кози мех, който сме замърсили с християнските си устни, освен ако не филтрират водата през парцал, който слагат на гърлото на меха, или през гъба! Никога не съм мразил китаец така, както мразя тези долни турци и араби, и се надявам, че когато Русия отново е готова за война с тях, Англия и Франция ще сметнат, че е възпитано и разумно да не се намесват.

В Дамаск мислят, че по целия свят няма реки като техните жалки Авана и Фарфар. Жителите на Дамаск винаги са мислели така. В „Четвърта книга на царете“, глава пета, Нееман прекомерно се хвали с тях. Това е било преди три хиляди години. Той казва: „Реките на Дамаск, Авана и Фарфар, не струват ли повече от всичките води на Израиля? Не мога ли да се окъпя в тях и да се очистя?“ Но някои от моите читатели отдавна са забравили кой е Нееман. Нееман е сирийски военачалник. Той бил любимец на царя и се радвал на голяма почит. „Той беше човек силен и храбър, но прокажен.“ И много странно, къщата, която днес посочват като негова, е превърната в болница за прокажени и пациентите й излагат на показ ужасните си уродства, протягат ръце и просят милостиня, когато влезе някой чужденец.

Човек не може да оцени ужаса на тази болест, докато не я види с цялата й страхотия в древното жилище на Нееман в Дамаск. Изкривени и деформирани кости, огромни буци по лицата и телата, гниещи и окапващи стави — ужасно!