Марк Твен
Глупаци в чужбина (13) (Или Ново поклонение)

Глава XII

Празничен полет през Франция. Особеностите на френските вагони. Защо няма катастрофи. „Старите пътешественици“. Все още летим. Най-после Париж. Разглеждаме забележителности.

Пропътувахме петстотин мили с влак през сърцето на Франция. Каква пленителна страна е тя! Каква градина! Сигурно безкрайните яркозелени поля се метат, решат и поливат всеки ден и тревичките им се подстригват от бръснар. Сигурно живите плетове се оформят и измерват и сигурно градинар с архитектурни способности пази симетричността им. Сигурно дългите прави редици внушителни тополи, които разделят красивия пейзаж на квадрати като шахматна дъска, са нагласени с въженце и отвес, а еднаквата им височина е определена с либела. Сигурно правите, гладки, чисто бели бариери, където се плаща такса за пътя, се рендосват и търкат с шкурка всеки ден. Как иначе ще се получат тези чудеса от симетрия, чистота и ред? Това е удивително. Няма грозни каменни стени и никакви огради, никъде няма нито мръсотия, нито разруха, нито боклук. Няма нищо, което дори да загатва за безредие. Нищо, което да напомня за занемареност — всичко е подредено и красиво, всичко е очарование за окото.

Зърнахме такива гледки по река Рона, плъзгаща се между тревистите си брегове — уютни къщички, заровени в цветя и храсти, старинни селца с покриви от червени плочи, насред които се надигат покрити с мъх средновековни катедрали, гористи хълмове с обрасли с бръшлян кули и кулички на феодални замъци, които стърчат над листака. Струваше ни се, че тези гледки са от рая, видения от приказна вълшебна земя!

Тогава разбрахме какво иска да каже поетът, когато пее за:

твоите зелени ниви и слънчеви лозя,

о, прекрасна френска земя!

И тя наистина е прекрасна. Никоя друга дума не я описва толкова точно. Казват, че няма дума за „дом“ във френския език. Е, имайки предвид, че притежават самия артикул в такъв привлекателен вид, те сигурно могат да минат и без думата. Нека не се разсипваме от съжаление за бездомна Франция. Забелязал съм, че когато французите са в чужбина, рядко изоставят мисълта рано или късно да се върнат във Франция. И сега това не ме учудва.

Ние, обаче, не сме безумно влюбени във френските железопътни вагони. Купихме си билети за първа класа не защото искахме да привлечем внимание, като извършим нещо необичайно за Европа, а защото искахме да направим пътуването си по-бързо. Пътешествието с влак трудно може да стане приятно в която и да е страна. То е прекалено отегчително. Пътуването с дилижанс е безкрайно по-очарователно. Веднъж пресякох равнините, пустините и планините на Запада от Мисури до Калифорния с дилижанс и оттогава винаги сравнявам екскурзиите си с този весел празник. Две хиляди мили безспирно, денонощно бързане, тропот и врява, а нямаше нито един досаден момент, нито веднъж не загубих интерес. Първите седемстотин мили пътувахме през равнина. Тревистият й килим беше по-зелен, по-мек и по-гладък от което и да е море и бе украсен с фигури, подходящи за размерите й — сенките на облаците. Тук пейзажът беше само летен и внушаваше единствено желанието да се проснеш възнак на приятния ветрец върху пощенските чували и замечтано да пушиш лулата на мира — коя друга, когато от всичко наоколо лъха покой и доволство? Струва си колкото цял живот трепане и блъскане в града в прохладна утрин, преди слънцето съвсем да се е вдигнало, да се качиш на капрата при кочияша и да видиш как шестте мустанга препускат под острото плющене на камшика, който изобщо не ги докосва; да огледаш сините простори на един свят, непознаващ друг господар освен тебе; да пориш вятъра с непокрита от шапка глава и да чувствуваш как бавният ти пулс се засилва до скорост, силеща се да достигне неудържимия порив на тайфуна! После хиляда и триста мили от самотата на пустините; безгранична панорама с объркваща перспектива; подобия на градове, украсени с кулички, катедрали и масивни крепости, издълбани във вечните скали и великолепно оцветени с пурпура и златото на залязващото слънце; шеметни височини сред обвити в мъгла върхове и вечни снегове, където гръмотевици, светкавици и бури воюват величествено в краката ни и буреносните облаци отгоре развяват дрипавите си знамена в самите ни лица!

Но аз се обърках. Сега съм в изискана Франция, а не препускам през великия Южен проход и през планините Уинд Ривър, сред антилопи, бизони и изрисувани индианци, поели по бойната пътека. Не е редно да сравнявам еднообразното пътуване с влак с този царски летен полет с дилижанс през континента и прекалено много да го очерням. В началото исках да кажа, че да се возиш с влак, е скучно и отегчително, и това е вярно, въпреки че всъщност имах предвид едно петдесет и четири часово пътуване от Ню Йорк до Сент Луис. Разбира се, пътешествието ни през Франция не беше истински отегчително, защото всички гледки и преживявания бяха нови и интересни, но както каза Дан, то си имаше своите „несъответствия“.

Вагоните са разделени на купета, които побират по осем души. Всяко купе е частично преградено, така че в него се образуват две горе-долу обособени групи от по четирима души. Четирима души седят с лице към други четирима. Седалките и облегалките са добре тапицирани и много удобни: ако искате, можете да пушите, няма ги досадните амбулантни търговци, спестено ви е наказанието да имате множество неприятни спътници. Дотук добре, но пък кондукторът ви заключва, когато влакът тръгне, а във вагона няма вода за пиене, нощем влаковете не се отопляват и ако влезе някой пиян грубиян, не можете да се преместите през около двадесет седалки от него, нито пък да влезете в друг вагон. Но преди всичко, ако сте изморен и ви се спи, трябва да седите и да дремете със свити крака и в мъчително страдание, от което на следващия ден сте изтощен, понеже, ето на, във Франция не притежават върха на милосърдието и човешката любезност — спалния вагон. Аз предпочитам американската система. Тя няма толкова много печални „несъответствия“.

Във Франция всичко върви като по часовник, навсякъде има ред. Тук не правят грешки. Всеки трети мъж носи униформа и независимо дали е маршал на империята или спирач, той е готов и напълно съгласен да отговори на всичките ви въпроси с неуморна учтивост, готов е да ви каже в кой вагон да се качите, нещо повече, готов е да дойде и да ви настани в него, за да е сигурен, че няма да се заблудите. Не можете да влезете в чакалнята на гарата, докато не си вземете билет, и не можете да излезете от единствения й изход, когато влакът не дойде на прага й да ви вземе. Когато се качите в него, той не тръгва, докато не ви проверят билета, докато не прегледат билетите на всички пътници. Това е главно за ваше собствено добро. Ако по някаква случайност сте успели да се качите на друг влак, ви предават на един учтив железничар и той ви завежда на мястото ви и ви настанява с много вежливи поклони. Билета ви го проверяват от време на време и така разбирате кога трябва да сменяте вагона. Вие сте в ръцете на чиновници, които ревностно проучват благосъстоянието и интересите ви, вместо да приложат талантите си в изобретяване на нови методи как да ви причиняват неудобства и как да се отнасят презрително към вас, което много често е основното занимание на този самодоволен монарх, влаковия кондуктор в Америка!

Но най-хубавото правило в управлението на френските железници са тридесетте минути обедна почивка! Няма опасност да глътнете за пет минути смачкани кифли, мътно кафе, съмнително пресни яйца, гумено говеждо и сладкиши, чиито замисъл и изпълнение са тъмна и кървава мистерия за всички освен за готвача, който ги е създал. Не, ние седнахме спокойно (това беше в стария Дижон, име лесно за писане и невъзможно за произнасяне, освен ако не го цивилизовате и промените на Джон), наляхме си хубави бургундски вина и изгълтахме едно безконечно меню от банички с охлюви, вкусни плодове и прочие, после платихме нищожната сметка и отново се качихме щастливи на влака, без нито веднъж да наругаем железопътната компания. Рядко преживяване, което трябва завинаги да се запомни.

Казват, че по френските пътища не стават катастрофи, и мисля, че това сигурно е вярно. Ако си спомня правилно, ние минавахме или високо над пътищата за каруци, или по тунели под тях, но нито веднъж не ги пресякохме на тяхното равнище. Струва ми се, че почти на всяка четвърт миля излизаше човек и вдигаше някаква палка, докато мине влакът, за да покаже, че напред всичко е безопасно. Стрелките се преместваха една миля по-рано с дръпване на жица, минаваща под земята край линията от гара до гара. Дневни и нощни сигнали даваха непрекъсната и навременна информация за положението на стрелките.

Не, във Франция няма никакви железопътни катастрофи, за които си струва да се говори. Но защо? Защото, когато стане това, някой трябва да увисне на въжето.^[1] Може и да не увисне на въжето, но поне да бъде наказан с такава строгост, че да направи нехайството нещо, от което железничарите да треперят за много дни напред. „Служебните лица нямат никаква вина“ тази лъжлива и пораждаща нещастия присъда, толкова обичайна за нашите мекосърдечни съдебни заседатели, рядко се издава във Франция. Стане ли авария в участъка, за който отговаря кондукторът, той трябва да понесе наказанието, ако не може да докаже, че е виновен подчиненият му. Стане ли в участъка на машиниста и случаят е подобен, отговаря машинистът.

Старите пътешественици — тези възхитителни папагали, които са „били тук преди“ и знаят повече за страната, отколкото Луи Наполеон знае сега или изобщо ще знае — ни разказват тези работи и ние им вярваме, защото е приятно да вярваш в такива неща и защото са правдоподобни и намирисват на строгото подчинение на закона и реда, което виждаме навсякъде около себе си.

Но ние обичаме старите пътешественици. Обичаме да слушаме как бъбрят, дрънкат глупости и лъжат. Ще ги разпознаем веднага, щом ги видим. Те винаги пускат няколко пипала, никога не се хвърлят по течението, преди да са проверили всеки индивид и да са се уверили, че не е пътешествувал. Чак тогава си отварят гърлата и започват да се хвалят, да се подиграват, да се надуват, да хвърчат нависоко и да петнят святото име на Истината. Главната им идея, великата им цел е да те подчинят, да те потиснат, да те направят незначителен и унизен пред блясъка на тяхната космополитна слава! Не ти позволяват да знаеш нищо. Подиграват се на най-безобидните ти предположения, смеят се безчувствено на съкровените ти мечти за чужди земи, дамгосват твърденията на твоите пътешествували лели и чичовци като най-абсурдни глупости, присмиват се на авторите, на които вярваш най-много, и с безпощадна ярост на фанатици иконоборци разрушават прекрасните образи, създадени от тях, за да им се прекланяш от все сърце! Но аз все пак обичам старите пътешественици. Обичам ги за лишените им от хумор баналности, за свръхестествената им способност да отегчават, за възхитителната им магарешка суета, за пищната плодовитост на въображението им, за поразителната им, блестяща, изумителна лъжливост!

Минахме през Лион и река Сона (тук зърнахме Лионската красавица и хубостта й не ни впечатли), през Вилфранш, Тонер, древния Санс, Мелион, Фонтенбло и десетки други красиви градове и навсякъде забелязвахме отсъствието на локви, в които се търкалят прасета, на счупени огради, оборски тор, небоядисани къщи и кал. Навсякъде забелязвахме и присъствието на чистота, изисканост и проява на вкус във всичко — дори в разположението на дърветата или в извивката на живия плет, в чудесните безукорни пътища без коловози и дори без гърбици. През този летен ден ние се движехме бързо, часовете летяха и на свечеряване влязохме в една местност с множество ароматни цветя и храсти, профучахме през нея и после развълнувани, възхитени и почти уверени, че сме във властта на някой прекрасен сън, ето ни във величествения Париж!

Какъв отличен ред поддържаха на огромната гара! Нямаше безумно тълпене и блъскане, нито викове и ругатни, нито перчещи се и натрапващи услугите си файтонджии. Тези господа бяха отвън, стояха тихо край дългата редица от превозните си средства и не казваха нито дума. Един, нещо като генерал на файтонджиите, изглежда, държеше цялата работа с транспорта в свои ръце. Той учтиво посрещаше пътниците, завеждаше ги до избрания от тях вид превоз и казваше на кочияша накъде да кара. Нямаше дръзки реплики, нямаше недоволство от високите цени, нямаше мърморене за каквото и да било. След малко се носехме по парижките улици и с възхищение разпознавахме някои имена и места, с които книгите отдавна ни бяха запознали. Все едно че срещнахме стар приятел, когато на един ъгъл прочетохме „Рю Риволи“. Познахме оригинала на огромния дворец Лувъра, така както бихме го познали на картинка. На минаване край Юлската колона нямаше нужда да ни казват какво е и да ни напомнят, че на това място някога се е издигала зловещата Бастилия — този гроб на човешките надежди и щастие, този мрачен затвор, в чиито тъмници толкова младежки лица са се покрили с бръчките на старостта, толкова много духове са били смирени и толкова много смели сърца — разбити.

Осигурихме си стаи в хотел или по-скоро поискахме да сложат три легла в една стая, за да сме заедно, после, след като запалиха фенерите, отидохме на ресторант и спокойно, бавно и сносно се навечеряхме. Удоволствие е да се храниш тук, където всичко е спретнато, храната е така добре приготвена, келнерите са толкава любезни, клиентите, които влизат и излизат, са толкова мустакати, пъргави, приветливи и толкова страшно и чудесно френски! Всичко наоколо беше весело и разведряващо. Двеста души седяха на масички на тротоара, отпиваха вино или кафе, улиците бяха претъпкани с леки екипажи и ревностни търсачи на удоволствия. Навред около нас във въздуха се носеше музика, живот и действеност, навред пламтяха газени фенери.

След вечеря ни се прииска да разгледаме тези парижки специалитети, които могат да се видят без големи усилия, и затова се пошляхме по ярко осветените улици и погледахме елегантните дреболии в галантерийните и бижутерийните магазини. От време на време, просто заради удоволствието да бъдем жестоки, подлагахме невинни французи на мъчение с въпроси, изречени на неразбираема каша от родния им език, и докато те се гърчеха, ние ги набивахме на кол, посипвахме ги с пипер, разкъсвахме ги със собствените им гадни глаголи и причастия.

Забелязахме, че в бижутерийните магазини на някои стоки има знак „злато“, а на други — „имитация“. Почудихме се на това разточителство с честността и проучихме въпроса. Осведомиха ни, че понеже повечето хора не могат да различават фалшивото злато от истинското, правителството заставя бижутерите да дават златните си произведения за проба и за слагане на официален печат според чистотата на златото, а на бижутата имитация да поставят съответния знак, че са фалшиви. Казаха ни, че бижутерите не се осмеляват да нарушават тези закони и чужденецът може да разчита, че каквото и да купи в някой от магазините, то ще бъде такова, за каквото го представят. Наистина Франция е чудесна страна!

После отидохме да търсим бръснарница. От най-ранно детство храня силно желание някой ден да се обръсна в разкошна парижка бръснарница. Исках да се изтегна в цял ръст на тапициран стол за инвалиди, заобиколен от картини и луксозни мебели, от изрисувани с фрески стени, с позлатени арки над главата ми; редици от коринтски колони да се простират далече пред мене; арабски парфюми да упойват сетивата ми и приспивното жужене на далечни шумове да ме унася в сън, а след час да се събудя със съжаление и да видя, че лицето ми е меко и гладко като на бебе, а на тръгване да вдигна ръце над главата на бръснаря и да кажа: „Бог да те благослови, сине мой!“

Около два часа търсихме под дърво и камък бръснарница, но никъде не намерихме. Видяхме само перукерски фирми, на чиито витрини бе изложена сплъстена, мъртва, противна коса, завързана на главите на нарисувани восъчни бандити, които от едни стъклени кутии се вторачваха в минувачите с каменните си очи и ги плашеха с мъртвешки белите си лица. Известно време отбягвахме тези фирми, но тъй като не можахме да намерим нито един законен представител на братството на бръснарите, накрая стигнахме до заключението, че перукерите сигурно по необходимост изпълняват и техните обязаности. Влязохме, попитахме и открихме, че наистина е така.

Казах, че искам да се обръсна. Бръснарят се поинтересува къде е стаята ми. Казах, че това няма значение и че искам да се обръсна тук на място. Докторът каза, че и той иска да се обръсне. Тогава двамата бръснари се развълнуваха! Лудо се засъветваха, след това се разтичаха насам-натам, трескаво засъбираха бръсначи от разни забутани места и затършуваха за сапун. После ни заведоха в една мизерна занемарена задна стаичка, взеха два обикновени стола и ни настаниха в тях, така както си бяхме, с палтата. Моята прастара блажена мечта се изпари!

Седях прав като свещ, смълчан, скръбен и сериозен. Един от злодеите перукери в продължение на десет минути сапунисва лицето ми и накрая наплеска огромно количество пяна в устата ми. Изхвърлих отвратителната помия със силна английска ругатня и казах: „Внимавай, чужденецо!“ После този разбойник наточи бръснача на обувката си, стоя надвесен заканително над мене за шест страшни секунди и след това връхлетя отгоре ми като духа на разрушението. Първото загребване на бръснача направо смъкна кожата от лицето ми и ме отдели от стола. Аз беснеех и вилнеех, а другите момчета се радваха. Техните бради не бяха твърди и гъсти. Нека спуснем завесата пред тази мъчителна сцена. Достатъчно е, че се примирих и изтърпях жестокото наказание да бъда бръснат от френски бръснар. От време на време сълзи на силно страдание се стичаха по бузите ми, но аз все пак оживях. После този начинаещ убиец подложи леген с вода под брадата ми и подло изля съдържанието му върху лицето ми, в пазвата ми и в гърба ми под предлог, че отмива сапуна и кръвта. Накрая изсуши физиономията ми с кърпа и се канеше да ми среши косата, но аз помолих да ме извини. Казах с унищожителна ирония, че одирането ми стига и отказвам да бъда скалпиран.

Тръгнах си оттам с носна кърпа върху лицето и повече никога не пожелах да мечтая за разкошна парижка бръснарница. Истината — както вярвам, че разбрах след този случай — е, че в Париж няма бръснарници, нито пък бръснари, достойни за това име. Самозванецът, който изпълнява задълженията на бръснаря, донася легените, кърпите и инструментите си за мъчение в квартирата ти и хладнокръвно те одира в собственото ти жилище. Ох, тук в Париж аз силно страдах, но нищо, ще дойде времето, когато ще си отмъстя по тъмен и кървав начин. Един ден някой парижки бръснар ще дойде да ме одере в стаята ми, но от този миг за него няма да се чуе повече нищо.

В единадесет часа попаднахме на една табела, която очевидно беше табелата на билярдна зала. Каква радост! На Азорските острови играхме билярд с топки, които не бяха кръгли, на древна маса, малко по-гладка от паваж — една от онези жалки вехтории с очукани ръбове, с кръпки по избелелия плат и с невидими препятствия, които карат топките да описват най-смайващи и неочаквани криви и да извършват подвизи, често чертаят нежелани и смайващи, невъзможни „параболи“. В Гибралтар играхме с топки колкото орех на маса колкото градски площад — и в двата случая повече се ядосвахме, отколкото се забавлявахме. Очаквахме тук да ни провърви, но грешахме. Ръбовете на масата бяха много по-високи от топките и понеже топките имаха обичай винаги да спират под ръбовете, за карамболи не можеше и да се мисли. Гумата на ръбовете беше твърда и нееластична, а щеките — толкова криви, че когато се прицелваш, трябва да имаш предвид извивката, иначе неминуемо ще завъртиш топката не по вертикалната, а по хоризонталната й ос. Дан трябваше да пише, докато докторът и аз играехме. След един час никой не беше спечелил точка, на Дан му беше омръзнало да отмята, без да има какво да отмята, всички бяхме разгорещени, сърдити и отвратени. Платихме огромната сметка — около шест цента — и казахме, че ще се отбием някой път, когато имаме цяла седмица на разположение, и ще довършим играта.

Настанихме се в едно от хубавите парижки кафенета, вечеряхме, опитахме местните вина, както ни бяха препоръчали, и намерихме, че са слаби и безобидни. Сигурно щяха да ни се сторят силни, ако бяхме изпили достатъчно количество.

За да завършим първия си ден в Париж весело и приятно, се отправихме към великолепната си стая в Grand Hotel du Louvre, пропълзяхме в разкошното легло с намерението да четем и да пушим, но уви:

За жалост

мечтаехме нахалост

нямаше газ.^[2]

Нямаше газ, а само мъждукащи свещи. Позор. Опитахме се да съставим план за екскурзията на другия ден, блъскахме си главите над френските пътеводители за Париж, говорехме несвързано с напразния стремеж да разберем нещо от лудешкия хаос на видяното и преживяното през един цял ден, отдадохме се на лениво пушене, прозявахме се и се протягахме, после малко се почудихме дали наистина сме в прочутия Париж и незабелязано потънахме в огромната мистериозна пропаст, която хората наричат сън.