Марк Твен
Глупаци в чужбина (37) (Или Ново поклонение)

Глава IX

Девет хиляди мили на изток. Руско подобие на американски град. Закъсняла благодарност. На гости при всерусийския самодържец.

Сега сме толкова на изток — на сто и петдесет градуса географска дължина от Сан Франсиско, — че моят часовник вече не може „да върви в крак“ с времето. Той се обезсърчи и спря. Мисля, че постъпи мъдро. Разликата във времето между Севастопол и Тихоокеанското крайбрежие е огромна. Когато тук е шест часа сутринта, в Калифорния още не е изтекла по-миналата седмица. Имаме оправдание, че се пообъркахме по въпроса с времето. Тези неуредици и неприятности с времето така ме разтревожиха, че се уплаших да не би да е засегнат разума ми и никога вече да не мога да определям правилно времето. Но когато забелязах колко безпогрешно познавам кога е време за обяд, ме обхвана блажено спокойствие и вече не се измъчвах от съмнения и страхове.

Одеса е на около двадесет и четири мили от Севастопол и е най-северното пристанище на Черно море. Ние отидохме там главно за да вземем въглища. Градът има сто тридесет и пет хиляди жители и расте по-бързо от всеки друг малък град извън Америка. Одеса е отворено пристанище и най-големият пазар на зърно в тази част на света. Рейдът й е пълен с кораби. Сега се работи, за да се превърне откритият рейд в просторно изкуствено пристанище. То ще бъде почти затворено от масивни каменни кейове, един от които ще навлиза навътре в морето на повече от три хиляди фута по права линия.

Отдавна не се бях чувствувал така у дома си, както когато стъпих за първи път на одеска земя. Тя изглежда точно като американски град: хубави, широки и прави улици; ниски къщи (на два-три етажа), широки, спретнати и без каквито и да било причудливи архитектурни украси; акациеви дървета покрай тротоарите; оживен, делови вид на улиците и магазините; забързани пешеходци; къщите и всичко наоколо изглежда ново — добре позната гледка за нас; и нещо повече, движещ се, задушлив облак прах, който така приличаше на послание от нашата собствена мила родна земя, че едва се въздържахме да не пролеем няколко благодарни сълзи и да не изругаем по стария уважаван американски обичай. Където и да погледнехме, нагоре или надолу по улицата, насам или натам — ние виждахме само Америка! Нямаше нито едно нещо, което да ни напомни, че сме в Русия. Повървяхме малко, наслаждавайки се на тази родна картинка, после попаднахме на една църква и на един файтонджия, и край! — илюзията изчезна! Църквата имаше кубе с остър шпил, което се извиваше навътре при основата си и приличаше на обърната наопаки ряпа, а файтонджията сякаш беше облечен в дълга фуста без обръчи. Тези неща изглеждаха съвършено чуждоземски, а също и файтоните, но всички са чували за това и няма причина да ги описвам.

Тук трябваше да останем само едно денонощие и да вземем въглища. Проверихме в пътеводителите и с радост узнахме, че в Одеса няма никакви забележителности. И така очакваше ни един хубав почивен ден. Единствената ни работа беше да се шляем из града и да се забавляваме. Поразходихме се по пазарите и покритикувахме ужасните и удивителни носии на селяните от дълбоката провинция, изучавахме населението на града, доколкото може да се направи това с поглед, и завършихме забавлението със сладоледи пир. Не намираме навсякъде сладолед и затова, когато намерим, сме склонни да стигаме до крайности. У дома не давахме пет пари за сладоледа, но сега, когато той се среща така рядко в тези топли източни страни, ние го гледаме с възхищение.

Намерихме само две статуи и това беше ново щастие за нас. Едната беше бронзова статуя на херцог Дьо Ришельо, правнук на великия кардинал. Тя се издига на просторна красива крайбрежна улица, а от основата й грамадно стълбище води надолу към пристанището — двеста стъпала, петдесет фута дълги, и широка площадка след всеки двадесет от тях. Стълбището беше величествено и отдалече хората, които се катереха с мъка по него, изглеждаха като буболечки. Споменавам статуята и тези стълби, защото те имат своя собствена история. Ришельо основал Одеса, бащински се грижил за нея, трудил се с изобретателния си ум, мъдро преценявал кое е в неин интерес, щедро пилеел богатството си, дарил я със солидно благополучие, което някой ден ще я направи един от най-великите градове на Стария свят, построил това величествено стълбище с пари от собствената си кесия и… Е, хората, за които направил толкова много, един ден го оставили да слезе по същото това стълбище сам, стар, беден, само с едно палто на гърба си. А когато след години умрял в Севастопол в бедност и забрава, те свикали събрание, открили подписка, щедро развързали кесиите си, веднага издигнали този красив паметник в негова чест и нарекли на негово име една голяма улица. Това ми напомня за думите, казани от майката на Робърт Бърнс, когато в негова чест издигнали внушителен паметник: „Ах, Роби, ти им искаше хляб, а те ти дадоха камък!“

В Одеса, както и в Севастопол, горещо ни препоръчаха да посетим императора. Телеграфираха на негово величество и той изрази готовност да ни даде аудиенция. И така ние вдигаме котва и се готвим да отплаваме към морската му резиденция. Какъв шум ще се вдигне сега! Какви важни съвещания ще се свикат, колко официални комитета ще се създадат! Как всички ще застягат фракове и бели копринени вратовръзки! Докато това страшно изпитание, през което щяхме да преминем, се рисуваше във въображението ми с цялата си ужасна грандиозност, започнах да чувствувам как горещото ми желание да разговарям с истински император се охлажда и изпарява. Какво ще правя с ръцете си? Ами с краката си? Какво, за бога, ще правя със самия себе си?