Марк Твен
Глупаци в чужбина (24) (Или Ново поклонение)

Глава XXIII

Прочутата гондола. Площад „Сан Марко“ и крилатият лъв. Сноби в Америка и в чужбина. Гробници на велики покойници. Удар по старите майстори. Отново на път.

Венецианската гондола се плъзга гъвкаво и грациозно като змия. Тя е дълга двадесет-тридесет фута, тясна и дълбока като кану. Острите й нос и кърма се извиват нагоре от водата като рогата на полумесец, като резкостта на извивката е леко смекчена.

Носът й е украсен със стоманен гребен с нещо като бойна секира, прикрепена към него, която понякога заплашва да разцепи минаващите лодки на две, но не го прави. Гондолата е боядисана в черно, защото в зенита на венецианското великолепие гондолите станали прекалено разкошни и Сенатът заповядал цялото това труфене да престане и да бъде заменено със строгия черен цвят. Ако истината стане известна, несъмнено ще се окаже, че богатите плебеи твърде очебийно са се правели на патриции по Канале Гранде и трябвало здравата да бъдат поставени на мястото им. Почитта към святото минало и неговите традиции пази този мрачен обичай и сега, когато заповедта вече не съществува. Така да бъде. Черното е цветът на траура. Венеция е в траур. Кърмата на лодката има малка палуба и там стои гондолиерът. Той използува едно весла — дълго, разбира се, защото той стои почти прав. Дървено колче, фут и половина високо, с две малки извивки или куки от едната и от другата страна, стърчи над перилата на десния брод. На това колче гондолиерът опира веслата си, като понякога го премества от другата страна на колчето или го поставя в другата кука, според това какво изисква управлението на гондолата. А как, за бога, може той да се движи зигзагообразно, да се стрелва право напред или внезапно да взема завои и да кара веслото да стои в тези незначителни вдлъбнатини, е неразрешен проблем за мене и въпрос от ненамаляващ интерес. Страхувам се, че изучавам чудното умение на гондолиера повече, отколкото покритите със скулптури дворци, край които се плъзгаме. Понякога той така остро взема завоите или се разминава с друга гондола — на косъм от нея, — че чувствувам как „се изприщвам“, както казват децата, точно както човек, на когото колелото на някоя двуколка е закачило лакътя му. Но той прави изчисленията си с най-съвършена точност и се стрелка насам-натам сред бъркотията на оживеното като по Бродуей движение със спокойната увереност на опитен файтонджия. Не греши никога.

Понякога политаме по големите канали с такава скорост, че едва успяваме да надникнем през парадните входове на дворците, после в невзрачните каналчета в предградията отново си придаваме тържествен вид, хармониращ с тишината, плесента, застоялите води, полепналите водорасли, пустите къщи и общата безжизненост на града и потъваме в печални размишления.

Гондолиерът наистина е живописен нехранимайко, въпреки че не носи атлазени доспехи, нито шапка с перо, нито копринени чорапогащи. Позата му е внушителна, той е пъргав и гъвкав, всичките му движения са изпълнени с грация. Когато дългото му кану и хубавата му фигура, извисяваща се над повдигнатата кърма, се очертаят на вечерното небе, те представляват гледка, която е нещо ново и удивително за окото на чужденеца.

Ние седим на възглавниците в каютата, която прилича на каляска със спуснати завеси, и пушим, четем или гледаме навън към минаващите лодки, към къщите, мостовете и хората, и изпитваме много по-голямо удоволствие, отколкото ако се друсахме с файтон по настланите с калдъръм от обли камъни улици у дома. Това е най-нежният, най-приятният начин на пътуване, който познавам.

Но изглежда странно — много, много странно — да видиш, че лодката служи за частен файтон. Виждаме как бизнесмени излизат през парадния вход, как се качват на гондола вместо на трамвай и тръгват към търговската част на града, където са канторите им.

Виждаме младите дами, които са си гостували, да стоят на площадката, да се смеят, да се целуват за довиждане, да си веят с ветрилата си и да си казват: „Елате тези дни… наистина… съвсем ни забравихте… мама умира от нетърпение да ви види… преместихме се в нова къща, о, такова прекрасно място!… Толкова близо до пощата, църквата и до Съюза на младите християни… В задния двор ловим риба, така флиртуваме и провеждаме такива плувни състезания… Непременно трябва да дойдете… съвсем не е далече, ако минете край «Сан Марко» и Моста на въздишките, пресечете канала, стигнете до църквата «Санта Мария деи Фрари»… бай-бай!“ И после малката шмекерка изтичва надолу по стълбите, скача в гондолата и казва под носа си: „Неприятно същество, надявам се да не дойде!“, завива зад ъгъла и се понася. А другото момиче тръшва вратата към улицата и казва: „Е, във всеки случай това наказание свърши… но предполагам ще трябва да й отида на гости… такова досадно, надуто същество!“ Човешката природа е съвсем еднаква по целия свят. Виждаме стеснителен младеж с наболи мустаци, дълга коса, беден ум и елегантен костюм как спира пред двореца на нейния баща, как казва на гондолиера си да изгребе водата от лодката и да чака, как тръгва страхливо нагоре по стълбите и среща „стария“ точно на прага! Чуваме как го пита къде е новата Британска банка, като че ли точно за това е дошъл, после скача в лодката си и офейква, а страхливото му сърце слиза в петите! Виждаме го как се прокрадва зад ъгъла отново, как наднича иззад завесата към отдалечаващата се гондола на таткото и неговата Сюзън изтичва по стълбите с ято италиански гальовни думички на устните си и тръгва с него на разходка по водните булеварди към моста „Риалто“.

Виждаме как дамите отиват най-естествено на покупки и как прехвърчат от улица на улица и от магазин в магазин, точно както това се прави, само дето оставят гондолата, а не собствения си файтон, да ги чака два часа до бордюра, да ги чака, докато те карат симпатичните млади продавачи да смъкват от рафтовете тонове и тонове коприни, кадифета, антични моарета и други такива. А после купуват пликче карфици и отплават, за да удостоят с остатъка от пагубното си покровителство някоя друга фирма. И винаги искат покупките им да бъдат изпратени вкъщи, точно както това се прави навсякъде. Човешката природа е еднаква по целия свят. Така осезателно си спомням за скъпата родина, когато видя как някоя венецианска дама влиза в магазин, купува синя панделка за десет цента и иска да й я изпратят вкъщи с шлеп; ах, именно тези дреболии, така човешки, трогват до сълзи в далечните чужди земи.

Виждаме как момченца и момиченца излизат на разходка с бавачките си с гондоли. Виждаме как почтени семейства, облечени в празничните си дрехи, се качват с молитвеници и броеници в гондолите и отплават към църквата. А в полунощ виждаме как театърът изхвърля тълпа от весели и красиви младежи, чуваме виковете на гондолиерите, съзираме как блъскащата се тълпа скача на борда и черното множество от лодки се понася надолу по осветените от луната булеварди, виждаме ги как тук-там се разделят и изчезват нагоре по странични улички, чуваме тих смях и провиквания за сбогом, долитащи от далечината, а после, когато странното шествие свърши, остават самотни пространства от бляскаща вода, великолепни сгради, черни сенки, чудновати лица, изпълзяващи на лунната светлина, пусти мостове, неподвижни закотвени лодки. И над всичко това цари тайнствената тишина, плахият покой, който така добре подхожда на старата, потънала в сън Венеция!

Къде ли не сме били с нашата гондола! Купували сме мъниста и картички от магазините и кибритени клечки от големия площад „Сан Марко“. Последната забележка ме навежда на мисълта за едно отклонение. Вечер всички отиват на този огромен площад. Военните оркестри свирят в центъра му, безброй дами и господа се разхождат на двойки нагоре-надолу от двете му страни или пък на цели взводове се носят непрестанно към старата катедрала, край древната колона с крилатия лъв на сан Марко на върха и натам, където са завързани лодките, а други взводове също така непрестанно пристигат с гондолите си и се присъединяват към голямата тълпа. Между разхождащите се и тротоарите стотици и стотици хора са насядали край малки масички, пушат и ядат „гранита“ (пръв братовчед на сладоледа), а по тротоарите има още от тях, които си прекарват времето по същия начин. Магазините на първите етажи на високите редици сгради, оградили площада от три страни, са бляскаво осветени, въздухът е изпълнен с музика и пейзажът като цяло е толкова ярък, оживен и пълен с бодрост, колкото може да се пожелае. На нас страшно ни харесва. Много от младите жени са изключително красиви и се обличат с рядко добър вкус. Ние постепенно и усърдно усвояваме лошия навик да ги зяпаме право в лицата, без да мигнем, не защото такова поведение ни е приятно, а защото такъв е местният обичай и казват, че на момичетата им се харесва. Искаме да научим всички странни, чудати привички на различните страни, за да можем да се перчим и да смайваме хората, когато се върнем у дома. Искаме да предизвикаме завистта на нашите непътешествували приятели с чудноватите си чуждестранни маниери, от които никак не можем да се отървем. Всички пасажери на „Квакер Сити“ обръщат специално внимание на това, като имат предвид споменатата цел. Любезният читател никога, никога няма да узнае в какво съвършено магаре може да се превърне, докато не отиде в чужбина. Сега говоря, разбира се, като предполагам, че любезният читател не е бил в чужбина и следователно още не е съвършено магаре. Ако случаят е обратният, моля да ме извини, протягам му сърдечно приятелска ръка и го наричам брат. Винаги ще се радвам да срещна магаре по мой вкус, когато завърша пътешествието си.

В тази връзка ми разрешете да забележа, че в Италия има американци, които за три месеца фактически са забравили родния си език — забравили са го във Франция. Те дори не могат да напишат адреса си на английски в хотелския регистър. Прилагам доказателствата, които преписах буквално от регистъра на хотела в един италиански град:

Джон П. Уиткъм, Etats Unis^[1];

Уилям Л. Ейнсуърт, travailleur^[2] (предполагам, че е имал предвид traveller^[3]);

Джордж Мортън et fils, d’Amérique *;

Лойд Б. Уилямс et trois amis, vil1e de Boston, Amérique *;

Дж. Елсуърт Бейкър, tout de suite de France, place de naissance Amérique , destination — la Grande Bretagne^[4].

Обичам тоя тип хора. Една дама от нашите спътнички разказваше как някакъв неин съгражданин, прекарал осем седмици в Париж, се обърнал към най-скъпия си, стар и особено близък приятел Хърбърт с името Ербар! Впрочем после се извинил и казал: „Честна дума, неприятно е, но нищо не мога да направя, така съм свикнал да говоря само на френски, скъпи мой Ербар… по дяволите, ето пак!… Така съм свикнал с френското произношение, че не мога да се отърва от него… ужасно неприятно е, уверявам те!“ Този забавен идиот, чието име е Гордън, карал хората да го викат по три пъти на улицата, преди да им обърне някакво внимание, после молел за хиляди извинения и казвал, че така е привикнал да се обръщат към него с „мосю Гор-дон“ с френско р, че е забравил истинското произношение на името си! Носел роза в бутониерата си, поздравявал по френски с две махвания пред лицето, наричал Париж „Пари“ в обикновен разговор на английски, пликове с чужди пощенски щемпели стърчали от джоба му, пуснал си мустаци и изострена брадичка и правел каквото можел, за да внуши на всички, че прилича на Луи Наполеон; и в израз на благодарност, напълно необяснимо, като се има предвид, недостатъчното основание за това, хвалел Създателя; че е такъв, какъвто е, и продължавал да се радва на животеца си по същия начин, като че ли наистина е бил нарочно планиран и създаден от великия Архитект на вселената.

Представете си нашите Уиткъмовци, Ейнсуъртовци и Уилямсовци, които записват имената си в регистъра на чуждестранен хотел на развален френски! Когато сме си у дома, се присмиваме на англичаните, че така здраво се придържат към националните си навици и обичаи, но когато сме в чужбина, гледаме на това със снизхождение. Не е приятно да видиш как някой американец натрапчиво изтъква националността си в чужда страна, но е просто жалко да го видиш как се прави на нещо, което не е нито жена, нито мъж, нито риба, нито рак, а жалък нещастен, французин хермафродит!

От дългия списък на църкви, картинни галерии и тям подобни, посетени от нас във Венеция, ще спомена само една — църквата „Санта Мария деи Фрари“. Тя, струва ми се, е на около петстотин години и стои върху дванадесет хиляди колони. В нея под величествени паметници почиват тялото на Канова и сърцето на Тициан. Тициан починал почти на сто години. По това време върлувала чума, която отнела живота на петдесет хиляди души, и фактът, че само на него държавата разрешила публично погребение в този период на ужас и смърт, е забележително доказателство за почитта, която хранели към великия художник.

В тази църква има и паметник на дожа Фоскари, чието име живелият някога във Венеция лорд Байрон е направил завинаги прочуто.

Паметникът на дожа Джовани Пезаро в тази църква е истинска рядкост сред надгробните паметници. Висок е осемдесет фута и фасадата му е като на причудлив езически храм. Пред нея стоят четирима колосални нубийци, черни като нощта, облечени в бели мраморни дрехи. Черните им крака са голи, а през дупките на ръкавите и панталоните се вижда кожата им от лъскав черен мрамор. Художникът е бил толкова изобретателен, колкото проектът му е абсурден. Два бронзови скелета държат свитъци, а два големи дракона крепят саркофага. Високо горе сред цялата тази нелепица седи покойният дож.

В манастирските постройки, долепени до църквата, се пази държавният архив на Венеция. Не го видяхме, но се говори, че наброява милиони документи. Тук столетия наред са събирани книжата на най-бдителното, наблюдателно и подозрително правителство, съществувало някога, при което се е записвало всичко и нищо не се е съобщавало открито. Те изпълват почти триста стаи. Сред тях има ръкописи от архивите на почти две хиляди фамилии, мъжки и женски манастири. Тук е хилядагодишната тайна история на Венеция — заговорите, страшните съдебни процеси, политическите убийства, престъпленията на наемни шпиони и маскирани убийци — готова храна за безчет романи на ужаса.

Да, мисля, че видяхме всичко във Венеция. В старите църкви видяхме изобилие от скъпи и претрупани с украса гробници, каквито не бяхме и сънували. Стояхме в благоговейния сумрак на тези древни светилища, сред дълги редици от прашни паметници и изображения на великите покойници на Венеция, докато не започна да ни се струва, че се носим все по-назад към изпълненото с тържественост минало, че пред нас се разкриват картини от него и се смесваме с хора от дълбоката древност. През цялото време сънувахме наяве. Не знам как другояче да опиша това чувство. Част от съществото ни все още оставаше в деветнадесетия век, докато друга част от него по някакъв необясним начин сякаш крачеше сред призраците на десетия.

Разглеждахме прочути картини, докато очите ни не се измориха от взиране и не се отказаха да проявяват интерес към тях. И какво чудно има в това, след като във Венеция се намират хиляда и двеста картини от младия Палма и хиляда и петстотин от Тинторето? А има произведения и на Тициан, и на други художници в съразмерно количество. Видяхме известните „Каин и Авел“ на Тициан, неговите „Давид и Голиат“ и „Жертвоприношението на Аврам“. Видяхме колосална картина от Тинторето, седемдесет и четири фута дълга и не знам колко фута висока — сметнахме, че е прекалено внушителна. Мъчениците и светците, които видяхме изрисувани там, са достатъчни, за да очистят света от греха. Не би трябвало да го признавам, но все пак, след като в Америка човек няма възможност да си изгради способност да преценява изкуството критично и след като не мога да се надявам да се образовам в Европа за няколко седмици, мога да си призная с всички подобаващи извинения, че щом съм видял един от тези мъченици, все едно съм ги видял всичките. До един имат подчертана семейна прилика, обличат се еднакво в груби монашески раса и сандали, плешиви са, стоят горе-долу в една и съща поза и всички без изключение се взират в небесата с лица, за които Ейнсуъртовците, Мортъновците и Уилямсовците et fils^[5] ме осведомяват, че са пълни с „експресивност“. В тези портрети на въображаеми личности няма нищо материално, нищо, което да мога да разбера и към което да проявя жив интерес. Ако великият Тициан бе надарен със способността да предвещава бъдещето, бе пропуснал някой светец, бе прескочил до Англия и бе нарисувал портрет на Шекспир, макар и като млад, в който днес всички да можем да имаме доверие, човечеството чак до последните си поколения щеше да му прости, че е жертвувал един мъченик за сметка на един пророк. Мисля, че потомството би могло да се лиши от някой и друг мъченик заради една велика историческа картина от Тицианово време, нарисувана от неговата четка — например как Колумб се завръща, окован във вериги, от откриването на новия свят. Наистина, старите майстори са рисували някои платна от венецианската история и ние не се уморихме да ги разглеждаме, въпреки че изображенията на церемониите по официалното представяне на покойните дожи пред Дева Мария в небесните селения, по наше мнение, твърде грубо влизаха в противоречие с благоприличието.

Но въпреки че сме скромни и лишени от претенции по въпросите на изкуството, проучванията ни сред изрисуваните монаси и мъченици не са били съвсем напразни. Учихме упорито. И постигнахме някакви успехи. Усвоихме някои неща, може би незначителни в очите на образованите хора, но на нас те ни доставят удоволствие и ние се гордеем толкова много с малките си постижения, колкото и другите, които са научили много повече — и също така обичаме да парадираме с тях. Когато видим монах, който се разхожда, придружен от лъв, и се взира спокойно в небето, знаем, че това е свети Марко. Когато видим монах с книга и перо, взиращ се спокойно в небето и опитващ се да се сети за някоя дума, знаем, че това е свети Матей. Когато видим монах, седнал на скала, взиращ се спокойно в небето с човешки череп до себе си и без никакъв друг багаж, знаем, че това е свети Йероним. Защото ни е известно, че той винаги е летял с лек багаж. Когато някой се взира спокойно в небето и не усеща, че стрели пронизват тялото му, знаем, че това е свети Себастиан. Когато видим други монаси, спокойно взиращи се в небето, но без отличителни знаци, винаги питаме кои са те. Правим това от скромното желание да се учим. Видяхме петнадесет хиляди свети Йеронимовци, двадесет и пет хиляди свети Марковци, шестнадесет хиляди свети Матеевци, шестдесет хиляди свети Себастиановци и четири милиона разнообразни безименни монаси, почувствувахме се окуражени и сметнахме, че когато видим повече от тези разнообразни картини и придобием по-голям опит, ще започнем да изпитваме към тях силен интерес, досущ като образованите ни сънародници.

Сега наистина ме боли, че говоря така неодобрително за старите майстори и техните мъченици, защото мои добри приятели от кораба — приятели, които съвсем добросъвестно ги оценяват и са компетентни да различат добра от слаба картина — настояват заради самия себе си да не давам гласност на факта, че не мога така да ги оценя и така критично да ги разграничавам. Уверен съм, че това, което съм написал и още мога да напиша за картините, ще им причини болка и искрено съжалявам. Дори обещах, че ще скрия невежествените си разсъждения. Но уви! Никога не съм могъл да спазвам обещанията си. Не се обвинявам за тази си слабост, защото причината сигурно е във физическото ми устройство. Доста вероятно е на органа, който ми дава способността да обещавам, да е отредено такова обширно място, че органът, който трябва да ми даде способността да спазвам обещанията си, е бил избутан навън. Но аз не скърбя. Не обичам половинчати неща. Предпочитам да имам една силно развита способност, отколкото две с обикновен капацитет. Наистина имах намерение да изпълня това обещание, но установявам, че не мога. Невъзможно е да се пътува из Италия, без да се говори за картини, а мога ли да ги гледам с очите на другите?

Ако не се възхищавах толкова на величествените картини, които този цар на всички стари майстори — Природата — разкрива пред мене през всеки ден от живота ми, бих повярвал, че не умея да ценя красивото.

Струва ми се, че зарадвам ли се от откритието на красива и достойна за възхвала стара картина, удоволствието, което изпитвам, е непогрешимо доказателство, че картината не е красива и никак не заслужава похвала. Точно това ми се е случвало във Венеция безброй пъти. Във всеки от случаите гидът смазваше моя надигащ се ентусиазъм със забележката:

— Това не е нищо. То е от Ренесанса.

Не знаех какво, по дяволите, е това Ренесанс, затова винаги казвах само:

— Ах! Правилно. Не бях обърнал внимание.

Не можех да понеса да покажа невежеството си пред един образован негър, потомък на роб от Южна Каролина. Но това вбесяващо „Това не е нищо. То е от Ренесанса“ се чуваше прекалено често и моето самодоволство не можа да го изтърпи. Най-после попитах:

— Кой е този Ренесанс? Откъде е? Кой му е позволил да натъпче Венецианската република с долнопробните си мацаници?

Тогава научих, че Ренесансът не е човек, а термин, използуван да обозначи това, което в най-добрия случай е несъвършено обновление на изкуството. Гидът каза, че след епохата на Тициан и на другите големи имена, с които вече така добре се познавахме, голямото изкуство западнало. После то малко се пооправило появили се по-посредствени художници и тези нищо и никакви картини са сътворени от техните ръце. Тогава аз казах разпалено, че „бих желал, за бога, голямото изкуство да беше западнало петстотин години по-рано“. Ренесансовите картини ми харесват много, въпреки че, да си кажем, правото, тази школа е рисувала прекалено много истински хора и не е отделяла достатъчно внимание на мъчениците.

От всички гидове, с които сме имали работа, този е единственият, който знае нещо. Роден е в Южна Каролина и родителите му били роби. Дошли във Венеция още когато той бил бебе. Пораснал е тук. Много е образован. Чете, пише и говори на английски, италиански, испански и френски със съвършена лекота, почитател е на изкуството и е отлично запознат с него, знае историята на Венеция наизуст и никога не се уморява да разказва за славното й минало. Мисля, че се облича по-добре от нас и е изискано вежлив. Във Венеция смятат, че негрите са като белите, и затова този човек не изпитва никакво желание да се върне в родината си. Преценката му е правилна.

Обръснах се още веднъж. Този следобед писах в предната стая, упорито се опитвах да съсредоточа вниманието си върху работата и да се въздържам да гледам към канала. Съпротивлявах се колкото можех на размекващото влияние на климата и се стремях да преодолея желанието си да се отдам на щастливо безделие. Момчетата пратиха за бръснар. Попитаха ме дали искам да се обръсна. Напомних им за мъките ми в Генуа, Милано, Комо и за моето заявление, че повече никога няма да страдам на италианска земя. Казах им:

— С ваше разрешение, аз се отказвам.

Продължих да пиша. Бръснарят се залови с доктора. Чух как той каза:

— Дан, това е най-приятното ми бръснене, откакто напуснахме кораба.

Скоро той каза отново:

— Дан, та човек може да заспи, докато този мъж го бръсне.

Дан седна на стола. После каза:

— Та това е Тициан. Това е един от старите майстори.

Продължих да пиша. Дан веднага каза:

— Докторе, това е абсолютен разкош. Корабният бръснар е нищо пред него.

Острата ми брада ме угнетяваше неизмеримо. Бръснарят прибираше инструментите си. Изкушението беше прекалено силно. Казах:

— Моля, почакайте. Обръснете и мене.

Седнах на стола и затворих очи. Бръснарят насапуниса лицето ми, после взе бръснача и така ме остърга, че едва не изпаднах в конвулсии. Скочих от стола. Дан и докторът бършеха кръвта от лицата си и се смееха.

Казах им, че това е долна, позорна измама.

Те отговориха, че мъките на бръсненето надминали всичко, преживяно от тях преди, и че не могли да понесат мисълта, че ще пропуснат такъв случай да чуят моето искрено мнение по въпроса.

Беше срамно. Но нищо не можеше да се направи. Одирането беше започнало и трябваше да бъде завършено. Сълзи и жарки проклятия се лееха при всяко остъргване. Бръснарят се обърка и всеки път ме порязваше до кръв. Мисля, че момчетата се забавляваха с това повече от всичко, което бяха видели или чули, откак напуснахме дома.

Видяхме Камбанарията, къщите на Байрон и на географа Балби, дворците на всички древни херцози и дожи на Венеция, видяхме как техните женствени потомци разхождат благородните си особи във френско облекло по големия площад „Сан Марко“, ядат сладоледи и пият евтино вино, вместо да носят блестящи брони и да унищожават флотилии и армии, както са правели техните велики деди в дните на венецианската слава. Не видяхме нито убийци с намазани с отрова ками, нито маски, нито лудешки карнавал, но видяхме старата слава на Венеция — мрачните бронзови коне, които се споменават в хиляди легенди. Венеция сигурно много ги обича, понеже те са единствените коне, които някога е имала. Говори се, че стотици хора в този чудноват град не са виждали жив кон през живота си. Това, без съмнение, е съвсем вярно.

И така, след като удовлетворихме любопитството си, утре заминаваме и оставяме древната кралица на републиките да призове корабите си, да строи несъществуващите си армии и да познае отново в сънищата си гордостта на старата слава.