Марк Твен
Глупаци в чужбина (61) (Или Ново поклонение)

Глава XXXIII

Неблагодарен труд. Прощално слово във вестника.

Тук помествам статията, която написах за „Ню Йорк Херълд“ вечерта, когато пристигнахме. Правя го отчасти защото ме задължава договорът ми с издателите, отчасти защото това е уместна, задоволително точна и изчерпателна равносметка на пътуването с кораба и на приключенията на поклонниците в чужди земи и отчасти защото някои от пътниците ме ругаят, че съм я написал, а аз искам обществеността да види колко неблагодарна работа е да се мъчиш да прославиш хора, неспособни да оценят труда ти. Обвиниха ме, че „прибързано съм публикувал“ тези похвали. А аз не бързах. Понякога изпращах кореспонденции до „Херълд“, но въпреки това, когато посетих редакцията този ден, аз изобщо не споменах, че ще пиша прощално слово. Наистина отидох до редакцията на „Трибюн“ да видя дали се нуждаят от такава статия, защото съм щатен сътрудник на този вестник и това просто беше мое задължение. Главният редактор отсъствуваше и затова аз престанах да мисля по въпроса. През нощта, когато от „Херълд“ дойде молбата за статия, аз не се разбързах. Всъщност малко се поколебах, защото тогава не бях склонен да пиша похвали и се страхувах да говоря за плаването — да не би да се увлека и езикът ми да не бъде похвален. Обаче размислих, че ще бъде справедливо да седна и да напиша няколко хубави думи за хаджиите — хаджии са хората, които са ходили на поклонение, — защото незаинтересованите страни няма да ги напишат така прочувствено, както бих го направил аз, хаджия като тях. И така написах прощалното слово. Четох го и го препрочитах и ако има в него някое изречение, което да не е пълно с похвали за капитана, кораба и пътниците, то аз поне не можах да го открия. Ако това не е глава, с която всяка група пътешественици би се гордяла, че е написана за тях, то аз нищо не разбирам. С тези забележки уверено предоставям прощалното си слово на безпристрастната оценка на читателя.

Завръщането на екскурзиантите от Божи гроб

Разказ за морското пътешествие

До редактора на вестник „Херълд“

Параходът „Квакер Сити“ най-после завърши необичайното си пътуване и се завърна в родния си кей, в подножието на Уолстрийт. В някои отношения експедицията беше успешна, в други не. Първоначално тя беше рекламирана като „екскурзия за удоволствие“. Е, може и така да е била замислена, на тя определено не беше и не приличаше на такава. Всички знаят, че участниците в екскурзия за удоволствие трябва да бъдат млади, лекомислени и малко шумни. Те много ще танцуват, ще пеят и ще се влюбват, но малко ще четат проповеди. Всички знаят, че за да се проведе добре едно погребение, трябва да има катафалка, покойник, опечалени близки и познати, много стари хора, всичко да бъде тържествено, да няма нищо лекомислено и освен това да има молитви и проповеди. Три четвърти от пътниците на „Квакер Сити“ бяха между четиридесет и седемдесет години! Ето ви компания за пикник! Може би предполагате, че другата четвърт са били млади момичета. Нищо подобно. Тя се състоеше главно от закоравели стари ергени и едно шестгодишно дете. Ако се замислим за средната възраст на поклонниците от „Квакер Сити“, ще установим, че тя е петдесет години. Едва ли има луд, който да си въобрази, че тази компания от патриарси е пеела, влюбвала се е, танцувала е, смеела се е, разказвала е анекдоти и се е отдавала на безбожно лекомислие? От опит знам, че те имат малко грехове в тази област. Без съмнение вие тук у дома смятате, че тези игриви ветерани са се смели, пели и лудували безспир дни наред, че са се отдавали на шумни игри на кораба, че са играли на сляпа баба, танцували са кадрил и валс по квартердека на лунна светлина и че понякога в свободното си време са драсвали по един-два реда в дневниците, които така акуратно са започнали да водят при отплаването от родината, а после са бързали да извършват подвизи на вист и юкър на светлината на лампите в каютите. Почтените екскурзианти не бяха весели и игриви. Те не играеха на сляпа баба нито на вист, не клинчеха от досадните си дневници, защото уви — повечето от тях даже пишеха книги. Никога не лудуваха, говореха малко, пееха само по време на богослужение. Корабът беше като синагога, а пътуването за удоволствие беше като погребение без покойник. (В едно погребение без покойник няма нищо весело.) Безгрижен и сърдечен смях се чуваше не по-често от веднъж на седем дни по палубите и каютите, а когато се чуваше, не беше посрещан много одобрително. Много, много отдавна (сякаш преди век) екскурзиантите организираха три вечери с танци и играха кадрил — три дами и петима джентълмени (на ръката на един от джентълмените завързаха носна кърпичка, за да си личи, че той е „дама“), които движеха краката си в такт с тържественото хриптене на хармониума, но дори тази меланхолична оргия беше обявена за греховна и танците бяха прекратени.

Когато беше необходимо до си починат от четенето на Йосиф Флавий или „Изследвания за Божи гроб“ на Робинсън, или от писането на книги, поклонниците играеха домино, понеже доминото е най-безобидната и безгреховна игра на света, с изключение може би на неописуемо безинтересното развлечение, което наричат крокет. Това е игра, в която не можеш да вкараш топка, нито да направиш карамбол, а когато играта завърши, никой не плаща, няма угощения и следователно тя не доставя никакво удоволствие. Те играеха на домино, докато си отпочинеха, а после се ругаеха един друг, докато дойде времето за молитва. Когато не страдаха от морска болест, просто литваха при звука на гонга за вечеря. Такова беше ежедневието ни на борда на кораба — тържественост, благоприличие, вечеря, домино, богослужение, клевети. Едно пътуване за удоволствие би трябвало да бъде по-весело, но само ако имахме покойник, щеше да се получи внушително погребение. Вече всичко приключи, но когато погледна назад, мисълта, че тези почтени изкопаеми се отправиха на шестмесечен пикник, ми изглежда изключително освежителна. Названието на нашата експедиция по рекламите — „Голяма екскурзия из Божи гроб“ беше неуместно. „Голямо погребално шествие из Божи гроб“ би било по-добро, много по-добро.

Където и да отидехме — в Европа, Азия или Африка, — навсякъде произвеждахме сензация и, предполагам, мога да добавя, че донасяхме със себе си глад. Никой от нас не беше ходил никъде, всички бяхме от вътрешността на Америка, пътешествуването беше нещо съвсем ново за нас и се държахме според естествените си инстинкти, не се придържахме към никакви церемонии и условности. Винаги се стараехме да дадем да се разбере, че сме американци — именно американци! Когато открихме, че доста много чужденци изобщо не бяха чували за Америка и че още повече от тях знаеха само, че тя е някаква варварска провинция някъде на края на света и наскоро е воювала с някого, ние съжалихме невежеството на Стария свят, но това не намали нито на йота собствената ни важност. Не една общност от простодушни хорица в източното полукълбо ще помни с години нахлуването на странната орда през лето господне 1867-мо, чиито членове се наричали американци и явно по някакъв необясним начин си въобразявали, че могат да се гордеят с това. Ние донасяхме със себе си тотален глад отчасти защото кафето на борда на „Квакер Сити“ беше непоносимо, а понякога и по-съществената храна не беше съвсем първокласна, и отчасти защото е естествено на човек да му омръзне да седи дълго на една и съща маса и да се храни в едни и същи чинии.

Хората от тези чужди страни са много, много невежи. Те гледаха с любопитство дрехите, които бяхме донесли от дебрите на Америка. Забелязваха, че понякога разговаряме високо на масата. Отбелязваха, че не си пилеем парите на вятъра и се стараем да получим колкото се може повече за един франк и се чудеха откъде, по дяволите, сме се взели. В Париж те просто отваряха широко очи и се вторачваха в нас, когато ги заговорехме на френски! Нито веднъж не успяхме да накараме тези идиоти да разберат собствения си език. Един от нашите пътници, като искаше да обясни на продавача, че ще се върнем да купим чифт ръкавици, каза „Allong restay trankeel.^[1] Maybe ve coom Moonday.^[2]“ И представете си продавачът — французин по рождение — попита какво сме му казали. Понякога ми се струва, че има някаква разлика между начина, по който говорят френски в Париж, и начина, по който го говорим ние на „Квакер Сити“.

Навсякъде хората се заглеждаха в нас и ние се заглеждахме в тях. Обикновено ги карахме да се чувствуват като нищожества, преди да ги довършим, смазвайки ги с американското си величие. И все пак ние любезно приемахме обичаите и нравите, и особено модата в различните страни, които посещавахме. Когато напуснахме Азорските острови, носехме ужасни наметала с качулки и с успех ползувахме гъсти гребени. Когато се връщахме от Танжер, Африка, носехме кървавочервени фесове с пискюли като индиански скалпове. Във Франция и Испания с тези костюми привлякохме вниманието на доста хора. В Италия естествено ни взеха за метежници гарибалдейци и изпратиха една канонерка да провери дали не се крие нещо важно зад тази смяна на дрехите. Накарахме Рим да се тресе от смях. Можехме да накараме всеки град да се тресе от смях, когато обличахме всичките си дрехи. В Гърция не си купихме никакви нови одежди там имаха по малко от всеки вид. Но пък как се нагиздихме в Константинопол! Чалми, ятагани, фесове, огромни револвери, елеци, пояси, шалвари, жълти чехли — о, ние бяхме великолепни. Знаменитите константинополски псета прегракнаха от лаене и дори тогава не ни отдадоха дължимото. Те всички вече са измрели. Не можаха да се справят с работата, която им създадохме, и това ги съсипа.

После отидохме да видим руския император. Просто се отбихме при него, сякаш го познавахме от един век, и след това посещение се накичихме с части от руски носии и плавахме още по-живописни от всеки друг път. В Смирна се снабдихме с шалове от камилска вълна и с други персийски одежди, но в Палестина — ах, в Палестина — великолепната ни кариера завърши. Там хората не носят никакви дрехи, за които си заслужава да се говори. Ние се примирихме и спряхме. Не правехме никакви експерименти. Но поразихме туземците. Поразихме ги с всички ексцентричности в облеклото, които можахме да съберем. Пребродихме Палестина от Кесария Филипова до Йерусалим и Мъртво море като странна процесия от поклонници, тръгнали, без да се страхуват от разноските, тържествени, величествени, със зелени очила, дремещи под сини чадъри и яхнали жалки коне, камили и магарета от онези, които са излезли от Ноевия ковчег след единадесет месеца морска болест и намалени дажби. Ако някога тези чеда на Израил, живеещи в Палестина, забравят кога бандата на Гедеон е нахлула тук от Америка, трябва още веднъж да бъдат прокълнати и да се свърши с тях. Това може би е най-рядкото зрелище, поразявало човешко око.

Е, в Палестина се чувствувахме като у дома си. Лесно е да се забележи, че Палестина бе главната атракция на експедицията ни. Ние препускахме в галоп през Лувъра, през галериите Пити и Уфици, през Ватикана, през всички галерии и украсени с фрески църкви на Венеция и Неапол и през испанските катедрали; някои от нас казаха, че част от творбите на старите майстори са блестящи творения на гении (това го прочетохме в пътеводителя, въпреки че понякога попадахме не на тази картина, на която трябва), а други казаха, че те са срамни стари мацаници. Разглеждахме съвременни и древни статуи във Флоренция, Рим и навсякъде, където ги намерехме, възхвалявахме ги, ако ни харесваха, а в противен случай казвахме, че предпочитаме дървените индианци пред магазините за пури в Америка. Но Божи гроб събра цялото ни възхищение. Изпаднахме във възторг от голите брегове на Галилейско море, отдадохме се на дълбоки размисли в Тавор и Назарет, изпаднахме в поетичен транс над съмнителната красота на Ездрилон, размишлявахме в Израел и Самария над проповедническия плам на Ииуй, обхванаха ни бурни страсти — истински страсти — сред светите чудеса на Йерусалим, къпахме се в река Йордан и в Мъртво море, без да ни е грижа дали застраховките ни са валидни за извънредно опасни ситуации или не, и донесохме толкова кани със скъпоценна вода от тез две места, че, струва ми се, тази година цялата страна от Йерихон до планината Моав ще страда от суша. Все пак поклонничеството беше най-хубавата част от нашето пътешествие това не подлежи на съмнение. След мрачната и унила Палестина красивият Египет не криеше никакво очарование за нас. Ние само му хвърлихме един поглед и бяхме готови да тръгваме към дома.

Не ни разрешиха да слезем на сушата в Малта — карантина; не ни разрешиха да слезем на брега в Сардиния, нито в Алжир, Африка, нито в Малага, Испания, нито в Кадис, нито на островите Мадейра. Затова се обидихме на всички чужденци, обърнахме им гръб и се върнахме у дома. Предполагам, че на Бермудските острови спряхме само защото бяха включени в програмата. Вече пет пари не давахме за никакви нови места. Искахме да се приберем в къщи. Носталгията се беше качила на борда на кораба, избухна истинска епидемия. Ако нюйоркските власти знаеха колко тежко страдахме от нея, щяха да ни карантинират.

Великото поклонничество приключи. От все сърце му казвам сбогом и обещавам, че ще го помня с добро. Не съм злопаметен, не изпитвам злоба към никого от тези, които участвуваха в него като пътници или капитани. Неща, които вчера съвсем не ми харесваха, днес ми харесват много, сега съм си у дома и винаги, щом съм в подходящо настроение, ще мога да се шегувам с цялата компания, без да кажа нито една злобна дума. Експедицията изпълни цялата програма, която беше обещала, че ще осъществи и, разбира се, ние всички трябва да сме доволни от организаторите. Довиждане.

Марк Твен

Това според мене е похвално слово. То наистина е похвално и въпреки това не съм получил нито една благодарствена дума от хаджиите; точно обратното, говоря самата истина, когато казвам, че някои дори изразиха несъгласие със статията. В стремежа си да им доставя удоволствие цели два часа се трудих робски над този очерк, но всичките ми усилия бяха напразни. Никога вече няма да постъпвам великодушно.