Марк Твен
Глупаци в чужбина (36) (Или Ново поклонение)

Глава VIII

През Босфора и Черно море. „Новият Моисей“. Печалният Севастопол. Гостоприемно посрещане в Русия На лов за реликви. Как пътешествениците съставят своите колекции.

Оставихме дузина пътници в Константинопол и през красивия Босфор влязохме в Черно море. Оставихме ги в лапите на прочутия турски гид Новия Моисей, който ще ги подмами да купят цял кораб с розово масло, великолепни турски одежди и всевъзможни интересни и неизползваеми неща. Незаменимите пътеводители на Мърей споменали името на Новия Моисей и репутацията му вече била създадена. Той всекидневно се радва на това, че е общопризната знаменитост. Но ние не можем да променяме установените си обичаи, за да задоволяваме прищевките на гидовете. За никого няма да правим изключение. Следователно, като пренебрегнахме блестящата слава на този индивид и чудноватото име, с което той толкова много се гордее, ние го наричахме Фъргюсън точно като всички останали. Това през цялото време го държеше в състояние на сподавен бяс. Но ние не искахме да го обиждаме. След като се е натруфил, без да жали средства, с ярки шалвари, с жълти островърхи чехли, ален фес, син копринен елек, пояс от разкошен персийски плат, затъкнал е в него цяла батарея украсени със сребро огромни пищови и е запасал ужасния си ятаган, той смята, че е неописуема обида да го наречеш Фъргюсън. Нищо не може да се направи. За нас всички гидове са Фъргюсън. Ние не можем да се справяме с ужасните им чуждоземски имена.

Севастопол вероятно е най-разрушеният от артилерия град в Русия и по целия свят. Но въпреки това трябва да сме доволни от него, защото в нито една страна досега не са ни посрещали така любезно — тук чувствуваме, че щом сме американци, това е достатъчна виза за паспортите ни. В мига, когато спуснахме котва, губернаторът на града веднага изпрати на борда един офицер да попита дали може да ни бъде полезен с нещо и ни покани да се чувствуваме в Севастопол като у дома си! Ако познавате Русия, ще разберете, че това е прекомерно гостоприемство. Тук обикновено се отнасят към чужденците с подозрение и излишно ги тормозят със забавяния и неприятности, произтичащи от сложната им паспортна система. Ако бяхме от някоя друга страна, три дни нямаше да ни стигнат, за да получим разрешение да влезем в Севастопол, а така на нашия параход му беше позволено да излиза и да влиза в пристанището, когато пожелае. Всички в Константинопол ни предупреждаваха да внимаваме с паспортите си, да се погрижим те да са en regle^[1] и никога да не се разделяме с тях. Разказаха ни много случки с англичани и други, които са били забавяни с дни, седмици и дори месеци в Севастопол заради дребни неуредици в паспортите, за които те не били виновни. Аз бях загубил паспорта си и пътувах с паспорта на моя съсед по каюта, който остана в Константинопол да чака завръщането ни. Ако прочете описанието му в този паспорт и после ме погледне, всеки може да види, че с него си приличам толкова, колкото и с Херкулес. И така аз влязох в севастополското пристанище, треперещ от страх, изпълнен с ужасно, смътно предчувствие, че ще ме разкрият и обесят. Но през цялото това време истинският ми паспорт се е развявал храбро над главите ни — та паспорт ми беше самото ни знаме. Руснаците изобщо не ни поискаха други паспорти.

Днес на борда се качиха много руски и английски дами и господа и времето мина весело. Те всички бяха в добро настроение и аз никога не съм чувал родния ни език да звучи така приятно, както в устата на англичаните в тази далечна страна. Разговарях доста с руснаци просто от приятелски чувства и те разговаряха с мене по същата причина. Сигурен съм, че разговорът се хареса и на двете страни, но никой не разбра нито дума. Обаче аз разговарях повече с англичаните и съжалявам, че не можем да вземем с нас някои от тях.

Къде ли не ходихме днес и навсякъде срещнахме само най-мило внимание. Никой не ни попита дали имаме паспорти.

Някои от правителствените чиновници предложиха да отидем с кораба до един малък морски курорт на тридесет мили оттук и да направим посещение на руския император. Той си почивал там сред природата. Тези чиновници казаха, че поемат задължението да ни осигурят сърдечно посрещане. Казаха, че ако тръгнем, те не само ще телеграфират на императора, но ще изпратят и специален куриер по суша да съобщи за пристигането ни. За съжаление времето ни беше малко и въглищата ни бяха на привършване, затова сметнахме, че ще е по-добре да пропуснем рядкото удоволствие да се запознаем с един император.

Помпей е в по-добро състояние от Севастопол. Тук, където и да погледнеш, погледът ти рядко среща нещо друго освен развалини, развалини и нищо повече! Разрушени къщи, срутени стени, разкъсани от снаряди хълмове, всеобщо опустошение. Като че ли мощно земетресение е изразходвало всичката си сила върху това местенце. Цели осемнадесет месеца бурите на войната бушували над безпомощния град и накрая го превърнали в най-жалката развалина, която някога е съществувала. Нито една къща не е останала незасегната, нито една не е била даже годна за живеене. Такава пълна и абсолютна разруха едва ли можете да си представите. Всички къщи тук са били масивни каменни постройки. Повечето от тях са пробити от гюллета, без покриви и отсечени от стрехите до основите. И сега цял ред от тях, дълъг половин миля, изглежда просто като шествие от разбити комини. Дори не може да се познае, че това са били къщи. Някои от по-големите сгради имат отчупени ъгли, срязани на две колони, разбити корнизи, дупки в стените. Много от тези дупки са така кръгли и чисто прорязани, сякаш са пробити със свредел. Други са пробити до половина и в камъка е останала равна, гладка и оформена следа, като че ли нарочно е огладена. Тук-там от стените стърчат гюллета, от тях се стичат ръждиви сълзи и променят цвета на камъка.

Бойните полета са доста близо едно до друго. Малахов курган е точно в края на града, Редан е на един изстрел от него, Инкерман — на една миля, а Балаклава — само на един час път с кон. Окопите, от които французите нападнали и обкръжили Малахов курган, са изнесени толкова близо до полегатите му склонове, че човек може да застане до руските оръдия и да хвърли камък в тях. Цели три ужасни дни те изкачвали на тълпи Малахов курган и били отбивани с ужасно клане. Накрая отблъснали руснаците и го превзели. Руснаците се опитали да отстъпят към града, но англичаните били завзели Редан и ги отрязали със стена от огън; руснаците нямало какво да правят, освен да се върнат и отново да завземат Малахов курган или да умрат под оръдията му. Те наистина се върнали, превзели Малахов курган, превземали го още два-три пъти, но отчаяната им смелост била безполезна и в края на краищата трябвало да отстъпят.

Тези страшни бойни полета, където са бушували такива бури от смърт, сега са спокойни. Не се чува никакъв звук, почти никакво живо същество не се движи из тях, те са самотни и тихи — пълна пустота.

Нямаше какво друго да правим, затова всички тръгнаха да търсят реликви. Напълниха кораба с тях. Донесоха ги от Малахов курган, от Редан, Инкерман и Балаклава — отвсякъде. Домъкнали са гюллета, счупени шомполи, парчета желязо — достатъчно желязо да се натовари цял шлеп. Някои са донесли дори кости, мъкнали са ги отдалече с голям труд и с огорчение чуха думите на корабния лекар, че това са само кости от мулета и волове. Знаех, че Блюхер няма да пропусне такъв случай. Той донесе на борда пълен чувал и тръгна за нов. Но аз го убедих да не ходи. Вече беше превърнал каютата си в музей от безполезни дреболии, събрани по време на пътешествието. Сега лепи етикети на трофеите си. Преди малко взех един и установих, че на неговия етикет пише: „Парче от руски генерал.“ Изнесох го навън на светло — това не беше нищо друго освен парче от конска челюст с два зъба. Казах ядосано:

— „Парче от руски генерал“! Това е нелепо! Няма ли да поумнееш?

— Той каза само:

— Не се ядосвай, старата няма да познае нищо. (Имаше предвид леля си.)

Този индивид сега съвсем безредно събира сувенирите си, смесва ги, а после преспокойно им налепва етикети, без да го е грижа за истина, приличие или дори за правдоподобност. Виждал съм го да счупва камък на две и на едната половина да слага етикет: „Парче, отчупено от катедрата на Демостен“, а на другата половина — „Къс от гробницата на Абелар и Елоиза“. Виждал съм го как събира шепа камъчета край пътя, донася ги на борда на кораба и им слага такива етикети, като че ли са от двадесет прочути места по на петстотин мили едно от друго. Аз, разбира се, протестирах против тези посегателства над разума и истината, но нямаше никаква полза. Всеки път получавах един и същи спокоен отговор, на който нищо не можеше да се отвърне:

— Няма значение, старата няма да познае нищо.

Откакто ние четиримата щастливци осъществихме среднощното пътуване до Атина, на него му доставя истинско удоволствие да дава на всички от кораба камъчета от Марсовия хълм, където е проповядвал свети Павел. Той взе всичките тези камъчета от морския бряг близо до кораба, но се преструва, че ги е взел от един от нас четиримата. Но е безсмислено да разобличавам измамата — тя му доставя удоволствие и не вреди на никого. Той казва, че докато брегът е близо, никога няма да му се свършат реликвите от свети Павел. Е, Блюхер с нищо не е по-лош от другите. Забелязвам, че всички пътешественици попълват празнотите в колекциите си по същия начин. Докато съм жив, няма да имам доверие в такива неща.